Р Е Ш Е Н И Е

№ ...............

 

гр.София,  30.01.2014 г.

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а състав, в публично заседание на   двадесети януари две хиляди и четиринадесета  година в състав:

 

                                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

                                    ИВАНКА БОЛГУРОВА 

 

при секретаря Б.  А., като разгледа  докладваното от съдия Петкова гражданско дело № 8113 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ЗАД „ОЗК – З.” срещу решението на СРС, 55 ти състав от 20.03.2013г. по гр.д. № 23887/2012г., с което е осъдено да заплати на ЗК „У.” АД на основание чл. 213 КЗ сумата 5263,60 лева, ведно със законната лихва от 15.05.2012г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 162, 39 лева  и разноски от 971, 00 лева.

Въззивникът твърди, че решението е неправилно. Не се доказало наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско” между въззиваемия и увредения собственик; останал недоказан размера на вредите и обстоятелството, че щетите са отстранени, както и причинно следствената им връзка с механизма на произшествието. Възразява се и срещу доказаността на суброгационното плащане, тъй като обезщетението било изплатено на трето лице, за което липсвало съгласие от страна на застрахования.

Въззиваемият ЗК „У.” АД оспорва жалбата.

Софийски градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269, ал.1 ГПК, намира жалбата за неоснователна. На основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, които изцяло споделя. В отговор на оплакванията в жалбата излага следното:

 Нито едно от изтъкнатите в жалбата оплаквания срещу първоинстанционното решение не е релевирано като възражение срещу исковата претенция нито в отговора по чл. 131 ГПК, нито в хода на първоинстанционното производство.

С изготвения доклад по чл. 140 ГПК, срещу който въззивникът не е възразил в съдебно заседание,  за безспорни и ненуждаещи се от доказване са приети следните елементи от фактическия състав на чл.213 КЗ – наличието на застрахователно правоотношение  по имуществена застраховка „Каско” между ищеца и увредения собственик, в сила към датата на настъпване на риска; изплащането на  застрахователно обезщетение на увредения собственик в размер на 20 004,26 лева  и възстановяване на част от така платената сума от ответника в изпълнение на регресната претенция на ищеца към него.

Възраженията по въззивната жалба срещу доказаността на горните обстоятелства освен, че са преклудирани, са в явно несъответствие с правната логика (след като дадени факти са приети за „ненуждаещи се от доказване”, няма как да са останали недоказани) и с извънпроцесуалното, и процесуално поведение на самия въззивник – ответник.

Единственото възражение срещу иска, обективирано в отговора на исковата молба, е обусловено от  частичното плащане по застрахователно обезщетение (14740, 66 лева  от общо претендирани 20004,26 лева) и е срещу размера на претенцията на ищеца. Без да се оспорва нито една от другите предпоставки на предявения иск, се твърди, че изплатената от въззивника – ответник преди завеждане на иска  част от търсената сума,  покрива размера на дължимото застрахователно обезщетение. В тази връзка именно размерът на дължимото обезщетение е спорният предмет на делото.  Всички доводи, изтъкнати пред въззивната инстанция са извън спорния предмет и при липса на оплакване за процесуални нарушения на  първоинстанционния съд при определянето му, не подлежат на обсъждане от въззивния съд. Въпреки това, за пълнота следва да се отбележи, че противно на твърдяното, по делото е представен приемо – предавателен протокол, удостоверяващ, че собственика на увредения автомобил  го е приел след ремонта без възражения – така лист 21 от делото на СРС;  механизмът на ПТП и причинно –следствената връзка между него и обезщетените вреди е установена от неоспореното заключение на в.л. В. – лист 74 от делото на СРС, а сумата по фактура № *********/28.10.2010г.  е общата стойност на извършения ремонт, включително купените нови части, подменени при ремонта и стойността на труда – вж.  калкулацията на лист 23-25 от делото на СРС, към която фактурата изрично препраща. Що се касае до плащането на обезщетението, то безспорно е в полза на застрахования при ищеца  – той се е съгласил  начинът на обезщетение да е ремонт в доверен сервиз (така уведомлението за образуване на щета) и е приел ремонтирания автомобил без възражение т.е. получил е застрахователно обезщетение по избрания начин.

Предвид изложеното и при липса на конкретни оплаквания по спорния предмет, въззивният съд следва да потвърди обжалваното решение.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззиваемия се следват сторените разноски, които са в размер на 560, 45 лева за адвокатски хонорар.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 55 ти състав от 20.03.2013г. по гр.д. № 23887/2012г.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – З.”,гр.С., ул.С.С. № *, ет.*  да плати на ЗК „У.” АД, съдебен адрес адв. Т.Г., гр.С., ул.Ц. А. № *, ет.*, ап.**, на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 560,45 лева разноски по делото пред въззивния съд.

Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.2 ГПК.

 

 

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

 

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                        2.