№ 323
гр. София, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
в присъствието на прокурора М. Ил. М.
като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно гражданско дело
№ 20241800501053 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба, депозирана от „Туплекс“ ЕООД, ЕИК
........... чрез адв. Т. Т. против Решение № 20234794 от 26.10.2020 г. по гр.д. №
16042/2020 г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният от „Туплекс“ ЕООД
срещу Софийски градски съд иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата
от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 02.08.2019 г. до окончателното й
заплащане, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени
вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на съдебното
производство по т.д. № 8614/2014 г. на СГС в разумен срок.
Развиват се оплаквания за неправилност на решението поради
допуснати съществени процесуални нарушения при извършване на
доказателствения анализ, довел до превратни изводи и неправилно
приложение на материалния закон. Твърди се, че е доказана неразумната
продължителност на по т.д. № 8614/2014 г. на СГС от 4 години, 5 месеца и 4
дни до окончателното му приключване. Установената продължителност на
производството пред СГС от 3 години, 1 месец и 21 дни при проведено едно
съдебно заседание дава основание за ангажиране на имуществената
отговорност на ответника, а изводът в обратен смисъл на първоинстанционния
съд е превратен. Правят се оплаквания срещу доказателствения анализ, тъй
като са игнорирани свидетелските показания, сочещи, че допуснатата забава
при разглеждане на делото е довело до дестабилизация на дружеството, както
по отношение на текущата му дейност, така и относно компетенциите и
1
доверието в управителните му органи. Излага се, че необоснованата забава на
производството, натрупаното разочарование от невъзможността дружеството
да удовлетвори своевременно вземането си, допълнително създали
напрежение в дружеството . Оспорва се правилността на извода, че
житейската презумпция за претърпени неимуществени вреди е неприложима
за юридическите лица. Изводът противоречи на практиката на ЕСЧПОС, като
дори така разгледано възникналата ситуация без съмнение е повлияла на
търговското име и репутацията на ищеца, тъй като години наред е развивал
дейността си ограничено, бил е изключително предпазлив при сключването на
търговски сделки, осуетило е извършване на бъдещи проекти. Поради
неразумната продължителност на производството се е породило основателно
съмнение у собственика на капитала на дружеството, относно
компетентността на управителя да предприеме съдебни действия и образува
т.д. № 8614/2014 г. на СГС. Тя е резултирала в несигурност и напрежение през
продължителен период от време ще може ли да събере вземането си, за да
оперира в гражданския оборот с него.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият депозира отговор, с който оспорва
основателността на жалбата и развива съображения за правилност на
първоинстанционния акт. Твърди, че забавянето на производството в периода
21.04.2015 г. до 27.03.2017 г. е било компенсирано впоследствие от СГС и
горните две съдебни инстанции, акцентира и че делото, предвид естеството
си, не се отличава с особен залог за въззивника. Излага се, че притеснения и
тревоги са присъщи само на физически лица и такива не могат да се изпитват
от юридически лица. Накърняване на доброто име на ЮЛ и търговската му
репутация са защитени блага, но не са наведени в предмета на спора. Колкото
за доводите в жалбата относно нарушаване на стабилното управление в
дружеството, изводът за недоказаност е правилен.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество
правилно.
Въпросът допуска ли обективното ни материално право присъждане
обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица е
противоречиво разрешаван от съдилищата, което е станало повод за
образуване на Тълкувателно дело № 1/2023 г. по описа на ВКС за приемане на
съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от
Гражданска колегия и Търговска колегия на Върховния касационен съд и
Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, по което към
момента на постановяване на настоящото решение няма тълкувателно
постановление. Настоящият състав намира отговора за положителен по
аргументите, изложени по-долу.
С Европейската конвенция за защита правата на човека, международен
договор, подписан през 1950 г., се създава правен стандарт и механизъм за
ефективното осъществяване на основни права и свободи, каквито са правото
на живот, на свобода и сигурност, на справедлив съдебен процес, на свобода
на мисълта, съвестта, религията, словото, събранията и сдруженията и пр.
човешки ценности от висш порядък. В своята практика, Европейският съд по
2
правата на човека, създаден за да осигури спазване на задълженията по
Конвенцията, поети от подписалите я държави, признава на юридическите
лица право на обезщетение за неимуществени вреди – право на вреди от
неосигуряване на справедлив съдебен процес в разумен срок (чл. 6
ЕКЗПЧОС); право на свобода за изповядване на религията (чл. 9 ЕКЗПЧОС);
право на осигуряване на ефикасни правни средства за защита пред
съответните национални власти (чл. 13 ЕКЗПЧОС); право на свобода на
събранията и сдружаването (чл. 11 ЕКЗПЧОС); право на защита от
дискриминация (чл. 14 ЕКЗПЧОС) (вж. Решение № 274 от 18.03.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 5120/2017 г., IV г. о., ГК).
В практиката си ЕСПЧ (вж. в т. 59 от Решение от 4.03.2014 г. по делото
„Микроинтелект“ ООД срещу България) отбелязва, че не е изключвал
възможността на търговско дружество да се присъди обезщетение за
неимуществени вреди на основания, които в по-голяма или по-малка степен са
„обективни“ или „субективни“. Сред тях следва да са репутацията на
компанията, несигурността в планирането и вземането на решения,
разцеплението в управлението на дружеството и на последно място, макар и в
по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на
управленския екип. В решение от 6.04.2000 г. на ЕСПЧ по делото
„Комингерсол срещу Португалия“, т. 29, съдът е възприел подобни критерии
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като при
преценката на обезщетението, съдът взема под внимание наред с
имуществените вреди, т. е. загубите, понесени като директен резултат от
твърдяното нарушение, и неимуществените вреди, т. е. репарация за
безпокойството, неудобството или несигурността, причинени от нарушението,
както и други неимуществени вреди; както и т. 35 от същото решение, където
е посочено, че „претенциите за неимуществени вреди, претърпени от такива
фирми, могат да включват искания, които са в по-голяма или по-малка степен
„обективни“ или „субективни“. Следва да се отчитат фирмената репутация,
несигурността при планиране, нарушение в управлението на фирмата.
Европейската конвенция за защита правата на човека е ратифицирана от
Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г.
- ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992 г.,
предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната, а нормите и имат
предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им
противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от
националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното
законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда
по правата на човека.
Принципното разрешение за възможността неимуществени вреди да
бъдат търпени от юридически лица е намерило отражение и в българското
законодателство след 2000-та година. Съгласно чл. 1 ЗОДОВ изм. ДВ, бр. 105
от 2005 г.) държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност, а съгласно чл. 4 от Закона, обезщетението е за
всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена
3
последица от увреждането. Съгласно чл. 631а ТЗ (нов - ДВ, бр. 58 от 2003 г.),
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането се дължи на длъжника физическо
или юридическо лице, когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за
откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, ако
кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Право на
обезщетение за неимуществени вреди е предвидено и в чл. 76а ЗМГО (нов -
ДВ, бр. 43 от 2005 г.) при нарушение на правата върху марки и географски
означения, чиито притежатели могат да бъдат и юридически лица; по чл. 95,
ал. 2 вр. с чл. 5 ЗАСП при нарушение на авторско, сродно нему или друго
право, носител на което е юридическо лице, както и в чл. 57 а. (Нов - ДВ, бр.
73 от 2006 г.) от Закона за промишления дизайн, съгласно който обезщетение
се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и
пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушение,
а съгласно чл. 1 от Закона, приложението му е по отношение на българските
физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни
физически и юридически лица от държави, които участват в международни
договори, по които Република България е страна. Обезщетение за
неимуществени вреди се дължи и на основание чл. 74 вр. с чл. 3 от Закона за
защита от дискриминация (Обн., ДВ, бр. 86 от 30.09.2003 г., в сила от
1.01.2004 г., ) за нарушение на право на равно третиране. Право на
обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица е уредено и в чл.
60 а ЗСВ (Нов - ДВ, бр. 50 от 2012 г., в сила от 1.10.2012 г.) за нарушение на
правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
В своята задължителна практика (Тълкувателно решение № 4 от 2012 по
тълк. д. № 4 от 2012 г. ОСГТК ВКС), Върховният касационен съд приема, че
обезщетяването на неимуществените вреди е принцип, а не изключение; че
такова се дължи и при договорна отговорност (вж. Решение № 274 от
18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 5120/2017 г., IV г. о., ГК).
С оглед изложеното настоящият състав приема, че несигурността в
планирането, разцеплението в управлението на дружеството и безпокойството
и неудобството, причинено на членовете на управленския екип поради
породено недоверие и съмнение в правилността на предприетите от
управителя действия по събиране на вземането и причинените тревоги и
безпокойство, нарушаване на чувство на справедливост на управляващия и
представляващ дружеството, съставляват нарушение на защитимо право,
чието засягане няма парична оценка, поради което причинените
неимуществени вреди подлежат на обезщетяване.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански,
наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата
дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали
са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат
уважен искът е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да
4
е бил страна /в случая ищец/ по дело, което е било образувано от ответника; 2/
това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от
забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица.
В производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на
граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна
и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без
значение кой е причинил вредоносния резултат /така Решение № 76-2016 г. на
III Г. О. на ВКС по гр. д. 5 721/2015 г. /. Тази отговорност на
държавата се реализира чрез нейните органи – в случая СГС. Преценката за
наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на
причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б,
ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ.
В настоящия случай фактите относно развитието на делото не са спорни
и са правилно установени от първоинстанционния съд.
Производството по т.д. № 8614/2014 г. на Софийски градски съд е
продължило 4 години, 5 месеца и 4 дни, като е започнало на 19.12.2014 г. и е
приключило на 23.05.2019 г. с постановяване на Определение № 314 от
23.05.2019 г. по т. д. № 2339/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
Първоинстанционното производство – т.д. № 8614/2014 г. на Софийски
градски съд, е започнало на 19.12.2014 г. и е продължило до 09.02.2018 г. – 3
години, 1 месец и 21 дни.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба, по
която е образувано в. т. д. № 771/2018 г. на Софийски апелативен съд. Това
производство е продължило от 12.02.2018 г. до 22.08.2018 г. или – 6 месеца и
10 дни.
Срещу въззивното решение са постъпили касационни жалби, по които е
образувано ч. т. д. № 2339/2018 г. на Върховния касационен съд. Това
производство е продължило от 05.10.2018 г. до 23.05.2019 г., или – 7 месеца и
18 дни.
В хода на първоинстанционното съдебно производство е осъществено
забавяне през периода от 21.04.2015 г., когато е извършена справка в НБД
„Население“ за ответника, до 27.03.2017 г., когато е постановено
разпореждане за връчване на исковата молба на ответника на предоставения
от последния съдебен адрес с молба от 18.02.2016 г. С изключение на това
забавяне, всички останали действия са извършвани ритмично.
Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния, че анализът
на процесното триинстанционно производство сочи, че не разкрива висока
фактическа и правна сложност, тъй като са проведени две открити съдебни
заседания (едно в първа и едно във въззивната инстанция) не е било
необходимо събирането на голям брой доказателства, не са разпитвани
свидетели и не са назначавани експертизи.
Невисоката фактическа и правна сложност на делото дава основание на
настоящия състав да приеме, че разглеждането му за период от 4 години, 5
месеца и 4 дни представлява неразумно дълъг срок по смисъла на чл. 6, § 1 от
5
ЕКЗПЧОС. Допуснатото от въззиваемия съд забавяне от 1 година, 11 месеца и
23 дни в периода от 21.04.2015 г. до 27.03.2017 г., през който без причина не са
извършвани никакви процесуални действия е твърде съществен с оглед на
естеството на производството и общата му продължителност, като не може да
бъде компенсиран от последващото бързо и ритмично извършване на
съдопроизводствени действия.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд за липса на
доказаност на причинно-следствената връзка между претърпените от
дружеството неимуществени вреди и продължителността на производството.
От показанията на свид. Пантова може да се направи извод, че е породено
недоверие у собственика на капитала на дружеството в действията на
управителя, предприети за събиране на вземане от „Поликарб“ ЕООД, в
компетентността му, почтенността му. Въпреки това не се доказва причинно-
следствената връзка между тези неимуществени вреди и забавеното
производство по процесното дело да е пряка. От показанията на свидетелката
може да се направи извод, че разцеплението и недоверието в управлението на
дружеството е породено от невъзможността за събиране на вземания в размер
на 111 200.52 лева, станали изискуеми в период преди образуване на т.д. №
8614/2014 г. на Софийски градски съд, а не от продължителността на
последното. Тези вземания не са събрани до момента на приключване на
устните състезания по настоящото дело, като липсва доказателствена основа,
въз основа на която да се приеме, че продължителността на производството по
т.д. № 8614/2014 г. на Софийски градски съд е пряката причина за
разцеплението и недоверието в управлението на въззивника.
Не се доказват твърденията за претърпени от управителя тревоги и
безпокойство, засегнато чувство за справедливост. В показанията на свид.
Пантова подобни данни липсват, а може да се приеме, че косвено са
опровергани от процесуалното поведение на управителя на „Туплекс“ ЕООД,
доколкото в периода на забава от 21.04.2015 г. до 27.03.2017 г. не е проявил
никаква процесуална активност, каквато е очаквано да демонстрира, ако
действително е било налице твърдяното безпокойство.
Доказателствено необезпечени в хода на производството са твърденията
за несигурността в планирането на дружеството.
Не следва да се обсъждат по същество оплакванията във въззивната
жалба, че необоснованата забава на производството и натрупаното
разочарование от невъзможността дружеството да събере своевременно
вземането си, допълнително създали напрежение в дружеството, както и че
забавянето е повлияло на търговското име и репутацията на ищеца, тъй като
години наред е развивал дейността си ограничено, бил е изключително
предпазлив при сключването на търговски сделки, осуетило е извършване на
бъдещи проекти. Те са преклудираним, доколкото са въведени като спорен
предмет в производството за първи път с въззивната жалба. Само за пълнота
следва да се посочи, че твърдението, че необоснованата забава на
производството и натрупаното разочарование от невъзможността дружеството
да събере своевременно вземането си, допълнително създали напрежение в
дружеството, по естеството си представлява признание на неизгоден факт и
потвърждава извода, че разрива в управлението е пряко следствие от
неудовлетворяване на вземането, а не от продължителността на процесното
6
производство.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че неразумната
продължителност на производството създава оборима презумпция за
доказаност на твърдените в исковата молба вреди, тъй като естеството им не
позволява да бъде презумирани, за разлика от тези при физическите лица. На
настоящия състав не са известни и случаи от практиката на ЕСПЧ, съгласно
които неимуществени вреди, изразяващи се в несигурност в планирането,
разцепление в управлението на дружеството, безпокойството и неудобството,
причинените тревоги и безпокойство, нарушено чувство на справедливост на
управляващия и представляващ дружеството и невъзможност за свободно
стопанско планиране, претърпени от юридически лица, да се презумират.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноските
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 150
лева юрисконсултско възнаграждене.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд на основание чл. 271, ал. 1
ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20234794 от 26.10.2020 г. по гр.д. №
16042/2020 г. на СРС.
ОСЪЖДА „ТУПЛЕКС“ ЕООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на
управление: с. Казичене, Столична община, „Фармапарк“ № 1,
представлявано от управителя ДА ЗАПЛАТИ на СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ
СЪД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул „Витоша“ 2,
представляван от председателя, сумата от 150 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7