№ 1631
гр. ****, 20.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20234430103970 по описа за 2023 година
като разгледа докладваното от Гражданско дело № 3970 по описа за …2023.
година
Производството е образувано по предявени от Н. Е. П., ЕГН **********
с адрес в гр.****, срещу „С-К АД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр.***, пл."***" № 13 Б, представлявано от С.Н.Т, искове с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК, както и по
чл.143, ал.1 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, с искане да се прогласи
нищожността на неустоечната клауза предвидена в чл.27 от Договор за
паричен заем № 801810/08.03.2022г. сключен между страните по делото,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума на ден и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 50 лева, като частичен иск от 78,98 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем № 801810/08.03.2022г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателно изплащане. Ищецът твърди, че на 08.03.2022г. сключил с
ответника договор за потребителски кредит от разстояние № 801810,
съгласно който на ищеца е отпуснат заем в размер на 450.00 лева платими на
12 вноски, с ГЛП в размер на 23,4 % и ГПР от 26,1%. Сочи се, че общата
1
сума, която е следвало да бъде върната е в размер на 458,78 лева. Твърди се,
че в чл.29 ал. 1 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията,
посочени в ОУ за доход или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита. Ищецът твърди, че в чл.29 страните уговорили, в случай
на неизпълнение на задължението си по чл.19 от договора заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит,
като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че
непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на
кредитора в посочените размери. Сочи се, че неустойката се заплащала от
заемателя разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди се, че
на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 78,98 лева, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, като
общата сума което следвало да върне е 537,76 лева. Ищецът сочи, че върнал
цялата процесна сума. Счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл.10 ал.1 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
форма. Нищожен е и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като
не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно - ГПР по
кредита, който е посочен единствено като процент, но без изрично да са
описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.
Твърди, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл.19, ал.1 вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК. Ищецът
твърди, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по
заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора, като описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това
число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР
от посочения. Сочи, че в процесния договор е налице грешно посочен размер
на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия
чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди, че в процесния договор е уговорено, че
заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за
връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и
неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора, като при
2
непредставянето на същото в тридневен срок от сключването му влече
заплащане на неустойка от ищеца, заплащана на части, съгласно
предоставения погасителен план. Твърди, че настоящият случай касае
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе. Сочи, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв, както и че на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличавала. Счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Сочи, че процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди, че подобна
неустойка обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника в срок, но че именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Ищецът твърди, че подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди,
че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение, като в случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Сочи, че от горното може да се направи извод,
че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено
обезпечение или да се ползва правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Твърди, че
дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото
3
обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то това
плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Излага, че процесната клауза е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди, че процесната клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП. Счита, че в пряко
нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК „Стик кредит“ АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което
следвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди, че при
условие, че ГПР било законосъобразно описано, действителният такъв щял да
възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия
процент, съгласно ЗЗП. С оглед на изложеното сочи, че е нарушена
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди, че според
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на МС на РБ т.е. не може
да надхвърлят 50 % от взетата сума. Сочи, че с тези си действия ответникът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника. Твърди, че обстоятелството дали е правилно
изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната
формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/,
поради което същата имала и нормативно значение. Излага, че процесната
„неустойка“ безспорно попада в изискванията на Директивата — тя е
предвидим общ разход, което обуславя сключването на договора при тези
условия. Сочи, че именно поради това тази такса следва да се включи в общия
размер на разходите, а оттам и в ГПР. Счита, че грешното посочване на
размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се
обяви за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Счита, че договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от
4
ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва
/ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Евентуално, ако
съда счете, че договорът е действителен счита, че са нищожни отделните
клаузи от процесния договор на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите
нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност. В
заключение моли съда да провъзгласи недействителността на клаузата на
чл.29 от договора, предвиждаща неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената сума на ден. Моли съда на основание чл.55 ЗЗД да осъди
ответника да му заплати сумата от 50 лева частичен иск от 78,98 лева,
представляваща недължимо платена сума.
С подадено уточнение сочи, че искането му е да бъде прогласена за
нищожна клаузата на чл.29 от договора, с която е уговорено заплащането на
неустойка поради неизпълнение задължение по договора да предостави
обезпечение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който предявените искове се оспорват. Претендира разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Постъпила е молба от ищеца за изменение на иска като същият се счита
предявен за сума в размер на 23,69 лева вместо първоначално посочената
сума от 50 лева.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното: От събраните по делото доказателства се установява, че
между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за потребителски
кредит под формата на Кредитна линия от разстояние № 801810/08.03.2022г.
по силата на който ответникът предоставил на ищеца паричен заем в общ
размер на 450 лева, представляващ максималния размер на главницата, която
може да бъде усвоена по време на действие на договора. Видно от същия е, че
страните са договорили лихвен процент по кредита в размер на 23,4 % и ГПР
в размер на 26,1 %. С така определените лихвени проценти, общата сума,
дължима от потребителя по първия отпуснат транш изчислена към момента
на сключване на договора за кредит е в размер на 458,78 лева, а срокът на
погасяване е 30 дни. Към договора е изготвен и приложен и погасителен план,
от който се установяват размера, броя, периодичността и датите на
плащанията на погасителните вноски. С договора страните са уговорили и 10
5
% лихва при просрочени плащания, както и предвидено обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Установява се от представения по делото
Договор за кредит, че страните са договорили в чл.19, че потребителят следва
в срок от три дни от сключване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава
да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси или други; или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, а срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да е най - малко 30 дни след падежа
на последната вноска. Установява се от договора ( чл.29 ), че страните се
съгласяват, че при неизпълнение на задължението на заемателя посочено в
чл.19, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
представено договореното обезпечение. По делото е безспорно, че ищецът
кредитополучател не е изпълнил задължението по чл.19 от договора и не е
предоставил обезпечение, поради което му е начислена неустойка в размер на
78,98 лева. Установява се от представената на лист 56 разписка за извършено
плащане, че ответното дружество е превело на ищеца сумата от 450 лева на
08.03.2022г. в 11,20 часа, а като основание за преведа е посочен „усвоен
Кредит №801810“.
Така описаната фактическа обстановка кореспондира и със заключението
на вещото лице, в което е посочено, че на 08.03.2022г. между старите е
сключен договор за кредит № 801810 с чиста стойността на кредита 450 лева
и срок на връщане 1 месец с падеж 07.04.2022г. , като размера на
погасителната вноска е 537,76 лева съгласна погасителния план, като включва
и неустойка съгласно чл.29 от договора в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по договора сума за всеки ден, в който не е представено
обезпечение. От заключението се установява, че на 17.03.2022г.
кредитополучателят е превел предсрочно сумата от 476,32 лева, с която е
погасил главница в размер на 450 лева, договорна лихва в размер на 2,63 лева
и неустойка в размер на 23,69 лева.
Спорно по делото е дали процесната клауза относно предвидената
неустойка е нищожна. Съдът счита, че клауза за неустойка в чл.46 ОУ и в
чл.29 от договора е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави и
закона и като такава не е породила своите правни последици. Така
определената неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция,
като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения-
3- дневен от сключване на договора, както и са въведени редица сложни
6
условия, на които да отговарят поръчителите (чл.20 ал.2 ОУ), в голямата си
част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Така
определена неустойката не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Видно е, че размерът на предвидената неустойка е
почти 1/5 от процесния договор. Уговорената неустойка е начислена
еднократно, а не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението и е включена във вноските по
погасителния план. Заемодателят е определил дължимата вноска, включваща
и неустойката още с погасителния план, преди да е изтекъл срока, в който
заемателят е следвало да представи обезпечение на кредита и е начислил
неустойката и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка не се осъществява обезщетителната й функция. Съдът счита, че в
случая липсва обезщетинелният елемент, тъй като не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. Съдът счита, че така определена
неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Разпоредбата на чл.29 от договора е неравноправна, тъй като
противоречи на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Санкцията, до която води при неизпълнението , а именно плащане на
неустойка в размер на 78,98 лева при кредит от 450 лева е неравноправна
клауза, а безспорно в случая кредитополучателя има качеството на
потребител по смисъла на ЗЗП. Касае се за неравноправна клауза, която е част
от ОУ, изготвени предварително и върху които потребителят не е имал
възможност да влияе. Това е клауза, която не е индивидуално уговорена и
която въпреки изискванията за добросъвестност създава в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Договорът за потребителски кредит е сключен при
Общи условия, в които договорните клаузи са предварително определени от
страна на кредитодателя. Договорът е бланков и сключен по електронен път,
поради което съдът приема, че същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните и ответникът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. В случая е бил подписан стандартизиран бланков
7
формуляр, чието съдържание е предварително изготвено. С оглед изложеното,
съдът приема, че разпоредбата на чл.29 от Договора, сключен при Общи
условия е неравноправна клауза на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП и на
основание чл.146 ЗЗП е нищожна.
По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл.29 от
Договора, на която ответникът основава претенцията си за неустойка, се
явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните по
заемното правоотношение. С оглед на изложеното предявения иск като
основателен следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД
Както се посочи по- горе, клаузата за неустойка в процесния договор
за непредоставяне на поръчителство е нищожна, а нищожното правно
основание се приравнява на липса на основание. Оттам платена без основание
се явява сумата от 23,69 лева. С оглед на това исковата претенция по чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана за сумата от 23,69 лева,
поради което и предявения иск следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски в размер на
100,00 лева за държавна такса, за всеки от двата предявени иска по 50 лева.
По първия неоценяем иск, ответникът дължи на ищеца държавна такса в
размер на 50 лева. По отношение на дължимата държавна такса за втория иск,
съдът счита, че същият следва да бъде уважен съобразно уважената част и
първоначално предявения размер. Първоначално оценяемият иск е предявен
за сумата от 50 лева като частичен от 78,98 лева, поради което ответникът
следва да заплати на ищеца разноски за държавна такса по втория иск в
размер на 23,69 лева. Общо дължи на ищеца разноски за държавна такса в
размер на 73,69 лева. Така следва да се определят и разноските за експертиза
съобразно уважената и отхвърлена част на претенцията в размер на 136,14
лева. Общо ответникът дължи на ищеца разноски в размер на 209,83 лева.
По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, видно от
договор за правна помощ и пълномощно, ищецът е защитаван от лице,
упражняващо адвокатска професия и е оказана безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1 т.2 вр. с чл.36 от Закон за адвокатурата и Наредба
№1/2004г. Оказваната безплатната адвокатска помощ и съдействие
предвидена по реда на чл.38 ал.1 от ЗА касае три групи страни/: 1.лица, които
имат право на издръжка;2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки
или на друг юрист.
Трайната и последователна съдебна практика на ВКС на РБ е категорична, че
за уважаването на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на основание чл.38 ал.1 т.2
от ЗА е достатъчно да е представен договор за правна защита и съдействие
8
сключен между страна в процеса и адвокат- пълномощник, в който да е
записано изрично, че адвокатът ще оказва безплатна правна помощ и
съдействие на страна по делото-физическо лице, което се намира в
затруднено материално положение, както и да е направено искане за
присъждането на такова възнаграждение. Основанието за ангажиране
отговорността на насрещната страна за разноски за адвокатско
възнаграждение е в хипотезите, когато същата тази страна отговаря за
разноски въобще в зависимост от изхода на делото. Съгласно чл.78 ал.1 от
ГПК ищецът, респективно пълномощникът му има право на разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Съдът няма задължение по закон да
проверява дали страната е материално затруднена, за да може да уговаря с
адвоката пълномощник на същата безплатна адвокатска правна помощ и
съдействие по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. Освен това отговорната за
разноски на адвокат страна не може да възразява, че насрещната страна няма
основание да бъде представлявана безплатно от адвокат тъй като не е
материално затруднена в хипотеза когато отговаря за разноските, доколкото
този факт е без значение защото в този случай тя дължи разноските на
адвоката, осъществил правната помощ и съдействие на насрещната страна.
Логиката на законодателната уредба за отговорността на страната за разноски
за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38
ал.1 от ЗА е в посока, че страната когато е отговорна за разноските в
производството винаги следва да бъде осъдена да заплати и разноските за
упълномощен от насрещната страна адвокат независимо дали е осъществил
безплатна адвокатска помощ или страната която го упълномощава е
заплатила предварително адвокатския хонорар. И в двата случая загубилата
делото страна дължи разноски като адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представително и защита от адвокат на другата
страна, като разликата е единствено в полза на кого се присъждат разноските-
като в първия случай /при уговорен адвокатски хонорар между представител
и представляван и заплатен от представлявания/ разходите се присъждат в
полза на страната-упълномощила адвоката по делото, а във втория случай при
осъществена безплатна адвокатска защита и съдействие на материално
затруднено физическо лице-страна в производството, се присъждат директно
на адвоката, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид
9
изхода на делото и то от страната, която е загубила делото. Поради
изложеното, съдът счита, че не следва да се събират доказателства относно
възможността на ищеца да заплати възнаграждение за процесуално
представителство.
За заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА е
достатъчно да бъде представен договор за правна защита и съдействие, който
да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, т.е. да е сключен за
осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие между адвокат и
материално затруднена страна- физическо лице, и да е заявено изрично
основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение - по осъществено
безплатно адвокатско представителство и защита на материално затруднено
лице. С оглед на изложеното съдът намира, че на процесуалния представител
на ищеца се дължат разноски за осъщественото процесуално
представителство.
Процесуалният представител на ищеца претендира заплащане на
разноски в размер на 1200 лева за иска по чл.26 ЗЗД за нищожност на клауза
и 480 лева за иска за връщане на сумата от 23,69 лева като платена без
основание. В случая адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му за разлика от хипотезата на чл.36 ал.3 ЗА , в случая по чл.38 ал.2
ЗА се определя от съда. Съдът счита, че не е обвързан с размери на
минималните адвокатски възнаграждения, определени с наредба. Съгласно
Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС,
делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени
в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган (съдът) да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респективно
представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като
правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но
10
и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби
делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар
под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. По
този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на
конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски и
нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47
ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на
СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС,
съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска
съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в
областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Следва да се отчете също, че Наредбата е приета от ВАС - орган на
сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и
самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в
същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на
адвокатите, както изтъква СЕС в решението си.
Националният съд трябва да гарантира пълното действие на нормите на
правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя
неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори
последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да
изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред (Р. от 09.03.1978г. по д.№106/1977г. на Съда на ЕО). В
този смисъл е и практиката на българските съдилища (Р № 6522/22.10.2018г. по
в.гр.д. №1061/2018г. на СГС; Опр. №2514/23.05.2018г. по в.ч.гр.д.№ 407/2018г. на ОС-
Благоевград; Р. №95/31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д.№ 95/2018г. )
По тези съображения съдът счита, че не е обвързан от определените с
Наредба № 1 МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. В
случая следва да се определи възнаграждение като се отчете единствено
реалната фактическа и правна сложност на делото, която не е съответна за
претендираното възнаграждение от 1200лв. за първия иск и 480 лева по
втория иск. Неоправдано е да се присъждат възнаграждения в претендирания
11
размер. Минималното възнаграждение, определено от наредбата, значително
ги нахвърля като икономически интерес, както и поради факта, че защитата
по отделните искове не е до такава степен самостоятелна и специфична, че да
налага определяне на хонорара в такива размери. Самото дело е приключило
срочно с провеждане на две съдебни заседания. Несправедливо и неотчитащо
положения реално от адвоката труд би било възнаграждение, формирано в в
тези високи размери, макар и в границите на минималното определено в
Наредбата. Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението
съгласно Наредба № 1 МРАВ, в редакция действаща към 05.09.2022г.,
намалено до една трета от всяка от сумите за всеки отделен иск. Изчислено
по правилата на чл.7 Наредба МРАВ възнаграждението, което следва да се
присъди е в размер на 400 лева за иска за прогласяване на нищожна клауза в
договора за кредит и 160,00 лв. за оценяемия иск. Така за първия иск
ответникът дължи на адвоката разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, а по втория иск 75,80 лева съобразно уважената и
претендирана с исковата молба претенция.
Ищецът следва да заплати на ответника разноски по втория иск, който е
частично основателен. Съдът счита, че на ответника се дължат също разноски
в размер на 160 лева за възнаграждение като намалява до 1/3 минималния
размер (480 лева) и съобразно уважената и отхвърлена част ищецът му дължи
разноски в размер на 84,19 лева.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА клаузата, отразена в чл.29
от Договор за потребителски кредит № 801810/08.03.2022г., сключен между
„**** гр.*** и Н. Е. П. от гр.****, предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума при непредставяне на
обезпечение.
ОСЪЖДА „****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
гр.***, пл.„***“ № 13Б, представлявано от С.Н.Т, да заплати на Н. Е. П. от гр.
****, ЕГН **********, сумата от 23,69 лв., представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит № 801810/08.03.2022г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба -
12
12.07.2023г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
гр.***, пл.„***“ № 13Б, представлявано от С.Н.Т, да заплати на Н. Е. П. от гр.
****, ЕГН **********, сумата от 209,83 лв., представляваща направени
деловодни разноски за държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.
***, пл.„***“ № 13Б, представлявано от С.Н.Т, да заплати на ЕАД „Д. М.“ гр.
София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М.
М., адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 475,80 лв. с
ДДС.
ОСЪЖДА Н. Е. П. от гр. ****, ЕГН **********, да заплати на „****,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.***, пл.„***“ № 13Б,
представлявано от С.Н.Т, разноски по делото в размер на 84,19 лева
съобразно уважената и отхвърлена част на иска по чл.55 ЗЗД.
Решението подлежи на обжалване пред ****ския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните
Съдия при Районен съд – ****: _______________________
13