№ 594
гр. София, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на тринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000492 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в
производството ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:
********* срещу първоинстанционно решение № 260178 от 16. 10. 2020 г.,
постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав по
т.д. № 2507 по описа на съда за 2018 г. в осъдителните му части, с които
въззивникът е осъден да заплати на „АЙ ПИ ТРАНС 67“ ЕООД, ЕИК:
*********, на основание чл. 208 от КЗ (отм.) сумата 32 590 лева с ДДС
/тридесет и две хиляди петстотин и деветдесет лева/, представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка „КАСКО“ за специален
автомобил/влекач, марка „МЕРЦЕДЕС-БЕНЦ“, модел „АКТРОС“, с рег. №
********, сумата 40 451 лева с ДДС /четиридесет хиляди четиристотин
петдесет и един лева/, представляваща застрахователно обезщетение по
застраховка „КАСКО“ за ремарке „КЕСБОРЕР“ с рег. № ******, ведно със
законната лихва върху същите суми от датата на предявяване на исковата
1
молба - 28. 11. 2018 г. до окончателното им изплащане, както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 10 000 лева /десет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за забавено плащане на сумите по главниците в
размер на законната лихва върху уважения размер на исковете, за периода от
19. 12. 2015 г. до 28. 11. 2018 г., със законните последици по отношение на
разноските в производството.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение в тази му, атакувана от
жалбоподателя част, иска се отмяната му и постановяване на друго решение
по съществото на спора, с което предявеният срещу дружеството -
жалбоподател иск да бъде отхвърлен в цялост, евентуално - дължимото
застрахователно обезщетение да бъде намалено, със законните последици.
Ответникът по жалбата оспорва същата.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
В отхвърлителната му част първоинстанционното решение е влязло в
сила и не е предмет на въззивна проверка.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в
обжалваната му част, по следните съображения:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
2
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска
защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивниците оплаквания в
жалбата им, първоинстанционното решение се явява и правилно в
обжалваната му част, поради следното:
Оплакванията в жалбата са три.
Първото е за недоказаност по делото на твърденията на ищеца досежно
конкретните обстоятелства, при които е извършено противоправното
посегателство /отнемане/ на процесната композиция, със съответстващата на
това, неправилност на решаващите изводи на първоинстанционния съд в тази
им част, и е базирано на твърдяното от жалбоподателя да е налице по делото,
противоречие на свидетелските показания на разпитаният по делото като
свидетел, шофьора на композицията М., с представената от ищеца писмена
справка от АПИ. По отношение на последната се твърди в жалбата да е
официален документ /обвързващ съда с материална доказателствена сила/,
поради което и оборващ посочените свидетелски показания, съответно –
опорочаващ доказателственото им значение по делото до степен, че същите
не следвало да бъдат кредитирани от съда.
Това първо оплакване в жалбата е неоснователно, поради следното:
На първо място, но не единствено, представената по делото разпечатка /л.
3
364-365 от първоинст. дело/ от въобще неустановена по делото с каквито и да
било свои идентификационни данни - от кого е изработена, по чия поръчка,
от кого е поддържана, чии е продуктът, на който е базирана, как се генерира,
поддържа, съхранява, охранява и възпроизвежда информацията в нея,
информационна система, е нечетлива.
Липсва доказуема връзка между хартиения носител, съдържащ някаква
информация за движението на МПС и съпроводителното писмо към същата –
на самата разпечатка няма никакъв подпис или друга заверка, освен печат на
СДВР и частната заверка на страната по делото, поради което и същата
съставлява документ само в широк смисъл, като някаква писмена
информация обективирана на хартия, но няма претендираната от ответника –
жалбоподател, доказателствена стойност по делото.
На следващо място следва се настои, че са правно необосновани
твърденията на жалбоподателя, че същата разпечатка съставлява официален
документ.
Според легалната дефиниция за официален /свидетелстващ/ документ,
дадена в процесуалния закон в чл. 179 от ГПК, такъв е документът, издаден
от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред,
който при това съставлява доказателство /бидейки официален свидетелстващ
такъв, който обвързва съда с материална доказателствена сила/, но само за
изявленията пред него и за извършените от него и пред него /длъжностното
лице/, действия. Нищо такова в случая не е налице, поне по отношение на
подлежащите на установяване по делото факти, включени в предмета на
доказване, съответно – свързани конкретно с придвижването или
непридвижването на процесната композиция по пътната мрежа на страната
през релевантните периоди.
При така изложеното сочената справка – разпечатка, издадена евентуално
от АПИ, въобще не е годна да обори в каквато и да било степен
достоверността на събраните по делото в установяване твърденията на ищеца
по същото относно механизма /времето, мястото/, на осъществяване на
застрахователното събитие, поради което и въззивният съд, както и
първоинстанционния такъв, ги кредитира, като дадени за пряко възприети
и/или осъществени с участието на свидетеля факти от значение по делото, а
4
твърденията в жалбата в обратната насока се явяват необосновани.
Второто оплакване в жалбата е досежно неправилната оценка от страна
на съда на твърденията по делото на жалбоподателя – ответник, за
неизпълнението от страна на застрахованото лице, на задълженията му по чл.
207 от КЗ /отм./, доколкото според жалбоподателя процесната композиция
била оставена без надзор за продължителен период от време „на пътя“, без да
се гарантира под никаква форма, че ще бъде защитена от посегателства,
защото мястото не се охранявало, и същото оплакване е отново
неоснователно.
Макар и доста общо и схематично, такова възражение отговорът на
исковата молба съдържа, поради което и същото не преклудирано, но както се
каза вече непосредствено по-горе, е неоснователно. Изтъкваното от
жалбоподателя да е „на пътя“ място, е всъщност в населено място – в
столицата, кв. „Обеля“, пред автокъща /макар и без видеонаблюдение/ и
застрахованото лице няма каквото и да било друго, специфично и
произтичащо както от нормативен акт, така и от договора между страните с
приложимите към него ОУ задължение, което да му вменява допълнително и
специално да минимизира рисковете за застрахованото имущество, конкретно
– нито законът, нито договорът между страните поставят някакви специални
и особени изисквания относно мястото, на което следва да се съхранява
процесната автокомпозиция - същата е пътно /по отношение на влекача – и
моторно/ превозно средство, и нормалното му място за съхранение е именно
на пътя, и прилежащите към пътя части, особено в градска среда, а
претендираният от жалбоподателя продължителен период е всъщност не по-
дълъг от шест дни.
Третото оплакване в жалбата е базирано на неправилна преценка на съда
относно действителната, подлежаща на обезщетяване, стойност на
застрахованото имущество към момента на настъпването на
застрахователното събитие, основано на несъответствие на вписаната в
документите за регистрация на процесното ремарке дата на неговото
производство, и действителната такава, съответно – на неправилно
кредитиране от съда на заключението на първата, изслушана и приета по
делото САТЕ с ВЛ, в което ищецът твърди да са налице вътрешни
5
противоречия, занижаващи доказателствената му стойност, за сметка на
заключението на втората, допусната и изслушана по делото такава
експертиза, базирана според ищеца на правилния подход за оценка – този на
пазарните аналози.
Това трето оплакване в жалбата също е неоснователно.
Главното съображение за необоснованост на заключението на първото,
прието по делото заключение на ВЛ по САТЕ Й., е претендираното от
жалбоподателя несъответствие на действителната година на производство на
по-скъпата част от застрахованата и противозаконно отнета автокомпозиция –
специализираното ремарке, с тази, отразена в документите му за регистрация
в България.
В същото време обаче следва да се настои, че ВЛ изрично уточнява /срв.
показанията му в открито съдебно заседание на 11. 11. 2019 г. и на 22. 06.
2020 г. – протокола на л. 150 от първоинстанционното производство, и този
на л. 440-441, пак там/, че приложената от ВЛ методика за оценка на
застрахованото имущество, използва срока на експлоатация, а не годината на
производство, в какъвто смисъл и възражението на жалбоподателя срещу
обосноваността на това заключение, следва да се счете за неоснователно.
На следващо място, по отношение приложимите конкретни методи и
формули, използвани при оценяването, ако и доколкото същите биха могли
просто поради съмнение в приложимостта им /в отлика от други случаи, в
които методите, по които следва да работи експертизата са или нормативно,
или по задължителен начин установени от практиката, този конкретен случай
не е такъв/, да бъдат отречени от съда, то тогава за съда не би и било
необходимо да назначава по делото ВЛ със специални знания. Вещото лице
затова се назначава, защото попълва делото с доказателства относно факти и
обстоятелства, които съдът не би могъл сам да събере, поради спецификата
им, като изискващи специални знания в определена област, и отказът на съда
да кредитира заключенията му по делото, следва да бъде основаван само на
явни некомпетентност на ВЛ или тяхна необоснованост, неосноваването им
на специалните знания на ВЛ или очевидното им противоречие с други,
събрани по делото, и кредитирани от съда доказателства, какъвто процесният
случай не е.
6
Що става въпрос за второто заключение по делото – това на ВЛ Д., за
което се поддържа в жалбата да е основано на приложимият, според
жалбоподателя, метод на пазарните аналози следва да се посочи, че всъщност
това също не се установява по делото – видно е от самото заключение на ВЛ
Д. и от разпита му пред съда /протокола на л. 456 от първоинст.дело/, че ВЛ е
базирало заключението си на данни в интернет-сайт за продажби на
употребявани автомобили, без данни дали е изследвало наличието на реални
сделки с имущество, като процесното и въобще наличието на такова
действително на пазара, и неговата цена, както и че не е оценявало конкретно
ремаркета, като процесното, произведено през 2001 г., защото не било
открило с тази година на производство такива оферти за продажба на
ремарке, подобни на това нещо, и с такива технически показатели, поради
което се придържало към най-близките като години и технически параметри
оферти, и просто осреднило четири от тях. По този начин извършена оценка
на имуществото въззивният съд не счита, че е годна да установи по делото
действителната му пазарна стойност към момента на застрахователното
събитие, поради което и също не кредитира заключението на ВЛ Д. по САТЕ.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл.
272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното
първоинстанционно решение.
При така установеното за въззивния състав се налага извод за
неоснователност на жалбата, с която е сезиран, поради което и обжалваното с
нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и правилно в
съответната му част, следва да бъде потвърдено в тази му част, със законните
последици.
При този изход на делото във въззивната инстанция жалбоподателят
няма право на разноски за същата, а ответникът по жалбата има право, но не
установява извършването на такива във въззивното производство.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260178 от 16. 10. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав по т.д. № 2507 по
описа на съда за 2018 г. в осъдителните му части, с които въззивникът е
осъден да заплати на „АЙ ПИ ТРАНС 67“ ЕООД, ЕИК: *********, на
основание чл. 208 от КЗ (отм.) сумата 32 590 лева с ДДС /тридесет и две
хиляди петстотин и деветдесет лева/, представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка „КАСКО“ за специален автомобил/влекач, марка
„МЕРЦЕДЕС-БЕНЦ“, модел „АКТРОС“, с рег. № ********, сумата 40 451
лева с ДДС /четиридесет хиляди четиристотин петдесет и един лева/,
представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „КАСКО“ за
ремарке „КЕСБОРЕР“ с рег. № ******, ведно със законната лихва върху
същите суми , считано от датата на предявяване на исковата молба - 28. 11.
2018 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД, сума в размер на 10 000 лева /десет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за забавено плащане на сумите по главниците в размер на
законната лихва върху уважения размер на исковете, за периода от 19. 12.
2015 г. до 28. 11. 2018 г., и в частта за разноските.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8