РЕШЕНИЕ
№III-346
11.12.2020 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, въззивен
граждански състав, в открито заседание на седемнадесети
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА ЛАЗАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЛАМЕНА ВЪРБАНОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при
участието на секретаря Жанета Граматикова, като разгледа докладваното от младши
съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 2416 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 294 ГПК и е второ по ред въззивно, след като с Решение № 117
от 07.10.2020 г. по гр. д. № 4457/2019 г., III г. о.
на ВКС е отменено Решение № IV – 66 от
26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и делото е
върнато за разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Бургас.
Постъпила
е въззивна жалба от М.А.Д., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Б.“ № **, С.Т.М.,
ЕГН: ********** от гр. С., ул. „К. М.“ № ***, Б.Т.М., ЕГН: ********** от
гр. С., ул. „Б. К.“ № * и М.Т.М., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „К. А.“
№ **, всички представлявани от адвокат Андрей Михалев от САК, против Решение №
17 от 19.02.2019 г. по гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево, с което са
ОТХВЪРЛЕНИ исковете на жалбоподателите против „Строймар 2013“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. Приморско, област
Бургаска, ул. „Иглика“ № 1, представлявано от управителя Ваня ИванчеваСтоева – Андонова,
за заплащане на следните суми: 70 000 лева, представляващи обезщетение
за причинените неимуществени вреди на първата жалбоподателка от смъртта на с.****
й Т.М.Д., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от датата на
злополуката – 11.04.2017 г. до окончателното му изплащане; 50 000 лева
за всяка от другите три жалбоподателки, представляващи обезщетение за
причинените им неимуществени вреди от смъртта на б*** им Т.М.Д., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на злополуката –
11.04.2017г. до окончателното й изплащане.
Във
въззивната жалба са изложени доводи за наличието на трудово правоотношение, въз
основа на което настъпилата злополука да се квалифицира като трудова. Жалбоподателите молят съда да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените
искове. Претендират за присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
вр. чл. 36 ЗА.
Постъпил
е отговор от въззиваемото дружество „Строймар 2013“ ЕООД, представлявано от
пълномощника адвокат Тасков, с който оспорва жалбата като неоснователна.
Навеждат се съображения в подкрепа на извода на първоинстанционния съд за липса
на валидно възникнало трудово правоотношение.
При
условията на евентуалност се излагат доводи, че пострадалият е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Първо, твърди се, че при
липса на трудов договор и възлагане, в отсъствието на технически ръководител
или друго лице – представител или работник на ответника, пострадалият е отишъл
на строителния обект и е започнал да работи, като в нарушение на охранителния
режим е взел със себе си и трети лица, които нямат право да сам там. Второ,
посочва се, че пострадалият самоволно и без ничии указания се е качил на
строителната площадка, откъдето е паднал. Трето, поддържа се, че пострадалият е
започнал работа без преди това да бъде инструктиран и без да е получил работно
облекло и предпазни пособия, които биха предотвратили настъпването на смъртта
му. Четвърто, отбелязва се, че пострадалият си е позволил да стъпи върху
необезопасена, видимо незакрепена стабилно греда, която не е била предназначена
за стъпване или преминаване и при това е била разположена на необезопасена
площадка и на значителна височина. Пето, подчертава се, че като добър майстор
пострадалият е следвало да има правилна преценка за рисковете в работата, както
и да е запознат с мерките за безопасност и необходимостта от използване на
предпазни средства. Шесто, акцентира се, че пострадалият е поставил в рискова
ситуация не само себе си, но и третите лица, на които е възложил работа на
строителния обект. Седмо, навеждат се съображения, че самото поставяне на
необезопасена дъска сочи за наличието на груба небрежност без значение дали
пострадалият е паднал от тази дъска или не, като в тази насока се отбелязва, че
по делото действително може само да се предполага дали пострадалият е паднал от
мобилното скеле или от сложената върху стълбищното рамо дъска.
Въззиваемата
страна моли за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на
разноски.
Първоинстанционният
съдебен акт е бил потвърден с Решение № IV – 66 от
26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което
въззивният състав е споделил извода за липса на трудово правоотношение. С
Решение № 117 от 07.10.2020 г. по гр. д. № 4457/2019 г., III г. о. на ВКС въззивното решение е отменено и делото е
върнато за разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Бургас с даване на
задължителни указания по приложението на материалния закон. Прието е, че при
наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното
дружество на основание чл. 200 КТ обемът й следва да бъде определен чрез
присъждане на справедливо обезщетение и при съобразяване с направеното от
ответника възражение по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивниците не се явяват и не се
представляват. С писмено становище молят съда да постанови решение съобразно
дадените от ВКС указания и да уважи предявените искове в пълния им размер.
Претендират за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, както и сторените в обезпечителното производство, за което
представят списък по чл. 80 ГПК.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемото дружество се
представлява от адвокат Тасков, който поддържа отговора на въззивната жалба.
Моли съда да уважи направеното възражение за съпричиняване, като се вземе
предвид високата степен на вина от страна на пострадалия. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
С оглед
задължителните указания, дадени с Решение № 117 от 07.10.2020 г. по гр. д. №
4457/2019 г., III г. о. на ВКС, следва да се
приеме, че по делото са налице предпоставките за ангажиране на имуществената
отговорност на ответника по чл. 200 КТ. Събраните по делото доказателства в
тяхната съвкупност несъмнено установяват съществуване на трудовоправна връзка
между последния и търговското дружество – негов работодател (молба от Т.М.Д. с
дата 10.04.2017 г. до ответника за назначаване на работа в предприятието като „ш.“,
проект на трудов договор № 115 от 11.04.2017 г., изготвен от работодателя и
изведен в регистъра му, удостоверяващ дата на постъпване на работа от лицето -
11.04.2017 г.; съставена длъжностна характеристика от ответника за длъжността „ш.“,
подготвена за връчване на работника с вписване на датата 10.04.2017 г.; декларирането
на 18.04.2017 г. от ответника на трудовата злополука с работника Д., настъпила
на 11.04.2017 г., пред ТП на НОИ – по естеството си съдържащо признание от
ответника за характера на отношенията с пострадалия като трудовоправни; съставения
протокол № 5103-02-13/19.07.2017 г. и издаденото въз основа на констатациите по
него разпореждане № 5104-02-87 от 28.07.2017г. ТП на НОИ, с което декларираната
злополука е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал.1 КСО - влязло в сила,
като необжалвано и обвързващо работодателя). Дори и вън от сочените
обстоятелства, самият факт, че Т.Д. е бил добросъвестен (доколкото е бил подал
молба за назначаване на работа в деня преди злополуката; бил е запознат с
трудовата си функция, която да изпълнява и мястото си на работа, и е започнал
на следващия ден да престира работна сила на въпросния обект, според уговорките
в договора, за което не е срещнал възражения или противопоставяне от страна на
работодателя си), без да е спазена формата за валидност на трудовия договор,
задължава, по правилото на чл. 75, ал. 1 КТ, отношенията помежду им да се
разглеждат като при действителен трудов договор. А една от последиците на това
съглашение е задължението на работодателя да обезвреди засегнатите блага
(материални и нематериални) на работника при внезапно увреждане на здравето му
(вкл. и при негова смърт), настъпило в изпълнение на осъществяваната трудова
функция – т. е. да отговаря имуществено за вреди по чл. 200 КТ.
Същинският
предмет на настоящото въззивно производство е определянето на обема на
отговорността на работодателя чрез присъждане на справедливо обезщетение при
съобразяване с направеното от ответника възражение по чл. 201, ал. 2 КТ за проявена
от пострадалия груба небрежност.
Не се
спори между страните, а и се установява по делото, че на 11.04.2017 г. пострадалият
Т.Д., заемащ длъжността „ш.“ при ответното дружество, е извършвал работа по
шпакловане в кула А1 на строителен обект „Увеселителен парк с водни атракции,
четири бара и заведения за обществено хранене“ в УПИ ІІ-1.145, 1.332, намиращ
се в местността „С.“ в землището на гр. Созопол (Аквапарк Равадиново). Д. е
извършвал шпакловане на необезопасена строителна площадка, намираща се на
третия етаж на кула А1, на височина от 5 метра. Около 14:30 часа Д. е паднал от
строителната площадка, след което е откаран в МБАЛ – Бургас, където същата
вечер е починал.
По
делото е прието заключение на вещото лице по извършената съдебно-медицинска
експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно изготвено. От
него се установява, че пострадалият Д. е паднал на лявата си страна от височина
от 5 метра, в резултат от което е получил съчетана травма – глава, гърди,
корем, травматичен шок. Непосредствената причина за смъртта, настъпила на
11.04.2016 г., около 21:00 ч., е травматичният шок, като всяка една от травмите
би довела до настъпване на летален изход. Вещото лице посочва, че при
използване на предпазни средства интензитетът на травмите би бил по-нисък.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез показанията на свидетелите М.К.и Т.
К., които съдът кредитира като обективни и непротиворечиви. От тях се
установява, че на 11.04.2017 г. свидетелите са извършвали работа по шпакловане
на стени и тавани в кула А1 заедно с пострадалия Т.Д., като не им е бил
проведен инструктаж и не са им били предоставени предпазни средства.
По
делото е прието заключение на вещото лице по извършената съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно изготвено. От
него се установява, че кула А1 в хоризонтален разрез е кръгла, като в средната
част с двураменна стоманобетонова стълба се стига до кота 6, 00 м. Стълбищните
площадки са тип „конзола“, стъпваща върху стените на кулата, а стълбищните
рамене предават товара върху двете стълбищни площадки. За изпълнение на СМР са били
предоставени подвижни метални скелета, подпори тип „магаре“ и дървени талпи. На
хоризонталните стълбищни площадки подпорните метални подвижни скелета се използвали
за шпакловане на стени и тавани, а в наклонената плоскост на стълбищните рамене
се използвали талпи, подпрени на „магарета“. От огледа на местопроизшествието
било видно, че дървена греда – тип талпа, с дължина 4, 00 м. и ширина 0, 31 м.,
е била разположена в единия си край на последното стъпало на височина 1, 42 м.,
в съседство на стълбищната площадка, а другият й край е бил разположен върху
отвора в стената на кулата, предназначен за прозорец, на височина от кота под
на площадката – 0, 90 м., т. е. талпата не е била хоризонтална, а под наклон
около 10 градуса спрямо хоризонта. Вещото изразява становище, че е по-вероятно
талпата да е била положена на самата стълбищна площадка. При изпълнение на
шпакловъчните работи в кула А1 е било задължително използването на лични
предпазни средства (каска за глава, предпазен колан, противохлъзгащи обувки),
както и на колективни такива (предпазен парапет по контура на стълбищните
площадки и стълбищните рамене), като използването им би предотвратило
настъпването на злополуката. Вещото лице посочва, че липсата на предпазни
парапети на стълбищните рамене и площадки е представлявало опасност дори само
при преминаване по съоръжението, а при извършването на шпакловъчни работи по
стени и тавани рискът от падане от височина е бил много голям дори за не
специалист-строител. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че дъската не би
следвало да се използва като платформа, върху която да стъпи работникът, за да
извършва шпакловане, тъй като е тясна, неустойчива и под наклон. При разпита
вещото лице заявява, че не е ясно с каква цел е била поставена там тази дъска,
но изказва предположение, че е най-вероятно да е била използвана за измазване
на челото, тъй като това е единственото обяснение.
Безспорно
е по делото, а и се установява от представеното удостоверение за наследници, че
ищцата М.А.Д. е с****** на починалия Т.М.Д., а ищците С.Т.М., Б.Т.М. и М.Т.М.
са негови д*****.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Б.А. (с*****
на ищцата Б.М.) и С.Г. (с******* на ищцата Б.М.), които съдът кредитира при
условията на чл. 172 ГПК като житейски логични, правдоподобни и непротиворечиви.
От тях се установява, че пострадалият и с.та му са били неразделни и никога не
са се карали. Пострадалият се е разбирал отлично и с дъщерите си, с които
поддържали близка връзка, тъй като живеели в един квартал, помагал им
финансово, направил им сватби. След смъртта на пострадалия майката и дъщерите
плачели за загубата и се подкрепяли взаимно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Съобразно разясненията, дадени с т. 11 от Постановление
№ 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС, понятието „справедливост“ по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението. В процесния случай за определяне на
справедливо обезщетение съдът взе предвид всички обстоятелства относно интензитета
и продължителността на претърпените от ищците болки и страдания от загубата на
съпруг и баща, възрастта на страните и отношенията помежду им, както и обществено-икономическите
условия в страната. Заявените претенции за обезщетение за неимуществени вреди са
от с.та и трите пълнолетни дъщери на починалия, които са били най-близките му
хора и които в най-голяма степен са изпитали страдание от неговата смърт. От
събраните по делото гласни доказателства е установено, че починалият е бил
опората на семейството, грижил се е за с.та и дъщерите си, които са разчитали
на него, като помежду им са съществували прекрасни отношения в продължение на
много години. Същевременно следва да се има предвид и обстоятелството, че трите
дъщери на починалия са пълнолетни, като живеят самостоятелно в отделни домакинства
със семействата си, а с.та на починалия е загубила своя спътник в живота си на
такъв етап, на който децата им вече са напуснали дома и не се нуждаят от
непосредствени грижи. Преценени в тяхната съвкупност, всички относими
обстоятелства дават основание да се приеме, че справедливото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 55 000 лева за ищцата М.А.Д.
и по 35 000 лева за ищците С.Т.М., Б.Т.М. и М.Т.М.. За горниците до пълните
размери от 70 000 лева, съответно от по 50 000 лева, претенциите се явяват
прекомерни с оглед установените по делото обстоятелства, относими към
определяне на справедливия паричен еквивалент на претърпените неимуществени
вреди.
Съгласно
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал
груба небрежност. Съдържанието на понятието „груба небрежност” по смисъла на
чл. 201, ал. 2 КТ е изяснено в съдебната практика (Решение № 202/12.12.2014 г.
по гр. д. № 1298/2014 г., III г. о. на ВКС, Решение № 1026 от 18.12.2009 г. по
гр. д. № 4001/2008 г., І г. о. на ВКС, Решение № 348 от 11.10.2011г. по гр. д.
№ 387/2010 г., ІV г. о. на ВКС, Решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009
г., ІV г. о. на ВКС). Грубата небрежност е степен на небрежност, при която
увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния
човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. При трудовата
злополука, за да има съпричиняване следва да е установено, че работникът е
извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение
и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност. Съгласно
процесуалните правила за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154,
ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на
работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради
проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че
е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (Решение
№ 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о.
на ВКС, Решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г., І г. о. ВКС). В
съдебна практика трайно се приема, че когато падането се дължи на неосигурени
от страна на работодателя безопасни условия на труд, не може да се приеме, че
злополуката се дължи на груба небрежност на работника (Решение № 977 от
14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о.
на ВКС, Определение № 360 от 08.04.2009 г по гр. д. № 488/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 157 от 24.06.2014 г. по гр. д. №
6210/2013 г., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 187 от 29.10.2020 г. по гр. д.
4559/2019 г., IV г. о. на ВКС).
Съгласно
чл. 275, ал. 1 КТ работодателят е длъжен да осигури здравословни и безопасни
условия на труд, така че опасностите за живота и здравето на работника или
служителя да бъдат отстранени, ограничени или намалени. Разпоредбата на чл. 60
от Наредба № 2 от 22 март 2004 г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи,
издадена на основание чл. 276, ал. 1 КТ, предвижда, че (ал. 1) работи на
височина се извършват при осигурена безопасност от падане на хора или предмети
чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства (напр.
ограждения, скелета, платформи и/или предпазни (защитни) мрежи), а (ал. 2) когато
поради характера на работата използването на оборудването и средствата по ал. 1
е невъзможно, се предвиждат подходящи възможности за достъп с използването на
анкерирани защитни съоръжения или предпазни колани, захванати към устойчива и
здрава конструкция. Паданията от височина се предотвратяват чрез приспособления
(съоръжения, ограждения), които са достатъчно високи и са изградени най-малко
от защитна бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за
ръце или чрез еквивалентно алтернативно решение (чл. 61). За предотвратяване на
риск от падане при работа на височина се осигуряват средства за колективна
защита от падане на хора, инструменти, продукти и др. (чл. 62, ал. 1). По
смисъла на § 1, т. 21 от Наредбата „на височина“ и „от височина“ е височина,
по-голяма от 1, 5 м., мерено от пода или терена.
Установява
се по делото, че пострадалият Т.Д., заемащ длъжността „ш.“ при ответното
дружество, е паднал от височина от 5 метра от необезопасена строителна площадка
при извършване на дейност по шпакловане в строителен обект, представляващ кула.
От събраните по делото доказателства може да се направи извод, че работникът е
паднал през отвора в стената на кулата, предназначен за прозорец, при опит да
шпаклова челото, като за целта е използвал дървена талпа, поставена под наклон
върху стълбищната площадка и върху самия отвор на стената, при липса на
проведен инструктаж за безопасност и при липса на каквито и да било лични и
колективни предпазни средства.
При
тези обстоятелства наведените от работодателя възражения за проявена груба
небрежност от страна на работника се явяват неоснователни. Доводите, че
пострадалият е извършвал работата в отсъствието на представител на работодателя,
както и че е водил със себе си и трети лица, които е изложил на опасност, не са
годни да обосноват наличието на груба небрежност, тъй като не са обуславящи за
настъпването на злополуката. При установените по делото обстоятелства, че
работникът е заемал длъжността „ш.“ при ответното дружество и че трудовата
злополука е настъпила в рамките на работното му време и докато е извършал
дейност по шпакловане в интерес на работодателя, не биха могли да бъдат
възприети доводите, че при липса на трудов договор и възлагане, самоволно и без
ничии указания пострадалият е предприел работата, при изпълнение на която е
настъпила смъртта му. Останалите съображения, касаещи липсата на проведен
инструктаж, работно облекло и предпазни пособия, както и работата на
пострадалия върху нестабилна греда на необезопасена строителна площадка и на
значителна височина, също не могат да обосноват извод за проявена от страна на
работника груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Съобразно горецитираната
съдебна практика не може да се приеме, че злополуката се дължи на груба
небрежност на работника, когато падането, в резултат на което е настъпила
смъртта, се дължи на неосигурени от страна на работодателя безопасни условия на
труд. Надлежното обезопасяване на работните места и осигуряването на безопасни условия
на труд е задължение на работодателя и включва система от мерки, които да
изключат или да намалят риска за живота и здравето на изложените на опасност негови
работници. При извършване на работа от височина работодателят е имал
задължението да осигури подходящо оборудване, колективни и лични предпазни
средства – ограждения, скелета, платформи и/или предпазни (защитни) мрежи, защитна
бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за ръце или
еквивалентно алтернативно решение. Ако характерът на работата (шпакловане на
челото) не е позволявал използването на такова оборудване и средства, то
работодателят е следвало да предвиди подходящи възможности за достъп с
използването на анкерирани защитни съоръжения или предпазни колани, захванати
към устойчива и здрава конструкция. Ето защо при установените по делото
обстоятелства съдът намира, че допуснатите от работодателя нарушения на
правилата за безопасност на труда изключват грубата небрежност на работника.
Поради това не е налице основание за намаляване на размера на определеното от
съда справедливо обезщетение.
По
изложените съображения съдът приема, че предявените искове са основателни и
следва да бъдат уважени за сумите от 55 000 лева, съответно 35 000 лева, като
за горниците над 55 000 лева до 70 000 лева, съответно над 35 000 лева до 50
000 лева, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Поради
частично несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът на ищцата М.А.Д.
за сумата до 55 000 лева, представляваща обезщетение за причинените
неимуществени вреди от смъртта на с. й Т.М.Д., ведно със законната лихва върху
обезщетението, считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до
окончателното му изплащане, както и исковете на ищците С.Т.М., Б.Т.М. и М.Т.М.
за сумите до 35 000 лева, представляващи обезщетение за причинените
неимуществени вреди от смъртта на баща им Т.М.Д., ведно със законната лихва
върху обезщетението, считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до
окончателното му изплащане. Вместо това следва да бъде постановено друго
решение, с което ответното дружество „Строймар 2013“ ЕООД да бъде осъдено да
заплати на ищцата М.А.Д. сумата от 55 000 лева, представляваща обезщетение за
причинените неимуществени вреди от смъртта на с. й Т.М.Д., ведно със законната
лихва върху обезщетението, считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до
окончателното му изплащане, и на ищците С.Т.М., Б.Т.М. и М.Т.М. сумите от по 35
000 лева, представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди от
смъртта на баща им Т.М.Д., ведно със законната лихва върху обезщетението,
считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до окончателното му изплащане.
В останалата част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото и двете страни имат право на разноски по съразмерност
съобразно направените искания за присъждането им и представените доказателства
за извършването им. Съразмерно на уважената част от предявените искове и на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да
заплати на адвокат Щерю Христов Щерев, АК – Хасково, кантора: гр. София, 1000,
ул. „Княз Борис I“ № 85, ет. 4, ап. 10, сумата
от общо 20 000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в производствата
по гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево, в. гр. д. № 624/2019 г. на
Окръжен съд – Бургас, гр. д. № 4457/2019 г. на ВКС, както и в настоящото въззивно
производство. Представеното пред настоящата инстанция платежно нареждане от
16.05.2018 г. за сумата от 173, 10 лева в полза на ЧСИ Илко Бакалов по
изпълнително дело № 76/2018 г. не удостоверява извършването на съдебни разноски
в рамките на обезпечителното производство, които да подлежат на присъждане със
съдебното решение по съществото на спора съгласно т. 5 от Тълкувателно решение
№ 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. В производствата по
гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево, в. гр. д. № 624/2019 г. на
Окръжен съд – Бургас, гр. д. № 4457/2019 г. на ВКС, както и в настоящото въззивно
производство ответното дружество не е представило доказателства за извършването
на разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и на основание т. 1 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС такива не
следва да му се присъждат. Съобразно разпоредбите на чл. 359 КТ и чл. 83, ал.
1, т. 1 ГПК ищците са освободени от заплащането на такси и разноски в
производството, поради което и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд – Царево
сумата от 6 400 лева, по сметка на Окръжен съд – Бургас сумата от 3 200 лева, и
по сметка на ВКС – сумата от 3320 лева, представляващи дължими държавни такси.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 17 от 19.02.2019 г. по гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево в ЧАСТТА,
с която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените против „Строймар 2013“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. Приморско, област
Бургаска, ул. „Иглика“ № 1, представлявано от управителя Ваня Иванчева Стоева –
Андонова, искове на М.А.Д., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Б.“ № **, за
сумата до 55 000 лева, представляваща обезщетение за причинените
неимуществени вреди от смъртта на с. й Т.М.Д., ведно със законната лихва върху
обезщетението, считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до
окончателното му изплащане, и на С.Т.М., ЕГН: ********** от гр. С., ул.
„К. М.“ № ***, Б.Т.М., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Б. К.“ № * и М.Т.М.,
ЕГН: ********** от гр. С., ул. „К. А.“ № **, за сумите до 35 000 лева, представляващи
обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на баща им Т.М.Д.,
ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от датата на злополуката
– 11.04.2017 г. до окончателното му изплащане,
като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА на
основание чл. 200 КТ „Строймар 2013“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление в гр. Приморско, област Бургаска, ул. „Иглика“ № 1,
представлявано от управителя Ваня Иванчева Стоева – Андонова, да заплати на М.А.Д.,
ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Б.“ № **, сумата от 55 000 лева, представляваща
обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на с. й Т.М.Д., ведно
със законната лихва върху обезщетението, считано от датата на злополуката –
11.04.2017 г. до окончателното му изплащане, и на С.Т.М., ЕГН: **********
от гр. С., ул. „К. М.“ № ***, Б.Т.М., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „Б.
К.“ № * и М.Т.М., ЕГН: ********** от гр. С., ул. „К. А.“ № **, сумите от
по 35 000 лева, представляващи обезщетение за причинените неимуществени
вреди от смъртта на баща им Т.М.Д., ведно със законната лихва върху
обезщетението, считано от датата на злополуката – 11.04.2017 г. до
окончателното му изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Строймар 2013“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. Приморско, област Бургаска, ул. „Иглика“ №
1, представлявано от управителя Ваня Иванчева Стоева – Андонова, да заплати на адвокат
Щерю Христов Щерев, АК – Хасково, кантора: гр. София, 1000, ул. „Княз Борис
I“ № 85, ет. 4, ап. 10, сумата от общо 20 000
лева, представляваща адвокатско възнаграждение в производствата по гр. д. №
164/2018 г. на Районен съд – Царево, в. гр. д. № 624/2019 г. на Окръжен съд –
Бургас, гр. д. № 4457/2019 г. на ВКС, както и в настоящото производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Строймар 2013“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. Приморско, област Бургаска, ул. „Иглика“ №
1, представлявано от управителя Ваня Иванчева Стоева – Андонова, да заплати по
сметка на Районен съд – Царево сумата от 6 400 лева, по сметка на
Окръжен съд – Бургас сумата от 3200 лева, и по сметка на ВКС – сумата от
3 320 лева, представляващи дължими държавни такси.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.