№ 5464
гр. София, 02.03.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в закрито заседание на
втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20211110165085 по описа за 2021 година
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ от г.
град СОФИЯ
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
-во-ти
І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 173 СЪСТАВ
В закрито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАН РУСЕВ
-ва
Като разгледа гражданско дело № 65085 от 2021 година по описа на
Софийския районен съд, докладвано от съдията РУСЕВ,
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Образувано е по Искова молба, вх. № 88227/15.11.2021г. на СРС, уточнена с
писмо, вх. № 105229/09.12.2021г. на СРС, писмо, вх. № 20541/04.02.2022г. на СРС, и
писмо, вх. № 24562/22.02.2022г. на СРС, подадена от Агенцията за социално
подпомагане срещу М. АТ. ЗДР. в качеството му на наследник на Емилия Михайлова
З.а. Иска се ответникът да бъде осъден да възстанови на ищеца, на основание чл. 43б
1
ППЗИХУ (отм.), сумата от 1302,00 лева, представляваща подлежаща на
възстановяване помощ за покупка, изработка и ремонт на медицински изделия и/или
ПСПС по Заповед № Д_С_ЛЦ-ВС-7/31.05.2018г., издадена на основание чл. 43б
ППЗИХУ (отм.), ведно със законна лихва.
Съдът намира, че предявените искове са недопустими.
Съгласно чл. 43а ППЗИХУ (отм.) лицата с увреждания получават целева помощ
за помощни средства, приспособления, съоръжения и медицински изделия въз основа
на заповед за отпускане. Според чл. 43б ППЗИХУ (отм.) лицата, неизползвали
целевата помощ по предназначение, възстановяват пълния размер на помощта. В
конкретния случай предмет на повдигнатия пред съда спор е вземането по Заповед №
Д_С_ЛЦ-ВС-7/31.05.2018г., издадена на основание чл. 43б ППЗИХУ (отм.) от
Директора на АСП – ДСП-Лозенец, заедно със съответните лихви. Същата има
характер на индивидуален административен акт. При влизането си в сила тя има
директна изпълнителна сила и представлява изпълнително основание по смисъла на
чл. 268, т. 1 АПК за събиране на посочените в нея суми. Общите съдилища не
разполагат с правомощие да ревизират пряко такъв административен акт. Чл. 17 ГПК
предоставя на гражданския съд възможност да осъществи единствено инцидентен
съдебен контрол за законосъобразност на административен акт и то само във връзка с
последиците, които настъпват от този административен акт за лицата, които не са били
субект на административното производство и не са имали правен интерес да оспорят
акта, с който то е приключило. Съгласно чл. 269, ал. 2 АПК частните вземания на
държавата и общините, породени или удостоверени от изпълнителните основания по
чл. 268 АПК, се изпълняват по реда на ГПК. Нормата препраща към реда и способите
за изпълнение/събиране на сумите и органите, които ги осъществяват, а не към
процедури за установяване дължимостта на сумите по заповедта и осигуряване на
изпълнителен титул за това. Издадената заповед, след влизането си в сила,
представлява основание по смисъла на чл. 268, ал. 1 вр. чл. 269, ал. 2 АПК за
предприемане на принудително изпълнение и подлежи на пряко такова, без да е
необходимо провеждането на последващо производство за установяване дължимостта
на сумите по заповедта, включително и срещу наследниците на лицето, срещу което е
издадена заповедта. В този смисъл следва да се отчита и нормата на чл. 426, ал. 1 ГПК,
според която съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение не само въз основа на
издаден изпълнителен лист, но и при представен му друг акт, подлежащ на
изпълнение. Този друг акт, съобразно чл. чл. 268, ал. 1 вр. чл. 269, ал. 2 АПК, е именно
заповедта по чл. 43б ППЗИХУ (отм.). Липсва изрично предвидена възможност и
нормативно-процесуална необходимост гражданският съд да проверява наличието на
задължение по процесната заповед, съответно да допуска изпълнението ѝ.
При това положение, доколкото ищецът би могъл да пристъпи към събиране на
сумите по издадената на основание чл. 43б ППЗИХУ (отм.) заповед директно по реда
на ГПК, при отчитане обстоятелството за връчване на същата на адресата и
удостоверяване влизането в сила, то за него не е налице правен интерес от водене на
нарочен процес за снабдяване с изпълнително основание, тъй като такова вече е
налице.
В подкрепа на изложеното е и практиката на съдилищата: Определение №
1336/15.06.2016г. по в.ч.гр.д. № 914/2016г. на ОС-Бургас, Определение №
2745/17.11.2017г. по в.ч.гр.д. № 2559/2017г. на ОС-Пловдив, Определение №
2257/27.09.2017г. по в.ч.гр.д. № 2165/2017г. на ОС-Пловдив, Определение №
2246/26.09.2017г. по в.ч.гр.д. № 2163/2017г. на ОС-Пловдив, Определение №
2
1212/23.05.2017г. по в.ч.гр.д. № 804/2017г. на ОС-Пловдив, Определение №
1545/22.06.2015г. по в.ч.гр.д. № 980/2015г. на ОС-Бургас, Определение от 05.03.2015г.
по в.ч.гр.д. 274/2015г. на ОС-Бургас.
Водим от горното и на основание чл. 130 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА Искова молба, вх. № 88227/15.11.2021г. на СРС, уточнена с
последващи писма.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 65085/2021г. на
Софийския районен съд, І ГО, 173 състав.
Определението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с
частна жалба, подадена чрез Софийския районен съд в едноседмичен срок от
съобщението.
Определението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на ищеца.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3