О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
855
гр. Хасково, 04.11.2019г.
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I-ви
въззивен граждански състав, в закрито съдебно заседание на четвърти ноември две
хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ ИВАНОВА - ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от
младши съдия Мария Иванова - Георгиева в. ч. гр. д. № 663 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 3 от ГПК.
Образувано
е по частна жалба на
Т. Х. М. и П.К.П., подадена чрез процесуалния им представител адвокат Й.Д.,
против определение № 737 от 21.06.2019г., постановено по гр.д. № 1090 по описа
за 2019г. на Районен съд – Димитровград, с което подадената от тях искова молба
е върната поради недопустимост на предявените с нея искове, а образуваното
гражданско производство е прекратено.
С
частната жалба се твърди, че оспорваното определение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Намира за неправилен извода на
първоинстанционния съд досежно недопустимостта на предявените кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ поради насочването
им спрямо ненадлежна страна. Счита, че изложените в Тълкувателно решение № 5 от
15.06.2015г. по тълк. д. № 5 по описа за
2013г. на ВКС, ОСГК мотиви не са приложими за конкретната хипотеза, тъй като
постановяването на мярка за неотклонение *** спрямо малолетното дете на
жалбоподателите не е било инициирано, нито поддържано от представител на
държавното обвинение. Поради тази причина твърди, че Окръжен съд – Стара Загора
представлява процесуален субституент на държавата и е надлежна ответна страна
по предявените искове. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне
делото за продължаване на съдопроизводствените действия пред Районен съд -
Димитровград. Претендира направените разноски.
Съдът, след
като прецени доказателствата по делото и наведените доводи, намира за
установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба, подадена от Т. Х.М. и от П.К.П. в лично качество и в качеството им на
законни представители на А.П.П., с която са предявени искове с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на по 5 000 (пет хиляди) лева, на всеки от
тримата поотделно против Окръжен съд – Стара Загора.
С
определение № 737 от 21.06.2019г., постановено по
гр.д. № 1090 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград
първоинстанционният съд е прекратил съдебното производство поради липса на една
от абсолютните предпоставки за предявяване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а именно надлежна ответна страна. В мотивите си съдът се е позовал на
постановките на Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015г. по тълк. д. № 5 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГК, съгласно
което съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за
вреди по чл. 2 от ЗОДОВ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 /ред. преди ЗИД
на ЗОДОВ – ДВ, бр. 38 от 18.05.2012г./, поради което е приел, че предявените
искове са недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Частната жалба
е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок, от
легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с оглед на което
е допустима.
Разгледана по
същество подадената частна жалба е основателна. Първоинстанционният съд
неправилно е приел, че не е налице една от процесуалните предпоставки за
предявяване на исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а
именно надлежно пасивно легитимирана страна.
С тълкувателно
решение № 5 от 15.06.2015г. по тълк. д. № 5 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГК е
даден отговор на въпроса дали съдът е легитимиран да представлява държавата по
искове за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ и в кои случаи. Действително крайният извод,
до който достига ОСГК на ВКС, е за процесуална легитимация на съда само по
искове за обезщетение за вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ – ДВ, бр. 38 от 18.05.2012г./. Прилагайки
аргумент за противното основание първоинстанционният съд е приел, че при
основаване на исковата претенция на някоя от хипотезите предвидени в чл. 2, ал.
1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ЗОДОВ независимо от конкретните твърдения съдът не
може да бъде надлежен ответник.
Настоящата
въззивна инстанция като взе предвид мотивите на посоченото тълкувателно
решение, както и конкретните твърдения относно фактическата обстановка,
наведени в исковата молба, намира за неправилен извода на първоинстанционния
съд.
Мотивите на
ВКС за невъзможност съдът да е пасивно легитимирана страна по иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ (задържане под стража, включително като
мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени) са свързани с
наличието на законно основание за налагането им. Посочва се, че когато
задържането под стража като мярка за неотклонение е била потвърдена от съдебна
инстанция, това не е основание държавата да отговаря чрез съда, защото мярката
е била наложена не в нарушение, а в съответствие с изискванията на процесуалния
закон. Наложената мярка за неотклонение би увредила задържания само когато
обвинението, във връзка с което е приложена мярката, е неоснователно. Съгласно
Конституцията на Република България прокурорът е единственият, който може да
повдига обвинение за извършване на престъпление съответно да ангажира
наказателната отговорност на лицата. Съответно процесуалната легитимация на
съда по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ е изключена поради това, че само Прокуратурата
на Република България може да повдига и поддържа обвинение – без повдигане на
неоснователно обвинение не би се стигнало до налагане на мярка за неотклонение,
която да бъде отменяна с крайния акт на съда. С тези аргументи в посоченото
тълкувателно решение се обосновава изводът за липса на причинна връзка между
актовете на съда и настъпилите вреди от незаконно наложена мярка за
неотклонение. Приема се, че процесуално легитимирана е Прокуратурата на
Република България, защото тя е органът, който следва да промени практиката си
и да вземе мерки за отстраняване причините за увреждането.
Предвид твърденията на жалбоподателите,
наведени в исковата им молба, не може да се направи извод, че в конкретния
случай акт на Прокуратурата на Република България е станал причина за
незаконното задържане и съответно съдът не може да е процесуално легитимиран да
представлява държавата, доколкото хипотезата е различна от разглежданите в тълкувателно
решение № 5 от 15.06.2015г. по тълк. д. № 5 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГК. Това следва от
наведената фактическа обстановка. Предявени са искове с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, с които се претендира обезщетение за вреди причинени от
незаконното задържане на А.П.П., малолетна. С решение № 11 от 23.01.2018г.,
постановено по ЧНД № 519 по описа за 2017г. на Окръжен съд – Стара Загора е
допуснато изпълнение на Европейска заповед за арест, издадена на 21.09.2017г.
от съдия – следовател К.Т. при съда от първа инстанция ***, отделение ***,
Белгия, за предаване на исканото лице Т.Х.М., като е постановено исканото лице
да бъде предадено заедно с малолетното й дете А.П.П.. Със същото решение е
взета мярка за неотклонение *** по отношение на исканото лице до фактическото й
предаване на белгийските власти, като е постановено същата да бъде незабавно
приведена в Затвора в гр. Сливен заедно с малолетното й дете А.П.П.. Производството,
по което е постановено посоченото решение, е по реда на чл. 44 от Закона за
екстрадицията и Европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/. С решение № 36 от
19.02.2018г., постановено по ВЧНД № 87 по описа за 2018г. на Апелативен съд –
Пловдив е отменено решение № 11 от 23.01.2018г., постановено по ЧНД № 519 по
описа за 2017г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е постановено
предаване на малолетното дете заедно с майка му, както и да пребивава заедно с
майка си в Затвора – Сливен.
В конкретния случай незаконно задържане
е осъществено по отношение на малолетно дете - А.П.П.. Съгласно разпоредбите на
чл. 57 и следващите от НПК мярка за
неотклонение може да бъде взета само спрямо обвиняем, което означава, че може
да бъде наложена само спрямо лице, което по съответния ред и от компетентен
орган е било привлечено в качеството на обвиняем. Българското законодателство
предвижда, че наказателно отговорни лица са тези навършили 14 – годишна възраст
– арг. чл. 32, ал. 1 от НК. Не е възможно привличането в качеството на обвиняем
съответно вземане на мярка за неотклонение по отношение на лице, което е
малолетно.
Възможност за налагане на мярка за
неотклонение *** извън тези посочени в чл. 63 и следващите от НПК е предвидена
в чл. 43 и чл. 44 от ЗЕЕЗА. Най-тежката мярка за неотклонение може да бъде
взета по отношение на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест и
чието предаване се допуска, тъй като с нея се цели обезпечаване на фактическото
предаване на исканото лице.
В настоящия случай прокуратурата на
Република България нито е повдигала, нито е поддържала неоснователно обвинение,
по което е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, за да се
приеме, че актът й стои в причинна връзка с настъпилите вреди. Представителят
на ОП – Стара Загора е изразил становище за наличие на законовите предпоставки
за предаване на исканото лице и допускане на изпълнение на изпратената
европейска заповед за арест. Но не е пледирал за предаване и задържане на лице,
различно от посоченото в европейската заповед за арест. Съдът за първи път, без
да е бил сезиран с такова искане от прокуратурата на Република България, е
постановил предаването на белгийските власти на детето А.П. и незабавното
привеждане в Затвора – Сливен на същото заедно с майка му.
В допълнение следва да се посочи, че с
постановяване на посоченото съдебно решение съдът е нарушил правото на свобода,
предвидено в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ,
бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от
2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Като страна по тази конвенция Република
България е поела задължения за ефикасни вътрешноправни средства за обезщетяване
на увредените лица. Такова представлява възможността за обезщетяване на
настъпилите вреди по реда на ЗОДОВ, която би била незаконосъобразно ограничена,
ако се приеме невъзможност за ангажиране на отговорността на държавата в
настоящата хипотеза чрез процесуалния й субституент - съда.
Постановките на тълкувателно
решение № 5 от 15.06.2015г. по тълк. д. № 5 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГК
изключват процесуалната легитимация на съда за исковете по чл. 2, ал. 1, т. 4 и
т. 5 от ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ – ДВ, бр. 38 от 18.05.2012г./, но само в
хипотезите, когато съдът се е произнесъл при наличието на необосновано
обвинение. Тогава настъпилите вреди ще стоят в причинна връзка с действията на
друг орган (прокуратурата на Република България) и той ще следва да
представлява държавата по исковете за обезщетение. Доколкото в настоящия случай
не е налице изобщо обвинение спрямо лицето, чието право на свобода е
ограничено, не е било правено искане от страна на представителите на държавното
обвинение за постановяване на мярка за неотклонение, а съдът сам при липсата на
каквито и да е материални или процесуални предпоставки е постановил такова, не
може да бъде изключена процесуалната му легитимация. Отговорността по искове с
правно основание чл. 2 от ЗОДОВ е обективна и възможността държавата да бъде
представлявана от различни органи е с цел органът, чийто акт е в причинна
връзка с вредите, да промени практиката си.
С оглед гореизложеното настоящата
въззивна инстанция намира за неправилно обжалваното определение, поради което
същото следва да бъде отменено, но само в частта, с която производството е било
прекратено по исковете, предявени от Т. Х.М. и П.К.П. в лично качество,
доколкото частната жалба е подадена само от името на Т. Х. М. и П.К.П., но не и
от А.П.П. чрез законните й представители. По отношение на предявения иск от А.П.П.
чрез законните й представители Т. Х.М. и П.К.П. определение № 737 от
21.06.2019г., постановено по гр.д. № 1090 по описа за 2019г. на Районен съд –
Димитровград не е било обжалвано и е влязло в сила.
Така
мотивиран, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение №
737 от 21.06.2019г., постановено по гр.д. № 1090 по описа за 2019г. на Районен
съд – Димитровград в частта, с която е прекратено производството по искове,
предявени от Т. Х. М., ЕГН ********** и П.К.П., ЕГН **********.
В останалата
част определението не е обжалвано и е влязло в сила.
ВРЪЩА гражданско дело № 1090 по описа
за 2019г. на РС – Димитровград за продължаване на процесуалните действия.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.