РЕШЕНИЕ
№ 449
гр. Пазарджик, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана Ил. Димитрова
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско
дело № 20255200500654 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 555 от 16.05.2025 г.,постановено по гр.д.№ 5396 /2024 г. по описа на
районен съд -Пазарджик е прието за установено, че ответникът Т. Л. И., ЕГН **********, с
адрес: *************** дължи на ищеца „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” 52-54, чрез
юрисконсулт М.Н., сумата от 3678,34 лева, представляваща главница /чистата стойност/ по
Договор за потребителски кредит № 720031272940 от 14.10.2023 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда -
27.09.2024 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 4014/2024 г. по описа на РС Пазарджик,
като е отхвърлен иска за сумата над 3678,34 лева до първоначално претендирани от 3957,46
лева главница и исковете за договорна лихва в размер на 853,78 лв. дължима за периода от
25.02.2024 г. до 08.08.2024 г. и обезщетение за забава в размер на 69,90 лева, дължимо за
периода 25.02.2024 г. до 11.09.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. 4014/2024 г. по описа на РС
Пазарджик. Разпределена е и отговорността за разноски.
От ищеца в първоинстанционното производство“Ти Би Ай Банк“ЕАД е подадена
въззивна жалба срещу горното решение в отхвърлителната му част като се излагат
1
оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност. Твърди се , че постановения
съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен поради което подават настоящата жалба по
отношение на отхвърлените от първоинстанционния съд суми.На първо място, оспорват
твърденията на съда, че за потребителя не ставало ясно какви суми се отпускат с процесния
договор и за какви цели. Конкретно, размерът на предоставения кредит е посочен в чл. 7 от
договора за потребителски кредит - „Общ размер на кредита и условия за усвояването му“,
където са индивидуализирани предоставените на кредитополучателя суми и е посочен
общият им размер. В случая на длъжника по настоящото производство бил предоставена в
кредит обща сума в размер на 4 000,00 лева /ОБЩ размер на кредита/.По отношение на
начина на посочването на ГПР в договора се отбелязва , че същото е направено именно
според изискванията на закона като е посочен годишният процент на разходите както като
процент, така и с думи и цифри е изписана общата общата дължима сума от потребителя.
Посочен е и общият размер на предоставения финансов ресурс /ОБЩ размер на кредита. По
този начин потребителят е бил наясно какви са последиците за него от сключването на
договора, каква сума получава и каква сума потребителят следва да върне на кредитодателя
по договора.На второ място, се поддържа , че от параметрите на договора, ставало ясно , че
в него няма каквито и да е такси, които да оказват някакво влияние на ГПР, съответно да е
необходимо да бъдат посочвани като разход в договора. Такива такси или разходи няма, а
посоченият процент на ГПР включва единствено посочената обща сума от потребителя,
която следва да върне на кредитополучателя. Липсва неяснота относно начина на формиране
на ГПР. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване
към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния процент на
разходите, а същите са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1
към ЗПК. Такова изискване е налице само по отношение на референтния лихвен процент
(чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК) като основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит
променлив лихвен процент съгласно § 1, т. 6 от ДР на ЗПК, но в случаите, в които
уговореният лихвен процент по кредита не е променлив, а фиксиран, не е необходимо
договорът да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура (формула), в която се
посочват видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните
компоненти (пазарни индекси и/или индикатори). Годишният процент на разходите отразява
обшият размер на разходите по кредита на годишна база. Той следва да бъде посочен като
процепт в договора за кредит, от една страна, а от друга в Договора да бъде посочена и общо
дължимата сума от Потребителя. Видно от приложимата законова норма на чл. 11 ал. 1 т. 10
ЗПК, преследваната от законодателя легитимна цел е, не потребителят да бъде информиран
до степен сам да може да пресметне ГПР /още повече, че формулата за това изисква
специални математически знания, каквито средния потребител не притежава/, а да се
информира за това колко реално ще струва ползването на предоставения финансов ресурс,
при надлежно изпълнение на договора за кредит. Към момента на сключване на процесния
договор вече са съществували законовите разпоредби на чл. 19. ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, които
точно и ясно определят предела на оскъпяване на кредита. При това, възнаградителната
лихва е само един от компонентите от ГПР и размерът подлежи на преценка от
2
кредитодателя и се договаря с кредитополучателя. като единственото условие е същата,
наред с другите общи разходи по кредита, формиращи ГПР да не надвишават пет пъти
размера на законната лихва но просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което в процесния случай е
спазено. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен с постановленис № 426 па Министерски съвет от 18.12.2014 г., обн. ДВ. бр. 106
/23.12.2014 г.. съобразно което същият е в размер на основния лихвен процент на Българска
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10
процентни пункта. През процесния период, за който се претендира възнаградителна лихва,
основният лихвен процент на БНБ е 0. 00 на сто, а на 01.01.2023 е увеличен на 1.42 % при
което за посочения период на действие на договора за кредит годишният процент на
разходите в размер на 48,77% по него не е следвало да превишава 50 %. Следователно
уговореният в договора ГПР не надвишава тези гранични 50 %, поради което същият не
противоречи на регламентираното в чл. 19. ал. 4 ЗПК императивно изискване и не е
недействителен. Прави се искане да се отмени решението на районния съд в обжалваната
част и да се уважи иска като се приеме за установено, че Т. Л. И. дължи на „Ти Би Ай
Банк“ЕАД главница над присъдената сума от 3678,34 лв. до първоначално претендирания
размер от 3957,46 лв. , договорна лихва в размер на 853,78 лв. за периода 25.02.2024 г. до
08.08.2024 г. и обезщетение за забава в размер на 69,90 лв .за периода от 25.02.2024 г. до
11.09.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК/ 27.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.Не се сочат нови
доказателства. Претендират се съдебно- деловодни разноски съгласно представен списък по
чл. 80 ГПК. Прави се бланкетно възражение за прекомерност на възнаграждението на
адвоката на ответната страна.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна е подаден писмен отговор, в
който ответникът чрез неговият процесуален представител поддържа доводи, според които
обжалваната част от съдебното решение е правилна и законосъобразна.Сочи се относима
съдебна практика.
В съдебно заседание пред въззиввната инстанция жалбоподателят „Ти Би Ай
Банк“ЕАД не изпраща представител. Ответникът по жалбата също не изпраща представител.
Представя писмено становище с изложени доводи по съществото на спора.
Пазарджишкият окръжен съд като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличие на правен интерес от обжалване , поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство е бил положителен
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, предявен от „Ти Би Ай Банк“ЕАД с
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град София, ул.“Димитър
3
Хаджикоцев“№ 52-54 срещу Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. *********, като моли съда
да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че
същият в качеството си на кредитополучател по договор за потребителски кредит №
720031272940 от 16.10.2023 г., дължи изпълнение на парично задължение към ищеца в
качеството му на кредитодател по същия договор, за сумата в общ размер 4881,14 лева, от
които: 3957,46 лева главница, 853,78 лева договорна лихва за периода от 25.02.2024 г. до
08.08.2024 г., 69,90 лева обезщетение за забава за периода 25.02.2024 г. до 11.09.2024 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл. 417 ГПК
/27.09.2024 г./ до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. 4014/2024 г.
по описа на РС Пазарджик. Претендира разноски.В исковата молба се излагат обстоятелства,
че на 14.10.2023 г. между страните е възникнало правоотношение по силата на договор за
потребителски кредит № 720031272940. На основание така сключения договор, ищецът е
предоставил сума в размер на 4000,00 лева, която била получена от ответника, като
крайното задължение възлиза в размер на 9483,49 лева, която сума е разсрочена на 60
погасителни месечни вноски- 59 вноски всяка в размер на 158,07 лева, ведно с последна
изравнителна вноска в размер на 157,36 лева. ГЛП е уговорен в размер на 41,15 %. Посочено
е, че длъжникът е преустановил плащанията по договора, считано от 25.02.2024 г. за повече
от три месечни вноски, съгласно погасителния план към договора, а именно вноски с
падежи 25.02.2024 г., 25.03.2024 г., 25.04.2024 г.. Сочи, че кредитът е обявен за предсрочно
изискуем на 08.08.2024 г. Посочва, че съгласно чл.9, ал.4 от Договора за потребителски
кредит, ответникът дължи и обезщетение за забава /лихва за просрочие/, което към
11.09.2024 г. е било в размер на 69,90 лева.
Твърди се, че е възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на
Заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Съдът уважил претенцията им и по
образуваното ч.гр.д. № 4014/2024 по описа на Районен съд Пазарджик, е издадена Заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Било е образувано изпълнително дело № 1413/2024 г. по
описа на ЧСИ Д.С., per. № ***. Със свое разпореждане, получено от ищеца на 03.12.2024 г.,
съдът предоставил едномесечен срок, съгласно чл.415 ГПК, за предявяване на иск за
установяване вземането си, във връзка с депозирано възражение.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът депозира отговор на исковата молба, чрез
пълномощника си адвокат М. В. М. от АК П., в който излага доводи за допустимост и
неоснователност на претенцията. Твърди, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит от 14.10.2023г. е недействителен на специалните основания по чл.22
ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1,т.9 ЗПК договор за потребителски
кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора за потребителски кредит от 14.10.2023 г. бил посочен
годишен лихвен процент 41.15 %, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането
му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за
кредита, или е променлив. Според него нарушението било още по съществено доколкото
нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на
действително прилагания от заемодателя. Смята, че процесният договор е недействителен и
тъй като в него е посочено, че ГПР е 48.77 %, но липсвало каквото и да е уточнение, какви
точно разходи се включват в посочения процент. По този начин ответникът бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
4
финансов продукт.На следващо място смята, че към процесният договор има погасителен
план, но той изцяло не отговарял на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в него липсвало
задължителната информация по ЗПК. Доколкото в Договор за потребителски кредит от
14.10.2023 г. била предвидена дължимостта на договорна лихва, е следвало да бъдат
индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било
сторено от кредитодателя, а единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата
сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създавало
невъзможност за ответника да разбере заплащаните от него вноски по погасителния план,
какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Прави се искане предявения
иск да бъде отхвърлен като неоснователен.Претендира разноски.
Съдът след като подложи на анализ събраните по делото доказателства , приема за
установено от фактическа страна следното :
На 26.09.2024 г. ищцовото дружество е подало Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу ответника, в качеството му на длъжник, въз основа на
което е образувано ч. гр. д. № 4014/2024 г. по описа на РС Пазарджик. Същото е било
уважено и съдът е издал Заповед № 2322 за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК на 01.10.2022 г. и изпълнителен лист № 1874 от 01.10.2024 г.
за следните суми: 3 957,46 лева, представляваща главница, ведно със законна лихва за
период от 27.09.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 853,78 лева, представляваща
договорна лихва за период от 25.02.2024 г. до 08.08.2024 г., сумата 69,90 лева,
представляваща обезщетение за забава за период от 25.02.2024 г. до 11.09.2024 г., както и
държавна такса в размер на 97,62 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00
лева. Посочено е, че вземането произтича от следните обстоятелства: извлечение от
счетоводните книги към 11.09.2024 г. по партида Договор за потребителски кредит №
720031272940/16.10.2023 г.. Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК е връчена на длъжника, който е депозирал възражение, поради
което на кредитора са дадени указания и срок за предявяване на установителен иск за
съществуване на вземането му. В законния едномесечен срок дружеството-ищец е предявило
настоящата искова претенция.
Видно от приложените и приети по делото писмени доказателства /Договор за
потребителски кредит № 72003127940, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити от „Ти Би Ай Банк“, Заявление – декларация за
установяване на договорни отношения, Декларация, че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД от една
страна и Т. Л. И. от друга, на 14.10.2023 г. е сключен Договор за потребителски кредит №
72003127940, по силата на който дружеството се задължило да предостави на ответника
потребителски кредит в размер на 4000 лева. Съдът намира , че се касае до техническа
грешка при изписването в заявлението по чл. 417 ГПК , която обаче не се отразява на
доказания в настоящото производство факт, че процесните договорни правоотношения са
възникнали на базата на договор за потребителски кредит № 72003127940 / 14.10.2024 г. ,а
не както се сочи - от 16.10.2024 г. Този факт и не се оспорва от ответната страна. Крайното
задължение по този договор възлиза в размер на 9483,49 лева, която сума е разсрочена на 60
погасителни месечни вноски- 59 вноски всяка в размер на 158,07 лева, ведно с последна
изравнителна вноска в размер на 157,36 лева. ГЛП е уговорен в размер на 41,15 %, а ГПР в
размер на 48,77 %.. Съгласно чл. 15.1 от договора в случай, че потребителят е допуснал
просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и законната лихва
върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието – от датата на падежа до
датата на ефективното изплащане на сумата. В чл. 16.2 от договора е уговорено, че при
пълно или частично просрочие при изплащането на три поредни месечни вноски цялото
5
непогасено задължение, съгласно погасителния план към договора става предсрочно и
незабавно изискуемо, считано от датата на падежа на последната от трите поредни
просрочени месечни вноски. Считано от тази дата върху цялото непогасено към момента
задължение за главница, на потребителя се начислява законна лихва по чл. 9.4 до
окончателното погасяване на задължението. Съгласно чл.25.8 от договора цялата
кореспонденция между страните,свързана с изпълнение на договора се изпраща единствено
и само на адресите за кореспонденция и контакти, посочени в чл.3 и чл.4 от договора. С
чл.25.10 от договора е предвидено, че при промяна на адресите, съответната страна трябва
да уведоми за това другата страна предварително в писмен вид, а при невъзможност -
незабавно след промяната на адреса. Според чл.25.11 от договора всички писма, изпратени
на последния посочен писмено от страната адрес се смятат за получени от страната и в
случаите, когато страната е променила адреса си за кореспонденция и контакти, но не е
изпълнила задължението си по чл.25.10 от договора.
Видно от приложеното по делото уведомление за предсрочна изискуемост, банката –
ищец е изпратила до ответника уведомление за предсрочна изискуемост на вземането по
процесния договор на адреса му, посочен в договора. Установява се от приложената обратна
разписка, че уведомлението е получено лично от ответника на 08.08.2024 г.
От приложената по делото справка от ищеца се установява, че ответникът е погасил
задължение в размер на 321,66 лева, по процесния кредит.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 от ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено по развитите по-горе съображения,предвид
спецификата на специалния положителен установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК, поради
което производството и решението са допустими.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част на решението, като служебно
следи за нарушение на императивни материално правни разпоредби, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В настоящия случай не е спорно между страните, че на 14.10.2023 г. е възникнало
правоотношение по силата на договор за потребителски кредит № 720031272940, че
заемната сума е в размер на 4000,00 лева, която е усвоена от ответника, че кредитът е
обявен за предсрочно изискуем, както и че длъжникът е преустановил плащанията по
договора, считано от 25.02.2024 г. за повече от три месечни вноски, съгласно погасителния
план към договора.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е сключен в писмена
форма и отговаря на императивните изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 т.7,9,11 и 20 от
ЗПК. Посочени са дата и място на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума общия размер ,който
потребителя следва да върне, годишния процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и
периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит доколкото в
погасителния план е посочена крайната дата за издължаване на последната вноска –
25.10.2028 г., че са дължими 60 вноски.
Предвид изложеното съдът приема, че в конкретния случай между страните по
6
договора за потребителски кредит - банката и ответника е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем по смисъла на разпоредбата на чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ доколкото ответникът е физическо лице,
притежаващо качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗПК, а ищецът -
търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителския кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
или всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Доколкото в случая се касая за
защитими интереси на икономически по-слаби участници в оборота, уреждащият тази
материя Закон за потребителските кредити предвижда редица императивни разпоредби, за
спазването на които съдът е задължен да следи служебно /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този
вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК. Разпоредбата на чл.21 ЗПК
предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за
потребителски кредит е недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски
кредит се прилагат и чл.143 - 148 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1,т.11 от ЗПК договорът трябва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
съответствие с горевизираната императивна правна норма в процесния договор е
инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Липсата обаче на подробна разбивка на всяка
една от погасителните вноски не нарушава правата на ответника- потребител. Ето защо
съдът намира, че инкорпорирания в договора за кредит погасителен план има изискуемото
от законодателя съдържание. Прието е в решение на ВКС по гр.д.№3253/2021г , че
отговорите на тези въпроси следва да бъдат дадени въз основа на тълкуването на нормите на
чл.11, ал.1т.11 и 12 от Закона за потребителския кредит. Съгласно пар.2 от ДР този закон
въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008г.В т.10, параграф 2, буква“з“ от Директивата се предвижда ,че в договора за
кредит трябва да се посочат само размерът, броя и периодичността на дължимите
погасителни вноски и когато е уместно , редът на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Според чл.10, параграф 2, буква“и“ и параграф 3 от директивата само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. В т.3 на решение на Съда на Европейския
съюз от 09.11.2016г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a.s.срещу K.B. е дадено тълкуване
на чл.10, параграф 2, букви“з“ и „и“ от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват
в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква
част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата. Съгласно чл.633 от
ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав. Ето
защо само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му
предоставени извлечение под формата на погасителен план.
Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
7
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
В случая в договора за кредит формално фигурира размерът на ГПР – 48,77 %, но в
него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те
са описани в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и в Приложение № 1 към закона, поради което не
може да се приеме, че са спазени особените изисквания на закона съгласно чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Нито в договора, нито в условията по договора за кредит, имащи характер на общи
условия, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната лихва от 41,15 %, са
включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите
ГПР компоненти. Това, освен че противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, лишава
кредитополучателя, а и съда от възможността да извърши преценка за съответствието на
договора с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер на
разходите по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за потребителски кредит е
сключен в нарушение на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Неоснователни
са доводите на жалбоподателя, че математическите формули , по които се изчислява ГПР са
посочени в приложение № 1 ЗПК , които са достатъчно сложни и поради това страните нито
могат нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си тези две формули.
Кредитодателят като по-силната икономически страна обаче, е длъжен да посочи по ясен и
разбираем начин вида и размера на всички разходи , от които се формира ГПР, за да е
наясно на потребителя още към момента на подписване на договора за кредит , какви са
параметрите на оскъпяване на този кредит и за заплащането на какви точно разходи по
кредита се задължава. Тези данни е следвало да се посочат в договора и след като се твърди,
че единствения разход по кредита , който се включва в ГПР е договорната лихва по
посочения ГЛП , то това е следвало да е отразено в договора. В случая не е ясно кои
компоненти са включени в стойностното изражение от 48,77 % като ГПР и не става ясно
как точно фиксираната лихва от 41,15 % се съдържа в общия ГПР. Не са събрани по делото
доказателства, които да дават яснота по този въпрос, при положение , че това е основния
спорен въпрос по делото и в тежест на ищеца / жалбоподател е да докаже и установи тези
обстоятелства, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. По този начин и
потребителят е поставен в невъзможност да разбере и то към релевантния момент/ момента
на сключване на договора/ какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Целта на нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна,точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. Поради това в договора не е достатъчно само цифровото посочване какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формирането на ГПР.Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено в чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК годишния процент на разходите.
Съгласно чл.11, ал.1,т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент , ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти.
Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на
уговорения първоначално лихвен процент. В настоящия случай лихвеният процент е
уговорен като постоянна, а не променлива величина / фиксиран ГЛП/, поради което е
достатъчно в договора да бъде посочен размера на същия, което в случая е сторено и
8
лихвеният процент е 41,15 %. Не може да бъде споделен довода в постановеното
първоинстанционно решение, че клаузата за договорената възнаградителна лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва ,поради което е нищожна като противоречаща на
добрите нрави.Разрешението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва е релевантно преди приемането на
чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК/ в сила от 23.07.2014г./ Преди приемането на законовоустановен
размер на годишния процент на разходите по потребителските кредити не е съществувал
нормативен текст, регулиращ оскъпяването на кредита. Към настоящия момент е налице
нормативен текст чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК , който точно и ясно определя предела на
оскъпяване на кредита- годишния процент на разходите не може да бъде по- висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута ,
определена с постановление на МС на РБългария. Възнаградителната лихва е компонент от
ГПР и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя , като единствено условие е
същата, заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия
размер.
Предвид изложеното настоящият въззивен състав приема, че поради неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК/ в този смисъл е и решение №50056/29.05.2023г
по т.д.№2024/2022г на I т.о. на ВКС/. Неоснователни са възраженията в жалбата, че ГПР е
бил правилно и законосъобразно определен на 48,77 %. Фактът, че като глобална величина
годишния процент на разходите не надвишава 50%, сам по себе би си не е достатъчен, за да
се приеме, че императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК е спазена.
Последиците от недействителността на договора са потребителски кредит са уредени
в чл.23 от ЗПК, според която норма когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
или други разходи по кредита.
Безспорно е установено в хода на съдебното дирене от представената от ищцовата
страна писмена справка , че по процесния договор са платени общо 321,66 лв.Чистата
стойност на кредита възлиза на сумата от 4000,00 лв. При това положение единствено
дължимата по този договор е сумата в размер на 3678,34 лв. остатък от главницата, в който
смисъл се е произнесъл и районния съд, като в тази част решението е влязло в сила поради
необжалването му. За разликата над размера от 3678,34 лв. до претендирания размер от
3957,46 лв. главница , 853,78 лв. договорна лихва и 69,90 лв. обезщетение за забава искът е
неоснователен и подлежи на отхвърляне.В този смисъл се е произнесъл и районния съд.
При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на районния съд
решението на районния съд следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
По разноските: Предвид изхода на делото ответникът има право на разноски
пред настоящата инстанция.Същият не е сторил такива,но упълномощеният от него адвокат
претендира възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗА , с ДДС , като в подаденото писмено
становище поддържа подробни доводи в тази посока. Съдът съобразявайки фактическата и
правна сложност на делото, която определя на ниска , както и размера на защитимия интерес
и вида, характера и сложността на извършените от процесуалната защита на ответника
действия и като съобрази актуалната практика на ВКС и СЕС намира , че за възнаграждение
на процесуален представител на ответника следва да се определи сумата в размер на 240,00
лв. с ДДС.
По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд :
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение № 555/ 15.05.2025 г. , постановено по гр.д.№ 5396/ 2024 г
по описа на Районен съд –Пазарджик , в обжалваната му част ,с която са отхвърлени
предявените от „Ти Би Ай Банк“ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, ул.“Димитър Хаджикоцев“№52-54 срещу Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес:
*************** , установителни искове, че ответникът Т. Л. И. дължи на ищеца „ТИ БИ
АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев” 52-54, сумата над 3678,34 лв. до 3957,46 лв. представляваща
главница /чистата стойност/ по Договор за потребителски кредит № 720031272940/
14.10.2023 г. , ведно със законната лихва върху спорната главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК в съда - 27.09.2024 г. до окончателното плащане, исковете за
договорна лихва в размер на 853,78 лв. дължима за периода от 25.02.2024 г. до 08.08.2024 г.
и обезщетение за забава в размер на 69,90 лева, дължимо за периода 25.02.2024 г. до
11.09.2024 г.- за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 4014/2024 г. по описа на РС Пазарджик.
В останалата част решението не е било обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, ул.“Димитър Хаджикоцев“№52-54 да заплати на М. В. М. от АК-
П. с адрес : гр. ******** , възнаграждение на основание чл. 78 ал.3 и чл. 38 ЗА в размер на
240,00 лв. с ДДС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10