№ 141
гр. София, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Цанова
Членове:Христо Лазаров
Николай Ст. Метанов
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20211001000180 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца - „Първа инвестиционна
банка„ АД, ЕИК *********/правоприемник на „Юнионбанк“ЕАД, с
предишно наименование „МКБ Юнионбанк“ АД/, чрез юр. П. срещу решение
№ 2844 от 07.05.2020г., по гр.д. 10481/2016г., по описа на Софийски градски
съд, I гр.о., 20 състав, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни,
исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Б. С. Б., ЕГН **********, И. Н.
Б., ЕГН ********** и „Мерканто инс“ ООД, ЕИК *********, по договор №
328-245 от 07.08.2008г. за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“,
изменен с анекс № 1 от 17.03.2011г. и анекс № 2 от 28.11.2012г., за заплащане
на главница за разликата над 18 816 лева до пълния предявен размер от
114 739,64 лева, за възнаградителна лихва в размер на 7 712,28 лева, за
периода от 20.10.2014г. до 03.06.2015г. включително, наказателна лихва в
размер на 969,18 лева, за периода от 20.08.2014г. до 16.06.2015г.
включително, разноски в размер на 288 лева за връчване на нотариални
покани и е осъден ищецът да заплати на ответниците разноски в размер на
3 697,50 лева.
1
В частта, с която са уважени установителните искове по чл. 430, ал.1
ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за сумата от 18 816 лева – съставляваща сбора
от месечните анюитетните вноски за главница по договора за кредит и
анексите към него, за периода от 20.06.2015г. до 10.02.2020г.,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, на
основание чл. 296, т. 2 ГПК.
Въззивникът/ищецът - „Първа инвестиционна банка“ АД счита, че в
обжалваната част решението е незаконосъобразно и неправилно, тъй като
правоотношенията между страните по делото не попадали в приложното поле
на ЗПК. Ответникът/солидарен длъжник - „Мерканто инс“ ООД бил
търговско дружество и не се ползвал от защитата на ЗЗП. В процесния случай,
бил предоставен кредит за покупка на недвижим имот, описан като
апартамент и офис, но нямало разграничение каква част от него е за покупка
на всеки един от обектите. На следващо място твърди, че съдържанието на
клаузите в договора и анексите, били индивидуално договорени между
страните. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
процесният договор за кредит е потребителски и съдържал неравноправни
клаузи, защото бил обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот,
който представлявал офис. Излага доводи, че договорът не бил сключен при
общи условия, а бил предмет на конкретно уговаряне между страните, за
което кредитополучателят и солидарните длъжници били информирани
надлежно и категорично са изразили своето съгласие и воля. Счита, че
олихвяването на дълга е ясно и разбираемо, поради което кредитополучателят
и солидарните длъжници можело да предвидят възможните икономически
последици от уговарянето на долен праг и тези клаузи не били
неравноправни. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част
и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски за заповедното
производство и за двете инстанции.
Въззиваемите/ответниците - Б. С. Б., И. Н. Б. и „Мерканто инс“ ООД, са
подали в срок отговор на въззивната жалба, чрез адв. В.. Излагат подробни
доводи за неоснователност на въззивната жалба, които ще бъдат разгледани
при обсъждане доводите на въззивника. Молят въззивния съд да потвърди
решението в обжалваната част. Претендират разноски за въззивното
производство. В условията на евентуалност правят възражение за
2
прекомерност на юр. възнаграждение на въззивника.
Въззивната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна по
делото и срещу подлежащо на въззивно обжалване решение, поради което е
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена
проверка на решението установи, че то е валидно и допустимо в обжалваната
част.
Видно от прието и приложено от първоинстанционния съд ч.гр.д. №
34080/15г. по описа на СРС, се установява, че „Първа инвестиционна банка“
АД на 17.06.2015г. е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК. На 14.08.2015г. и на 14.01.2016г.
заповедният съд е издал заповед за незабавно изпълнение срещу
кредитополучателя - Б. С. Б. и солидарните длъжници -И. Н. Б. и „Мерканто
инс“ ООД за главница от 114 739,64 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.06.2015г. до окончателното изплащане на
вземането, за договорна лихва от 7 712,28 лева, за периода от 20.10.2014г. до
03.06.2015г., наказателна лихва от 969,18 лева, за периода от 20.08.2014г. до
16.06.2015г., сумата от 288 лева разноски, дължими на основание договор за
банков кредит № 328-245 от 07.08.2008г., изменен и допълнен с анекс № 1 от
17.03.2011г. и анекс № 2 от 28.11.2012г. Длъжниците са подали в срок
възражение срещу заповедта за изпълнение. Ищецът е предявил в срок иска
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в законоустановения срок е представил пред
заповедния съд доказателства за това обстоятелство, съгласно чл. 415, ал.
1/изм. ДВ бр. 86 от 2017г./.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата
обстановка по делото и страните не спорят, че между тях е възникнало
валидно правоотношение по договор № 328-245 от 07.08.2008г. Юнионкредит
„Улеснение“ (ипотечен банков кредит за текущи нужди). Банката е
предоставила ипотечен кредит в размер на 120 000 лева на Б. С. Б.. Страни по
договора като солидарни длъжници са И. Н. Б. и „Мерканто инс” ООД (с
предишно наименование „Застрахователен брокер Мерканто инс” ООД).
Ищецът е универсален правоприемник на ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД (с
предишно наименование „Юнионбанк“ ЕАД). Страните не спорят, че Б. С. Б.
и И. Н. Б., притежават по 50 % от капитала и „Мерканто инс” ООД, на което
3
са и законни представители. Изпълнението на задълженията на
кредитополучателя по договора е обезпечено с договорна ипотека върху
недвижими имоти. Сумата по кредита е била реално усвоена на 21.08.2008г. В
т. 6.1. от договора, страните са уговорили, че за първата година от срока на
кредита, главницата се олихвявала с фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 9.85 %. В т. 6.1.1 от договора, страните са уговорили, че след
изтичане на срока по т. 6.1., непогасената част от главницата се олихвявала с
плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечния
SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта, но не по-малко
от 9.85 %. В т. 6.2 от договора за кредит е уговорено, че при нарушаване на
сроковете за погасяване на главницата по кредита, върху просрочената част
от главницата за времето на просрочието и/или при предсрочна изискуемост
на кредита, банката събира наказателна лихва, включваща договорената
лихва по т.6.1 (респ. т. 6.1.1) и наказателна надбавка от 10 пункта, която се
начислява на годишна база. В т. 7 от договора е уговорено, че банката събира
комисионни за управление на кредита. В т. 11.3 е уговорена солидарната
отговорност на ответниците по чл. 121 от ЗЗД. В т. 12 е уговорен редът за
погасяване на задълженията по кредита – разноски, комисионни, лихви и
главница. В т. 15.1 е уговорено, правото на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем и да пристъпи към принудително изпълнение, в случай,
че не е погасена в срок, която и да е анюитетна погасителна вноска, дължими
лихви, такси или комисиони, съгласно условията по договора. С анекс № 1 от
17.03.2011г. е уговорено, че задълженията на кредитополучателя и
солидарните длъжници по договора за банков кредит са в общ размер на
118 817,28 лева, включваща главница, както и размерът на просрочената
редовна и наказателна лихва. В т. 2.1, страните са се споразумели, че банката
предоставя на кредитополучателя гратисен период до 20.02.2012г. Съгласно
чл. 3.1 и чл. 3.2 от Анекс № 1, за гратисния период, дългът по кредита ще се
олихвява с годишен лихвен процент в размер на 4.92 %, а след неговото
изтичане, с годишен лихвен процент в размер на тримесечен SOFIBOR с
надбавка от 6.63 пункта или 663 базисни точки годишно, но не по-малко от
10.54 %. С анекс № 2 от 28.11.2012г. е уговорено, че задълженията на
кредитополучателя и солидарните длъжници по договора за банков кредит са
в общ размер на 116 685,33 лева, включващо главница, както и просрочена
редовна и наказателна лихва. В т. 2 страните са се споразумели, че банката
4
предоставя на кредитополучателя гратисен период до 19.12.2013г. Съгласно т.
3.1 и т. 3.2 от втория анекс, дългът по кредита за този период ще се олихвява
с годишен лихвен процент в размер на 5.27%, а след неговото изтичане с
годишен лихвен процент в размер на тримесечен SOFIBOR с надбавка от 7.39
пункта или 739 базисни точки годишно, но не по-малко от 11.3%. На
14.04.2015г., банката е изпратила до ответниците нотариални покани, в които
е посочила, че поради неизпълнение на задълженията по договора към
30.03.2015г., дългът към банката е в общ размер на 120 136,97 лева. Поканила
е ответниците в 7-дневен срок от получаване на поканата, доброволно да
погасят всички просрочени задължения по договора и е заявила, че в
противен случай, след изтичане на срока, ще счита кредита за изцяло и
предсрочно изискуем и ще бъдат предприети действия за принудително
изпълнение на задълженията. На 15.04.2015 г., нотариалните покани са били
връчени на ответниците.
Видно от приетото в първоинстанционното производство и неоспорено
от страните заключение на вещото лице Р. С., се установява, че при
извършена проверка в счетоводството на банката и съобразно уговореното в
договора и анексите към него/задачи1, 21 3, 4, 10 и 11/, неплатеният остатък
от главницата към 17.06.2015г. е в размер на 114 739,63 лева; неплатената
възнаградителната лихва е в размер на 7 712,28 лева, за периода от
20.11.2014г. до 03.06.2015г.; неплатената наказателна лихва е в размер на
969,17 лева, за периода от 20.08.2014г. до 16.06.2015г. и неплатени разноски
за връчване на нотариални покани в размер на 288 лева. Според изчисленията
на вещото лице, в случай, че годишният лихвен процент се изчислява като
сбор от 3-месечния Софибор + надбавка от 2,09% (съгласно чл.6.1.1. на
договора), без отчитане промените по договора с двата анекса и без прилагане
на минимален лихвен процент, възнаградителната лихва, за периода от
21.08.2008г. до 03.06.2015г., би била в размер на 48 270,35 лв., вместо
начислената от банката за същия период възнаградителна лихва в общ размер
на 58 552,89 лв. В отговора на задача 4 от заключението, вещото лице е
изчислило, че при прилагане на първоначално уговорения ГЛП (сбор от 3-
месечния Софибор + надбавка от 2,09%), без отчитане промените по договора
с двата анекса и без прилагане на минимален лихвен процент, всички месечни
вноски, към 14.04.2015г. биха били погасени. Вещото лице е установило, че след
датата на обявяване на предсрочна изискуемост - 05.06.2015г., до датата на исковата
5
молба, не са постъпвали доброволни плащания за погасяване на задължения по
процесния кредит.
Видно от приетото във въззивното производство и неоспорено от
страните, първоначално и допълнително заключение на вещото лице М.С., се
установява, че сумата от 120 000 лева е усвоена от Б.Б. на 21.08.2008г. Към
20.05.2015г. неиздължената главница е в размер на 114 739,63 лева. Вещото
лице е установило, че считано от 01.07.2018г., БНБ е преустановило
изчисляването и публикуването на индекса Софибор. За периода от
15.09.2018г. до 19.10.2021г., годишният лихвен процент/ГЛП/ бил определян
на база тримесечния Софибор към 15.06.2018г. Според вещото лице за
периода от 20.05.2015г. до 19.10.2021г., сборът на Софибор и надбавката са
под договорения минимален лихвен процент. Във вариант 1, изчисленията на
вещото лице са при минимален ГЛП от 11,3%. За периода от 10.02.2020г. до
19.10.2021г., общият размер на падежиралите вноски за главици е 5 745,14
лева. Във вариант 2, изчисленията на вещото лице са без прилагане на
минимален ГЛП. За периода от 10.02.2020г. до 19.10.2021г., общият размер
на падежиралите вноски за главици е 8 379,21 лева. Във вариант 3,
изчисленията на вещото лице са с прилагане на минимален ГЛП от 9,85%. За
периода от 10.02.2020г. до 19.10.2021г., общият размер на падежиралите
вноски за главици е 6 101,47 лева. С допълнително заключение от
07.02.2022г., във вариант 1 и при годишен лихвен процент от 11,3%, вещото
лице е изчислило, че за периода от 20.02.2020г. до 20.01.2022г. са падежирали
24 вноски за главница в общ размер на 7 025,11 лева. Във вариант 2 и при
несъобразяване на минималния ГЛП, вещото лице е изчислило, че за периода
от 10.02.2020г. до 15.02.2022г. са падежирали 24 вноски за главница в общ
размер на 10 102,86 лева. Във вариант 3 и при съобразяване на минималния
ГЛП от 9,85%, вещото лице е изчислило, че за периода от 10.02.2020г. до
15.02.2022г. са падежирали 24 вноски за главница в общ размер на 7 442,99
лева.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд прави
следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените обективно, субективно и
кумулативно съединени искове е чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 ТЗ вр. с т.
15.2. от процесния договор вр. с чл. 60, ал. 2 ЗКИ, които са предявени по реда
6
на чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.
1. По иска за главница:
Правният спор във въззивното производство в обжалваната част на
решението, е законосъобразно ли е обявена за нищожна клаузата на т. 6.1.1 от
договора за банков кредит вр. с т. 3.1 от анекс 1 и т. 3.2 от анекс 2, съгласно
които лихвата по кредита се образува въз основа на плаващ лихвен процент,
формиран от тримесечния Софибор плюс надбавка, но при изрично уговорен
минимален лихвен процент – първоначално 9,85%, впоследствие увеличен на
10,54% и на 11,3%. По делото не е спорно, че уговорената в договора
методика има ясни правила за определянето и изменението на базовия лихвен
процент.
Основателно е възражението на въззивника, че ответникът/солидарен
длъжник - „Мерканто инс“ ООД е търговско дружество и не се ползва от
защитата на ЗЗП. Ответното търговско дружество „Мерканто инс“ ООД е
подписал договора за банков кредит и се е задължило да отговаря по него
като солидарен длъжник на кредитополучателя. Съгласно легалната
дефиниция на § 13, т. 1 от ЗЗП, "потребител" по смисъла на този закон може
да бъде само физическо лице, но не и юридическо лице. Следователно
„Мерканто инс“ ООД няма качество „потребител“ и не може да се ползва от
предоставената от ЗЗП защита, респективно по отношение на него не следва
да се обсъжда дали в договора се съдържат клаузи, които имат неравноправен
спрямо кредитополучателя характер. Съгласно разпоредбата на чл. 122, ал. 3
от ЗЗД, солидарният длъжник не може да противопоставя на кредитора
възраженията на своите съдлъжници, в случая за нищожност по ЗЗП.
Невярно е твърдението на въззивника, че бил предоставен кредит за
покупка на недвижим имот, описан като апартамент и офис, но нямало
разграничение каква част от него е за покупка на всеки един от обектите. В
случая, предоставеният кредит е обезпечен с два недвижими имота, но няма
нито едно доказателство, че те са закупени с предоставения кредит от 120 000
лева. Напротив, договорът за кредит е сключен на 07.08.2008г., а в чл. 9.1 е
посочено, че имотите са собственост на ответниците/физически лица,
съгласно нотариален акт за покупко-продажба № 74 от 13.07.2007г.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че съдържанието на
клаузите в договора и анексите, били индивидуално договорени между
7
страните. Същите не били сключени при общи условия, а били предмет на
конкретно уговаряне между страните, за което страните са били информирани
надлежно и категорично са изразили своето съгласие и воля. Ищецът не е
ангажирал доказателства, че процесните клаузи са уговорени индивидуално,
съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради липсата на доказателства
за това твърдение, законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд,
че оспорените клаузи са изготвени предварително от банката и не са били
предмет на индивидуално договаряне, като кредитополучателят и
солидарните длъжници не са имали възможност да влияят върху тяхното
съдържание при подписването на договора за банков кредит и анексите към
него.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че процесният договор за кредит е потребителски и
съдържал неравноправни клаузи, защото бил обезпечен с договорна ипотека
върху недвижим имот, който представлявал офис. Както вече беше посочено,
в случая меродавен е фактът, че страните по него са физически лица, които
имат качеството "потребител", на основание § 13, т. 1 от ЗЗП. Само от
обстоятелствата, че размерът на получения кредит е 120 000 лева и е
предназначен за текущи нужди, не може да обоснове извод за вероятния
начин на неговото разходване. Принципно е възможна хипотеза, при която
едно физическо лице е получило кредит и сумите са използвани за нуждите
на търговско дружество, да няма качество потребител, но по делото няма
нито твърдения, нито доказателства за такива обстоятелства.
Неправилно първоинстанционният съд е обосновал решаващ извод, че
при уговорена клауза за плаваща лихва, е нищожно уговарянето на
минимален лихвен процент. Уговарянето на долен праг само по себе не е
незаконосъобразно, тъй като представлява изначално договорена минимална
доходност от съответния ипотечен кредит, който гарантира възможността на
банката да получи изрично уговорено минимално възнаграждение от
неговото предоставяне на кредитополучателя.
Некоректно е позоваването на решение по съединени дела С-154/2015,
С-307/2015 и С-308/2015 от 21.12.2016г. на СЕС. Предметът на това решение
са били правни спорове между лица взели ипотечни кредити и кредитни
институции, относно правото на възстановяване на суми, изплатени въз
8
основа на вече установени по съдебен ред неравноправни клаузи. Няма
решение на СЕС, с което клаузата за „долен праг“ на лихвата да е обявена за
нищожна като неравноправна.
Основателно е възражението на въззивника, че незаконосъобразно
първоинстанционният съд не е съобразил императивната материалноправна
разпоредба на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Съгласно тази правна норма, уговорките,
които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми. Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал.1 вр. с ал.2 ТЗ, договорът за
банков кредит е с възмезден по дефиниция характер, при който заплащането
на лихва е насрещната престация на кредитополучателя за ползването на
предоставените парични средства. Ето защо, клаузата за възнаграждението на
банката е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота, и
разбираемост се счита за изпълнено, когато цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка и от съдържанието й може точно да бъде разбран
обхватът на поетото задължението, и средният потребител е относително
осведомен, и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, за да може да
разбере икономическите последици от сключването на договора за кредит.
При конкретна преценка на процесните клаузи от договора за кредит /т. 6.1.1.
вр. с т. 3.2 от двата анекса/, размерът на възнаграждението на банката е
определен като плаващ/променлив/ лихвен процент, но не по-малко от 9,85%,
впоследствие 10,54% и 11,3%. Обстоятелството, че страните са уговорили
плаваща лихва, не е пречка да уговорят и минимален размер, изрично посочен
като процент, под който лихвата няма да пада. Тази уговорка не внася
неяснота, тъй като за средния потребител е ясно и разбираемо, че дължи поне
9,85 %, под който размер лихвата не може да пада. Освен това, в т. 6.1.1.
изрично е посочен начинът на определяне на плаващия лихвен процент -
Софибор е 7,031 пункта, към който се прибавя надбавка от 2,90 пункта. Това
означава, че към момента на сключване на договора плаващият лихвен
процент е бил в размер на 9,931%, който е по-голям 9,85%. Още повече, че
през първата година дължимата лихва е била с фиксиран размер на 9,85%,
който страните изначално са уговорили да запазят, но вече като минимален
праг. Потребителите са разбирали обхвата на своето задължение в оспорената
клауза на договора, тъй като са били наясно, че дължат възнаграждение в
конкретен минимален размер. Договарянето на задължение за заплащане на
9
минимален размер на възнаградителна лихва, в отнапред конкретизиран
размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и на
кредитополучателя. Ето защо, кредитополучателят и солидарните длъжници
ясно са разбирали смисълът и значението на процесната клауза. В процесната
хипотеза е спазено изискването за яснота и разбираемост, тъй като страните
изрично са уговорили, както възможността за увеличаване на лихвата при
обективни критерии, така и възможността за нейното намаляване, но до
изрично и ясно определен минимален размер.
Данните в заключението и в заявлението сочат, че към 15.04.2015г.,
когато са връчени изявленията за обявяване на предсрочната изискуемост,
обективните предпоставки за обявяване на кредита в предсрочно изискуем са
били осъществени. Падежирали са вноски за главници в общ размер на
1 211,20 лева, както и пет месечни вноски за възнаградителна лихва, в общ
размер на 5 006,64 лева. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с
достигане на изявлението на банката до тримата ответници на 15.04.2015г.
кредитът е станал предсрочно изискуем, включително и за вноските с
ненастъпил към тази дата падеж. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено в съда на 17.06.2015г. и след настъпване на
предсрочната изискуемост. Банката е упражнила правото си да обяви кредита
за предсрочно изискуем и надлежно е уведомила ответниците за това
обстоятелство, преди подаването на заявлението за издаване на заповедта за
незабавно изпълнение, съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно предявеният иск за главница срещу ответниците е доказан по
основание и е основателен до целия предявен размер от 114 739,63 лева.
Неправилно в мотивите на обжалваното решение/стр.2/,
първоинстанционният съд е приел, че бил сезиран с искане за законна лихва
върху главницата, считано от 17.06.2015г. – датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение до
окончателното й заплащане. Ищецът не е предявил иск за установяване
съществуването на вземане за законна лихва върху главницата, поради което
съдът не дължи произнасяне по него, съгласно принципа на диспозитивното
начало, на основание чл. 6, ал. 2 ГПК. Освен това, дори и да имаше такова
10
искане, по него липсва произнасяне в диспозитИ. Н. обжалваното решението,
поради което същото не е и предмет на това въззивно производство.
Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 417 ГПК в
тази част, и да обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК, когато не е
предявен иск по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в заповедното производство, по
аргумент от мотивите на т. 13 от горепосоченото тълкувателно решение.
2. По иска за възнаградителна лихва по т. 6.1.1. от договора:
Основателен е искът за възнаградителна лихва в размер на 5 843,89 лева
за периода от 20.11.2014г. до 15.04.2015г., на която дата банката е упражнила
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съгласно
задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 2 от Тълкувателно
решение № 3/2017 от 27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС,
ответниците дължат на ищеца непогасения остатък от предоставената по
договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Размерът на
вземането за възнаградителна лихва се установява от т. 2 на заключението на
вещото лице в първоинстанционното производство/л. 201/. До 20.03.2015г. са
падежирали пет вноски за възнаградителна лихва, които са в общ размер на
5 006,64 лева. Към тази сума следва да се добави и сумата от 837,25 лева,
изчислена пропорционално от шестата вноска в размер на 1 004,70
лева/25х33,49 лева на ден/. Неоснователен е искът за възнаградителна лихва
за сумата над 5 843,89 лева до предявения размер от 7 712,28 лева и за
периода от 15.04.2015г. до 03.06.2015г.
3. По иска за наказателна лихва по т. 6.2. от договора:
В т. 6.2 от договора, страните са уговорили, че при просрочие на
задължението за плащане на главница, кредитополучателят и солидарните
длъжници дължат на банката наказателна лихва. Не е прекомерен размерът
на наказателната мораторна лихва, върху просрочените суми за времето на
забавата, която се определя от сбора между договорената лихва в т.6.1.1. и
10% надбавка.
Основателен е искът за наказателна лихва в размер на 85,23 лева за
периода от 20.08.2014г. до 15.04.2015г., на която дата банката е упражнила
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Размерът на дължимата
наказателна лихва се установява от т. 3 от заключението на вещото лице в
11
първоинстанционното производство/л. 202/. До 20.03.2015г. са падежирали
осем вноски за наказателна лихва, които са в общ размер на 82,34 лева. Към
тази сума следва да се добави и сумата от 2,89 лева, изчислена
пропорционално от деветата вноска в размер на 3,58 лева/25х0,11548 лева на
ден/. По гореизложените съображения е неоснователен искът за наказателна
лихва за сумата над 85,23 лева до предявения размер от 969,18 лева и за
периода от 15.04.2015г. до 16.06.2015г.
Невярно е твърдението на ответниците, че наказателната лихва за
периода от 20.08.2014г. до 15.04.2015г., била начислена върху цялата
главница, а не само върху просрочените вноски.
4. По иска за разноски за връчване на нотариални покани:
Основателен е искът за присъждане на сумата от 288 лева,
представляващи разноски за връчване на нотариални покани на ответниците,
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В т. 19.6. от договора,
страните са уговорили, че кредитополучателят и солидарните длъжници
дължат на банката всички разходи по обслужване на дълга, част от които са и
разноските за връчването на нотариални покани, с които кредитът е обявен за
предсрочно изискуем. Размерът на тези разноски се установява от т. 4 от
заключението на вещото лице в първоинстанционното производство/л. 202/.
5. По искането на страните за присъждане на разноски:
Ищецът претендира разноски за заповедното, първоинстанционното, и
въззивното производства. В заповедното производство са представени
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 2 474,18 лева. За това
производство, първоинстанционният съд е определил юр. възнаграждение в
размер на 150 лева. С определение № 13759 от 25.08.2020г.,
първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за изменение на
решението в частта за разноските. Това определение не е обжалвано и е
влязло в сила, поради което този въпрос не може да бъде пререшаван във
въззивното производство. Общият размер на разноските за заповедното
производство е 2 624,18 лева. В първоинстанционното производство е
заплатена държавна такса в размер на 2 523,90 лева, депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 450 лева и съдът е определил юр.
възнаграждение в размер на 450 лева. Общият размер на разноските за
първата инстанции е 3 423,90 лева. Във въззивно производство е заплатена
12
държавна такса в размер на 2097,76 лева и е внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 500 лева. Съгласно разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК/изм. ДВ бр. 8 от 2017г./, въззивният съд определя юр.
възнаграждение в размер на 450 лева за тази инстанция. Неоснователно е
евентуалното искане на процесуалния представител на ответниците за
намаляване размера на юр. възнаграждение, тъй като предмет на делото са
обективно, субективно и кумулативно съединени искове, чиито общ размер е
много над 10 000 лева и представлява фактическа и правна сложност.
Общият размер на разноските на ищеца за всички производства е 8 575,84
лева, които следва да му се присъдят съобразно уважената и отхвърлена част
на предявените искове. Предявени са искове в общ размер на 123 709,10 лева,
уважени са искове в общ размер на 120 976,76 лева и са отхвърлени искове с
общ размер на 2 732,34 лева. Общият размер на сторените от ищеца разноски,
съобразно уважените искови претенции е 8 386,60 лева, от която сума следва
да се приспадне сумата от 978,48 лева, присъдена от първоинстанционния съд
за уважената част от иска за падежирала главница в общ размер на 18 816
лева. Общият размер на сторените разноски от ищеца е 7 408,13 лева
Ответниците имат право на разноски съобразно частично отхвърлените
искови претенции, които следва да бъдат определени по съразмерност за
двете инстанции и приспаднати по компенсация от разноските на ищеца за
всички производства. В списъка по чл. 80 от ГПК, представен в
първоинстанционното производство, ответниците не са претендирали
разноски за заповедното производство, въпреки наличието на сторени такива
за адв. възнаграждение в размер на 4 000 лева. За първоинстанционното
производство ответниците са заплатили адв. възнаграждение в размер на 4000
лева и 350 лева депозит за възнаграждение на вещо лице. Сторените от
ответниците разноски са в общ размер на 4 350 лева. За въззивното
производство ответниците са заплатили адв. възнаграждение в размер на 4
000 лева, което е договорено и реално платено в брой. Общият размер на
разноските на ответниците за двете инстанции е 8 350 лева. Предявени са
искове в общ размер на 123 709,10 лева, уважени са искове в общ размер на
120 976,76 лева и са отхвърлени искове с общ размер на 2 732,34 лева.
Общият размер на сторените от ответниците разноски, съобразно
отхвърлените искови претенции е 184,40 лева. Следователно ответниците
имат право на разноски в общ размер на 7 223,73 лева за всички
13
производства.
По съображения за изчерпателност и прецизност, съобразявайки
необходимостта от присъждане на разноски по компенсация за всички
производства и при съобразяване, че вече с влязло в сила решение са
присъдени разноски на ищеца, въззивният съд следва да отмени решението, в
частта, с която са присъдени разноски на ответниците и са предмет на делото
във въззивното производство.
Мотивиран така, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2844 от 07.05.2020г., по гр.д. 10481/2016г., по
описа на Софийски градски съд, I гр.о., 20 състав, в частта, с която са
отхвърлени като неоснователни, исковете на „Първа инвестиционна банка„
АД, ЕИК *********/правоприемник на „Юнионбанк“ЕАД, с предишно
наименование „МКБ Юнионбанк“ АД/, срещу Б. С. Б., ЕГН **********, И. Н.
Б., ЕГН ********** и „Мерканто инс“ ООД, ЕИК *********, за установяване
съществуването на вземане за заплащане на главница за разликата над 18 816
лева до пълния предявен размер от 114 739,64 лева, за възнаградителна лихва
в размер на 5 843,89 лева, за периода от 20.10.2014г. до 15.04.2015г.,
наказателна лихва в размер на 85,23 лева, за периода от 20.08.2014г. до
15.04.2015г., разноски в размер на 288 лева за връчване на нотариални
покани, дължими по договор № 328-245 от 07.08.2008г. за предоставяне на
Юнионкредит „Улеснение“, изменен с анекс № 1 от 17.03.2011г. и анекс № 2
от 28.11.2012г., и е осъден ищецът да заплати на ответниците разноски в
размер на 3 697,50 лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземането на
„Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в град София, ул. „Драган Цанков“ № 37, в условията на
солидарност срещу Б. С. Б., ЕГН **********, с адрес в град ***, ж.к. „***“,
бл. ***, вх. *, ет. *, ап. **, И. Н. Б., ЕГН **********, с адрес в град ***, ж.к.
„***“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** и „Мерканто инс“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в град София, район Сердика, бул. „Мария
Луиза“ № 64, ет. 1, ап. 2, за главница за сумата над 18 816 лева до пълния
предявен размер от 114 739,64 лева, за възнаградителна лихва в размер на 5
14
843,89 лева, за периода от 20.10.2014г. до 15.04.2015г., за наказателна лихва в
размер на 85,23 лева, за периода от 20.08.2014г. до 15.04.2015г. и разноски в
размер на 288 лева за връчване на нотариални покани, дължими по договор №
328-245 от 07.08.2008г. за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“,
изменен с анекс № 1 от 17.03.2011г. и анекс № 2 от 28.11.2012г., за които
суми са издадени заповед за изпълнение на парично зъдължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 14.08.2015г. и 14.01.2016г., по ч.гр.д. №
34080/15г. по описа на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2844 от 07.05.2020г., по гр.д.
10481/2016г., по описа на Софийски градски съд, I гр.о., 20 състав, в частта, с
която са отхвърлени исковете на „Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК
********* срещу Б. С. Б., ЕГН **********, И. Н. Б., ЕГН ********** и
„Мерканто инс“ ООД, ЕИК *********, за установяване съществуването на
вземане за заплащане на възнаградителна лихва за сумата над 5 843,89 лева до
7 712,28 лева, за периода от 15.04.2015г. до 03.06.2015г., за заплащане на
наказателна лихва в размер над 85,23 лева до 969,18 лева, за периода от
15.04.2015г. до 16.06.2015г., дължими по договор № 328-245 от 07.08.2008г.
за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“, изменен с анекс № 1 от
17.03.2011г. и анекс № 2 от 28.11.2012г.
ОСЪЖДА Б. С. Б., ЕГН **********, И. Н. Б., ЕГН ********** и
„Мерканто инс“ ООД, ЕИК ********* солидарно да заплатят на „Първа
инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, сумата от 7 223,73/седем хиляди
двеста двадесет и три и 73 стотинки/ лева, представляващи разноски за
заповедното и исковото производство за двете инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15
16