№ 6139
гр. София, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20211110139749 по описа за 2021 година
В производството са предявени следните искове:
- иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК от Ю.Л., ЕИК *****, срещу Ю.Л., ЕИК
*****, за сумата от 112,74 лв., претендирана като вреди в размер на законната лихва за
периода от 17.06.2020 г. до 18.01.2021 г. върху вземане от 1879,02 лв. на Ю.Л. към Ю.Л.,
*******, по отношение на което вземане в същия период е бил наложен запор като
обезпечителна мярка, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на
исковата молба – 07.07.2021 г., до окончателното плащане;
- иск с правно основание чл. 82 ЗЗД, предявен от Ю.Л., ЕИК ****, срещу Ю.Л., ЕИК
*******, в условията на евентуалност – ако искът по чл. 403, ал. 1 ГПК бъде отхвърлен, за
сумата от 112,74 лв., претендирана като вреди в размер на законната лихва за периода от
17.06.2020 г. до 18.01.2021 г. върху същото вземане от 1879,02 лв., настъпили поради
недобросъвестно поведение по договор за цесия от 21.10.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата от предявяване на исковата молба – 07.07.2021 г., до окончателното
плащане;
- частичен насрещен иск с правно основание чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД от Ю.Л. срещу
Ю.Л. за сумата от 112,74 лв., претендирана като неоснователно получена по изпълнително
дело № 20197180400377 законна лихва за периода от 01.08.2014 г. до 08.07.2019 г. върху
вземане в размер на 1861,12 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата
молба – 09.12.2021 г., до окончателното плащане.
В исковата молба на Ю.Л. се твърди, че ответникът Ю.Л. със своя молба е поискал
допускане на обезпечение на бъдещ иск за установяване, че Ю.Л. е титуляр на вземане от
1879,02 лева, за която сума има издаден изпълнителен лист от 25.01.2019г. от РС - Варна по
гр. дело № 9797/2014 г. в полза на Ю.Л., като с определение № 7226/9.6.2020г. по гр.д. №
5963/2020г. на ВРС съдът е допуснал обезпечение чрез налагане на обезпечителна мярка
1
„запор на вземане“ на Ю.Л. от Ю.Л. в размер 1879,02 лева, както и законна лихва върху тази
главница по изпълнително дело 20207180400616, при условие че се внесе гаранция в размер
на 190 лева. Твърди се, че след внасяне на гаранцията в полза на Ю.Л. е издадена
обезпечителна заповед. Ищецът сочи, че по негова частна жалба, по гр.д.№ 13/2021г. на
ВОС, съдът е отменил определението, с което обезпечението е допуснато.
Твърди се, че сумата, предмет на наложения запор, от 1879,02 лева, е била налична по
банковата сметка на ЧСИ по посоченото изпълнително дело, но до отмяната на
определението ищецът не е имал възможност да я събере, нито да се удовлетвори от нея.
Твърди се, че искът, чието обезпечение се е искало, се е основавал на договор за цесия с
Ю.Л., по който договор правата на ищеца като правоприемник и носител на правото върху
сумата се конкурират. Твърди се, че Ю.Л. недобросъвестно на два пъти е прехвърлил
вземането, за коетоЮ.Л. води иск срещу ищеца Ю.Л.. Предявява се иск за вреди за сумата
112,74 лева - законната лихва от 17.6.2020 г. до 18.01.2021 г.
С уточнителна молба от 21.07.2021 г. ищецът сочи, че второто прехвърляне на
вземането се е осъществило на 23.10.2014 г. с договор за цесия между двамата ответници,
както и се прави твърдение, че двамата ответници са прехвърлили вземането с цел
увреждане на ищеца. Твърди се, че Ю.Л. е с управител Р.М. - майка на К.Т., подписал
договора за цесия като пълномощник на Ю.Л., като двамата ответници са знаели, че
вземането вече е било прехвърлено на ищеца на 21.10.2014г., но въпреки това са го
прехвърлили за втори път, като Ю.Л. умишлено е забавил да уведоми длъжника, за да може
Ю.Л. да има по-ранно уведомление на длъжника, като по този начин се легитимира активно
като кредитор, преди ищеца. Сочи, че крайната цел на второто прехвърляне при тези
уговорки е да се лиши от възможността ищецът да събере вземането по ИЛ, както и че
сумата по ИЛ е събрана от Ю.Л.. Изрично се твърди, че е налице солидарност на двамата
ответници, тъй като е налице деликт.
Налице е изявление, че поради обстоятелството, че делинквентите са обикновени
другари, то и решението по отношение на тях може да е различно, поради което Ю.Л. би
могло да отговаря за причинените на ищеца вреди и ако искът по отношение другия
ответник е отхвърлен.
В отговор, в срока по чл. 131 ГПК, ответникът Ю.Л. оспорва основанието за
субективно съединяване на искове против него и другия ответник, доколкото по отношение
на Ю.Л. искът се основава на твърдения за незаконосъобразно допуснато обезпечение, което
впоследствие е отменено, и от това са произтекли вреди, като не се твърди участие на
другия ответник по подаване на обезпечението, а относно твърденията за съгласувани
действия на двамата ответници, което се оспорва, се прави и възражение за погасителна
давност. Възразява се, че отговорността на другия ответник се твърди да произтича от
договора за цесия, поради което следва да е договорна, а твърденията против този ответник
е за деликтна отговорност. Прави се възражение за местна неподсъдност на спора, решено с
определение на СГС.
Оспорва се твърдението за умишлени действия от представителите на дружествата.
Твърди се, че искът, чието обезпечаване е искано, е предявен и производството е
висящо. Оспорва се твърдението за претърпени от ищеца вреди, с довод, че вземането,
предмет на запора, не е на ищеца.
2
Ответникът сочи, че иск за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК може да се предяви само при
злоупотреба с права от страна на молителя в обезпечителното производство, а когато
страната подава молба по чл. 390 ГПК, такава злоупотреба не е налице. Оспорва се
твърдението на ищеца, че отговорността е безвиновна. Оспорва се размерът на иска,
доколкото се счита, че вредите подлежат на доказване, че вредите са претърпени. Прави се
възражение за съдебно прихващане с вземане на този ответник по отношение на ищеца, по
гр.д.№ 18318/2019г. на РС Варна, потвърдено от ОкСВарна с решение по гр.д.№
1535/2021г. за сумата 700 лева разноски, което се твърди да е ликвидно и изискуемо
вземане на този ответник, по издаден изпълнителен лист. Възражението се прави до
размера на по-малкото задължение - за сумата 112,74 лева. При условие че съдът не го
приеме, се сочи, че се прави възражение за материално прихващане, за същия размер.
В срока за отговор е предявен насрещен иск от Ю.Л. против Ю.Л. при твърдения, че
през 2014 г. Ю.Л. е предявило против Ю.Л. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
по който е образувано гр.д. № 10007/2014г. на Варненски РС, като в хода на
производството, ищецът е прехвърлил на Ю.Л. вземането си в размер на 1861,12 лева и на
основание чл. 226, ал. 1 ГПК производството е продължило при ищец Ю.Л., като се твърди,
че длъжникът е уведомен за прехвърлянето с писмо по електронна поща. Твърди се, че с
решение искът е уважен, като на 25.3.2019 г. ВРС е издал изпълнителен лист в полза на
Ю.Л.. Твърди се, че на 3.7.2019г. Ю.Л. е получил от Ю.Л. покана, от която ищецът по
насрещния иск установил, че Ю.Л. е получило на 26.6.2019г. покана за доброволно
изпълнение по ИД 20197180400377, което е образувано по вземането, прехвърлено на него с
договор за цесия, на основание издадения в полза на Ю.Л., по дело 10007/2014 г. ИЛ, по
молба на Ю.Л., по което последното дружество е представило договор за прехвърляне на
същото вземане. Твърди се, че длъжникът е уведомен по-късно, като за целите на
уведомлението на договора за цесия е придадена дата отпреди прехвърлянето на този ищец -
21.10.2014 г. Веднага след узнаването за поканата Ю.Л. подало молба за обезпечение,
наложен бил запор по ИД 1649/2019г., като за сумата 932,20 лева ВРС не допуснал
обезпечение. Твърди се, че затова по ИД 20197180400377 била преведена в полза на Ю.Л.
сумата 932,20 лева, съставляваща лихва върху 1861,12 лева за период 1.8.2014 г.-8.7.2019 г.,
което се е случило, защото Ю.Л. е предал ИЛ на Ю.Л., а не на ищеца по насрещния иск.
Твърди се, че с решение по дело № 13892/2019 г. на ВРС, 51 състав е признато за
установено, че титуляр на вземането от 1861,12 лева е Ю.Л., като изложеното, според
исковата молба, основава дължимостта на Ю.Л. на сумата 932,20 лева лихва. Ищецът счита,
че доколкото е съобщил първи прехвърлянето на длъжника, то и второто съобщение няма
правна последица, поради което и доколкото е получил вземането, заедно с
принадлежностите му, включително изтеклите лихви, то и вземането от 932,20 лева
принадлежи на него, а не на първоначалния ищец. Твърди да е истинският кредитор на
вземането, платено на първоначалния ищец принудително, от ЧСИ, поради което предявява
частичен иск за вземането, за сумата 112,74 лева.
В срока за отговор по насрещния иск, Ю.Л. твърди, че е добросъвестен приобретател
на вземането, поради което и няма качеството на путативен кредитор. Сочи, че плащането е
извършено от трето лице - банка, като сумата е преведена след разпределение, извършено от
ЧСИ, поради което се оспорва основанието на иска - плащането е на лице, което с оглед
недвусмислени обстоятелства се явява овластено да го получи.
3
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По иска на Ю.Л. срещу Ю.Л. с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК:
В тежест на ищеца е да докаже, че в резултат на допуснато по молба и в полза на
ответника обезпечение е претърпял вреди на претендираната стойност, съразмеряващи се с
размера на законната лихва върху вземането, за исковия период.
С обезпечителна заповед от 10.06.2020 г. по ч.гр.д. № 5963/2020 г. на Районен съд
Варна е удостоверено, че подлежи на изпълнение определение № 7226/09.06.2020 г. за
допускане на обезпечение на бъдещ иск, предявим от Ю.Л. срещу Ю.Л., за признаване за
установено, че Ю.Л. е титуляр на вземане за сумата от 1879,02 лв., представляваща платена
без основание стойност на коригирана потребена електрическа енергия по издадена от Ю.Л.
фактура № **********/11.12.2009 г., ведно със законната лихва от 28.07.2014 г. до
окончателното плащане, което вземане е прехвърлено от Ю.Л. на Ю.Л. с договор за цесия от
23.10.2014 г. и за което вземане има издаден изпълнителен лист от 25.01.2019 г. по гр.д. №
9797/2014 г. на ВРС. Допуснатото обезпечение е чрез обезпечителна мярка запор на
вземането на Ю.Л. спрямо Ю.Л. в размер на 1879,02 лв., както и законната лихва върху него
по изпълнително дело № 20207180400616 (л. 12 от делото).
С връчено на Ю.Л. на 17.06.2020 г. съобщение с изх. № 10175/15.06.2020 г. по
изпълнително дело № 20208950401021, образувано въз основа на посочената обезпечителна
заповед, е наложен запор на вземането, за което е допуснато обезпечение (л. 13-14).
С влязло в сила на 18.01.2021 г. определение № 226/18.01.2021 г. на Окръжен съд
Варна по в.ч.гр.д. № 13/2021 г. е отменено определение № 7226/09.06.2020 г. на Районен съд
Варна, с което е допуснато обезпечението, като издадената обезпечителна заповед е
обезсилена (л. 15-19).
Въз основа на служебно извършена от съда справка се установява, че с влязло в сила на
26.01.2022 г. решение № 100 от 26.01.2022 г. на Окръжен съд Варна по в.гр.д. № 2385/2021
г. е потвърдено решение от 16.06.2021 г. по гр.д. № 6789/2020 г. с което е разрешен спорът
по бъдещия иск, във връзка с който е било допуснато процесното обезпечение. Искът с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, като е признато за установено в отношенията
между Ю.Л. , Ю.Л. и Ю.Л., че Ю.Л. е носител на вземане за сумата от 1879,02 лв.,
произтичащо от сключен на 23.10.2014г. договор за цесия между Ю.Л. и Ю.Л., която сума
представлява платена без основание стойност на начислена с фактура №
**********/11.12.2009г. електроенергия след извършена корекция на сметка, което е
съдебно установено в производството по гр.д.№ 9797/2014г. по описа на Районен съд –
Варна и е и издаден изпълнителен лист от 25.01.2019 г. Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на Ю.Л. - Ю.Л., видно от вписването в него.
Както е прието в Р. 59-2017-III ГО на ВКС, отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е
специфична, безвиновна, деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато
обезпечение на иск, като на обезвреда подлежат всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от обезпечението /чл. 51, ал. 1 ЗЗД/. Следва да се има предвид,
че съгласно чл. 403, ал. 1 ГПК ответникът в обезпечителното производство може да
претендира вреди от наложено обезпечение на иск в три изчерпателно изброени от
4
законодателя хипотези - ако обезпеченият иск бъде отхвърлен, ако не бъде предявен в
дадения на молителя по обезпечението срок или ако исковото производство по обезпечения
иск бъде прекратено. Извън хипотезите на чл. 403, ал. 1 ГПК увреденият от обезпечението
може да търси обезщетение за вреди само при злоупотреба с права от страна на
молителя в обезпечителното производство. Няма злоупотреба с права при добросъвестно
упражняване на процесуални права, когато страната подава молба с правно основание чл.
390 ГПК със съзнанието, че защитава свое съществуващо субективно право, като е без
значение дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност
твърдяното субективно право, евентуално дали нейната грешка или преценка досежно
правото е извинителна или неизвинителна.
Съобразно изложената фактическа обстановка в процесния случай, допуснатото
обезпечение, във връзка с което се претендират вреди, е отменено по реда на въззивния
контрол, а не служебно от първоинстанционния съд в изпълнение на правомощието му по
чл. 390, ал. 3 ГПК при непредявяване на бъдещия иск. Също така, този бъдещ иск
(обезпеченият иск) е предявен в срок от молителя и е изцяло уважен. Предвид това следва
извод, че не е настъпила нито една от хипотезите по чл. 403, ал. 1 ГПК или злоупотреба с
права. Отмяната на обезпечението не може да се приравни на която и да е от предпоставките
в нормата на чл. 403, ал. 1 ГПК, тъй като тези предпоставки се отнасят до развитието на
исковия процес, а не до въззивния контрол на определението за допускане на обезпечение.
Разпоредбата предвижда актът, с който обезпечението е допуснато, да е стабилизиран,
влязъл в сила, законосъобразен акт на съда, поради което и разпоредбата дава възможност
на претърпелия вреди ответник, да получи евентуално удовлетворение от гаранцията, при
уважен иск за вреди, вследствие на допуснатото обезпечение. Разпоредбата е напълно
неприложима в настоящия случай, тъй като след отмяна на определението на
първоинстанционния съд, се налага извод, че обезпечение изобщо не е следвало да се
допусне и, съответно, уважаването на молбата за обезпечение е незаконосъобразно.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК следва да се отхвърли
в пълния му предявен размер, поради което и съдът не разглежда направеното евентуално
възражение за прихващане от ответника, направено до стойността 112,74 лева – част от
общо дължими, на обща стойност 700 лева, от Ю.Л. на Ю.Л. разноски по дело № 18318/2019
г. по описа на РС Варна.
Предвид сбъдването на вътрешното процесуално условие, при което е предявен, а
именно – отхвърлянето на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, на разглеждане подлежи и
евентуалният иск на Ю.Л. срещу Ю.Л. с правно основание чл. 82 ЗЗД: С уточнителна молба
от 21.07.2021 г. ищецът сочи фактически обстоятелства, от които основава претенцията си
против Ю.Л. - че второто прехвърляне на вземането се е осъществило на 23.10.2014 г. с
договор за цесия между двамата ответници, както и се прави твърдение, че двамата
ответници са прехвърлили вземането с цел увреждане на ищеца. Твърди се, че Ю.Л. е с
управител Р.М. - майка на К.Т., подписал договора за цесия като пълномощник на Ю.Л.,
като двамата ответници са знаели, че вземането вече е било прехвърлено на ищеца на
21.10.2014г., но въпреки това са го прехвърлили за втори път, като Ю.Л. умишлено е
забавил да уведоми длъжника, за да може Ю.Л. да има по-ранно уведомление на длъжника,
5
като по този начин се легитимира активно като кредитор, преди ищеца. Сочи, че крайната
цел на второто прехвърляне при тези уговорки е да се лиши от възможността ищецът да
събере вземането по ИЛ, както и че сумата по ИЛ е събрана от Ю.Л..
В производството по обезпечения иск – гр.д.№ 6789/2020г. на РС – Варна, 47- ми
състав, съдът е постановил решение, влязло в сила на 26.1.2022г.. Делото е образувано по
иск на Ю.Л. срещу Ю.Л., и неучастващо по настоящото производство лице, като по него,
като трето лице помагач на страната на Ю.Л. е участвало Ю.Л.. Предвид това, съобразно чл.
223, ал. 2 ГПК в настоящото дело, по иска на подпомаганата/Ю.Л./ срещу подпомагащата
страна/Ю.Л./, Ю.Л. и Ю.Л. са обвързани от задължителната сила на мотивите на влязлото в
сила решение относно съдържащите се в тези мотиви изводи за фактите и преюдициалните
правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното
решение (Р. 60167-2022-I ТО на ВКС). Следователно, в отношенията между страните, по
този иск следва да бъде прието за установено, че Ю.Л. , като титуляр на процесното вземане
от 1879,02 лв., е сключило два последователни договора за неговото прехвърляне (цесии) -
от 21.10.2014г., сключен между Ю.Л. срещу Ю.Л. и от 23.10.2014г., сключен между Ю.Л. и
„Ю.Л., че на 26.10.2014г. длъжникът е уведомен за договор за цесия от 21.10.2014г., а на
20.1.2015г., е уведомен за цесията от 23.10.2014г. Изложеното съставляват решаващите
мотиви на ВРС да приеме, че титуляр на вземането е Ю.Л.. Видно от самата обезпечителна
заповед, изпълнителният лист за вземането по влязло в сила съдебно решение по иск на
Ю.Л. против длъжника, е бил издаден в полза на „Ю.Л. на 25.1.2019г. Тук е моментът да се
посочи, че договорът за цесия от 21.10.2014г., касаещ спорното вземане, не е представен по
настоящото дело / представен е договор за цесия, който касае друго вземане, не процесното/.
Отново, видно от обезпечителната заповед, вземането е с основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
Длъжникът по него - Ю.Л. има задължението да върне полученото, от момента на
получаване на облагата, доколкото тя е получена при изначална липса на основание. За да
плати валидно, длъжникът следва да знае надлежния кредитор, като кредитор на вземането е
К.Х., като отново от мотивите на ВРС по дело № 6789/2020г е видно, че по иск на„Ю.Л.
против Ю.Л. е образувано гр.д.№ 9797/2014г. на ВРС, основаващ се на цесия, сключена
между ответника по настоящия иск и титуляра на вземането – К.Х.. Видно от решението,
искът е уважен с влязло в сила на 23.10.2018г/ решението на ВОС, с което потвърждава
първоинстанционното решение на ВРС по гр.д.№ 9797/2014г./ съдебно решение.
Следователно, двете прехвърляния – на настоящия ищец, и на ответника Ю.Л., са
извършени в хода на процеса между „Ю.Л. и Ю.Л., поради което и приетото в процеса по
гр.д.№ 9797/2014г. има действието на чл.226,ал.3 ГПК по отношение двамата приобретатели
по двата договора за цесия.
Отново от мотивите на ВРС по гр.д.№ 6789-2020 г. е видно, че двата договора за цесия
– от 21.10.2014г. и 23.10.2014г., са били сключени на възмездно основание. Цесионерът
/приобретател/ придобива вземането в състоянието му към момента на сключването на
договора за цесия, като съобщаването на прехвърлянето не е елемент от фактическия състав
на договора за цесия /Решение № 40/13.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 566/2009 г., ТК, І т. о.,
Решение № 1279/12.11.1996 г. на ВКС по гр. д. № 29/1996 г., V г. о.).
Разпоредбата на чл.100 ЗЗД предвижда, че цедентът отговаря пред цесионера, ако
цесията е възмездна, за съществуването на вземането към сключването на договора.
При несъществуването на вземането, разпореждане на цедента в полза на трети лица и
6
пр., на цесионера се дължи обезщетение от цедента. Видно от изложеното по – горе,
цедентът е прехвърлил на Ю.Л. вземането, прехвърлено вече на Ю.Л.. Отново, видно от
мотивите на ВРС, ответникът по този иск -Ю.Л. е уведомил длъжника си първо за
прехвърлянето на Ю.Л. – на 26.10.2014г., след което - за прехвърлянето на Ю.Л. – на
20.1.2015г. При второто уведомяване, длъжникът, вече уведомен от предходния си
кредитор, че друго лице е титуляр на вземането, вече няма задължението да изпълнява на
Ю.Л., тъй като от 26.10.2014г., Ю.Л. го е уведомил, че вече не му е кредитор, поради което и
уведомяването по чл.99 ЗЗД, без представени доказателства, че вземането отново е
придобито от прехвърлителя, не провежда действие. Следователно, с действията си по
прехвърлянето на вземането на Ю.Л., ответникът Ю.Л. е попречил на ищеца Ю.Л. да се
удовлетвори от вземането , което Ю.Л. му е прехвърлил с договор за цесия от 21.10.2014г..
Следователно, цедентът дължи на цесионера обезщетение за вреди, тъй като е
прехвърлил на трето на договора за цесия лице вземането, вече прехвърлено на ищеца и е
извършил, чрез уведомяването на длъжника първо за втората поред цесия, действия, които
препятстват цесонера да се удовлетвори от вземането. По общото правило на чл.87 ЗЗД,
цесионерът има правото да развали договора /ВРС е обсъдил и отхвърлил довод, че цесията
от 23.10.2014г. се разваля, но в решението няма мотиви относно договора от 21.10.2014г./, а
тъй като към 23.10.2014г., за цедента изпълнение не е възможно, има правото да иска
обезщетение по общите правила.
Разпоредбата на чл.82 ЗЗД предвижда, че обезщетението обхваща претърпяната загуба
и пропусната полза, когато те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са
могли да бъдат предвидени при сключване на договора, но ако длъжникът е бил
недобросъвестен, отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Видно от поведението
на ответника Ю.Л. – прехвърля едно и също вземане през два дни, след което уведомява
длъжника първо за второто прехвърляне, то същият е недобросъвестен, по смисъла на
разпоредбата, поради което и носи отговорност за всички преки и непосредствени вреди от
неизпълнението. По делото не е формиран спор между ищеца Ю.Л. и ответника по този иск
Ю.Л., че за периода 17.6.2020г. до 18.1.2021г. – съответно – датата на налагане на
обезпечителната мярка, до датата на определението на ВОС, с което определението по
допускането й е отменено, ищецът не е могъл да се удовлетвори от събраната от ЧСИ сума,
тъй като чие е вземането се установява едва с влизане в сила на съдебното решение по дело
№ 6789-2020 г – на 26.1.2022г. Следователно, доколкото предвиденото в закона
обезщетение при неизпълнение на парично задължение, е в размер на законната лихва /чл.86
ЗЗД/, то и на основание чл.82 ЗЗД, ответникът по този иск, дължи на ищеца обезщетение в
размер на законната лихва върху запорираната сума от 1879,02 лева, чиито размер е отделен
за безспорен по делото, следователно този иск е основателен изцяло.
По насрещния иск на Ю.Л. срещу Ю.Л. с правно основание чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът /мним кредитор/ е получил
претендираната сума, докато в тежест на ответника е да докаже качеството си на
действителен кредитор по правоотношението, въз основа на което е получил сумата.
С влязло в сила на 11.10.2021 г. решение № 1495 от 11.10.2021 г. на Окръжен съд
Варна по в.гр.д. № 20213100501524 (л. 132-143) е потвърдено решение № 261128/31.03.2021
г. по гр.д. № 13892/2019 г. на РС Варна (л. 120-131), с което е признато за установено по
отношение на Ю.Л., че Ю.Л. е титуляр на вземане в размер на 1861,12 лв. спрямо Ю.Л.,
придобито по силата на договор за цесия от 23.10.2014 г., сключен между Ю.Л. и Ю.Л.,
което вземане е за заплатена без основание стойност на коригирана електроенергия за
периода от 19.03.2011 г. до 14.09.2011 г. по издадена фактура № **********/20.09.2011 г. от
Ю.Л..
Между страните не се спори, като изрично се признава в насрещните им
съответстващи си изявления в насрещния иск (л. 72-78) и отговора му (л. 163-168), а също и
е отделено за безспорно с доклада по делото (л. 258), че в хода на производството по
7
изпълнително дело № 20197180400377, образувано по молба на Ю.Л. срещу Ю.Л. за
събиране на обсъденото вземане в размер на 1861,12 лв., Ю.Л. е получило чрез
принудително събиране законна лихва за забава върху главницата за периода от 01.08.2014 г.
до 08.07.2019 г. в размер на 932,20 лв.
Съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД при договор за цесия прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено друго. За прехвърленото в полза на Ю.Л.
вземане за сумата от 1861,12 лв. праводателят Ю.Л. се е сдобил с изпълнителен лист въз
основа на влязло в сила решение № 07.02.2019 г. по гр.д. № 10007/2014 г. (л. 102-105). Ето
защо, при липса на данни за дерогираща чл. 99, ал. 2 ЗЗД клауза в договора за цесия, следва
извод, че Ю.Л. е придобило от Ю.Л. и акцесорното вземане за законна лихва от датата на
предявяването на исковата молба по гр.д. № 10007/2014 г. до окончателното плащане на
главницата.
Следователно, макар да не е имало качеството на действителен кредитор, дружеството
Ю.Л. е получило законната лихва върху главното вземане по посоченото изпълнително
производство. Предвид това се явява изпълнен специалният фактически състав на
неоснователно обогатяване чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, а именно – обогатяване на мнимия
кредитор за сметка на действителния, и за мнимия е възникнало задължение да предаде на
действителния полученото от длъжника, в случая законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на исковата молба. При служебно извършени изчисления на осн. чл.
162 ГПК съдът установи, че размерът на тази законна лихва за исковия период от 01.08.2014
г. до 08.07.2019 г. възлиза на 932,20 лв. С оглед на това, предявеният иск следва да бъде
уважен за цялата претендирана част от тази сума, а именно – 112,74 лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат: първоначалният ищец - от Ю.Л., и
Ю.Л. от първоначалния ищец.
На осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, Ю.Л. следва да заплати на Ю.Л., сумата 25 лева
държавна такса, както и сумата 180 лева адвокатско възнаграждение, платено от ищеца за
защита по първоначално предявените искове – половината от платените от ищеца разноски,
тъй като същите са сторени за двата първоначално предявени иска, като исковете против
Ю.Л. са отхвърлени изцяло.
На осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК Ю.Л. следва да бъде осъдено да заплати на Ю.Л.
разноски в размер на 450 лв., от които 50 лв. държавна такса за насрещния иск и 400 лв.
адвокатско възнаграждение (л. 154; 197-198), което се претендира за защита по главния и
насрещния иск, видно от договора. Доколкото главният, предявен против Ю.Л. иск е
отхвърлен изцяло, то и на това дружество следва да се признаят всички разноски, като
възражението за прекомерност, направено от Ю.Л., е неоснователно – за защита и по двата
иска, платеният размер е под минималният от 300 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю.Л., ЕИК ****, срещу Ю.Л., ЕИК *****, иск с правно
основание чл. 403, ал. 1 ГПК, за сумата от 112,74 лв., претендирана като вреди в размер на
законната лихва за периода от 17.06.2020 г. до 18.01.2021 г. върху вземане за
незаконосъобразно начислена корекция на електрическа енергия по фактура №
**********/11.12.2009 г. в размер на 1879,02 лв., по отношение на което вземане в същия
период е бил наложен запор като обезпечителна мярка по ч.гр.д.№ 5963/2020г. на ВРС,
отменено с определение по ч.т.д.№ 13/2021г. на ВОС .
ОСЪЖДА Ю.Л., ЕИК ******* да заплати на Ю.Л., ЕИК ****, по иска с правно
основание чл. 82 ЗЗД, за сумата от 112,74 лв., обезщетение за имуществени вреди, в размер
на законната лихва за забава върху главница от 1879,02 лева, дължимо за периода от
17.06.2020 г. до 18.01.2021 г. , настъпили поради недобросъвестно поведение на цедента по
договор за цесия от 21.10.2014 г., както и сторените разноски от 205 лева.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, Ю.Л., ЕИК ****, да заплати на Ю.Л., ЕИК
*****, сумата от 112,74 лв., по предявения частичен иск за вземане в пълен размер от
932,20 лв., представляваща неоснователно получена по изпълнително дело №
20197180400377 законна лихва за периода от 01.08.2014 г. до 08.07.2019 г. върху главница
по фактура № **********/20.09.2011 г. от Ю.Л. в размер 1861,12 лева.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК Ю.Л., ЕИК ****, да заплати на Ю.Л., ЕИК
*****, сумата от 450 лв., представляваща разноски в производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9