№ 219
гр. Кюстендил, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20221500500283 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба подадена от Г. Н. М. с ЕГН
**********, чрез пълномощника му адв. О. П. против Решение № 211/01.04.2022 г.,
постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д. № 1526/2021 г. по описа на същия
съд, с което районен съд е допуснал извършване на съдебна делба на поземлен имот с
идентификатор ***, с площ от 436 кв.м., с трайно предназначение на територията –
урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване, при граници: ПИ с
идентификатор **, ПИ с идентификатор **, ПИ с идентификатор **, ПИ с
идентификатор ** съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 –
1232/13.06.2018г. на Изпълнителния директор на АГКК, заедно с построените в имота:
еднофамилна жилищна сграда с построена площ от 68 кв.м., състояща се от два етажа,
представляваща, съгласно кадастралната карта, самостоятелен обект с идентификатор
***.1, сграда със застроена площ от 42 кв.м., представляваща съгласно кадастралната
карта самостоятелен обект с идентификатор ***.2, с предназначение – постройка на
допълващо застрояване, разположена в поземлени имот с идентификатори ** и ***, но
принадлежаща към поземлен имот с идентификатор *** и сграда със застроена площ
от 9 кв.м., представляваща съгласно кадастралната карта самостоятелен обект с
идентификатор ***.3, с предназначение – постройка на допълващо застрояване. между
съделителите: С. М. М. – Г., А. М. М. (участващи в производството на собствено
основание като ищци - съделители и като правоприемници на основание чл. 227 от
ГПК на баща си М.Б.М., починал в хода на производството) и Г. Н. М. при права: За С.
М. М. – Г. – 1/4 ид.ч.; За А. М. М. – 1/4 ид.ч.; За Г. Н. М. – 2/4 ид.ч.; на основание чл.
537, ал.2 ГПК. Със същия съдебен акт е отменил Нотариален акт № 52, том II, рег. №
2147, дело № 222/2018 г. по описа на М.М., нотариус с район на действие КРС, вписан
под № 603 в регистъра на нотариалната камара, в частта над 2/4 идеални части от
признатото с него право на собственост в полза на ответника Г. Н. М., досежно
допуснатия до делба процесен недвижим имот.
1
Въззивникът навежда аргументи за неправилност на първоинстанционното
решение. Твърди, че районен съд неправилно е приел, че писмените договори от 1951
г. и 1956 г., с които наследодателят на страните Н.П. е закупил имоти, представлявали
индиция за начало на своене, водещо до придобиването им на основание давностно
владение. Счита, че районният съд е следвало да кредитира показанията на св. А.,
установяващи факта на разпореждане с имотите на наследодателите приживе, в т.ч.
извършеното дарение на процесния имот в полза на техния син, което също било
индиция за начало на своене на имота. Възразява срещу изводите на съда за липса на
еднолично намерение за своене от страна на ответника за периода от 2003 -2011 г.
досежно частта от имота, притежавана от неговата майка.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото
на спора.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.
М. Ц. от САК в качеството й на пълномощник на ищците по делото, с който се оспорва
депозираната въззивна жалба и изложените в нея твърдения като неоснователни и
недоказани, а първоинстанционното решение се приема за правилно, обосновано,
постановено в съответствие с материалния закон и процесуалните правила. Иска се
оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на обжалваното
първоинстанционно решение. Претендират се разноските във въззивното
производство.
В проведеното съдебно заседание по делото въззивникът чрез процесуалния си
представител поддържа въззивната жалба и иска постановяване на съдебен акт, с който
да се отмени обжалвания съдебен акт.
Въззиваемите чрез процесуалния си представител в хода на устните състезания
пред въззивната инстанция изразяват становище за неоснователност на възраженията
във въззивната жалба и искат потвърждаване на обжалваното решение.
Жалбата е постъпила в съда в законоустановения срок, отговаря на изискванията
на чл.259 и сл. от ГПК, подадена е от лице, имащо право и интерес от обжалване и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи
на първоинстанционния съд и по силата на чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
РС- Кюстендил, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия
съдебен акт.
По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
По отношение на твърдението във въззивната жалба, че районен съд неправилно е
приел, че писмените договори от 1951 г. и 1956 г., с които наследодателят на страните
Н.П. е закупил имоти, представлявали индиция за начало на своене, водещо до
придобиването им на основание давностно владение.
Следва да се посочи, че относно обстоятелството, че имотът е придобит по
давност от наследодателите на страните се съдържат и други доказателства. По делото
са представени договор за покупко- продажба на недвижим имот от 30.06.1951 г., от
който е видно, че Н. Н. е придобил ½ ид.ч. от паянтова едноетажна къща, както и
договор от 08.04.1956 г., с който се удостоверява, че Н. Н. е придобил също ½ ид.ч. от
паянтова едноетажна къща в с. Б.. Приложен е разписен лист, удостоверяващ, че като
собственик на УПИ № II-133 е записан Н.П.. В показанията си свидетелите Г., С. и А.
2
твърдят, че до смъртта си наследодателите на страните Н. и Л.П. са живели в къщата. В
съдебно- техническата експертиза, също се съдържат данни, че според разписния лист
към регулационния план на с. Б. от 1970 г. процесният имот е записан на Н.П.. Вярно е,
че представените договори от 1951 и 1956 г. не са сключени в предвидената в закона
нотариална форма и сами по себе си нямат транслативен ефект, но вземайки ги
предвид с всички посочени по- горе доказателства в тяхната съвкупност, съдът достига
до извода, че Н. и Л.П. са владяли процесния имот през един продължителен период от
време повече от 10 години и са го придобили по силата на давностно владение.
Предвид изложеното съдът намира, че този довод е неоснователен.
По отношение на твърдението във въззивната жалба, че районен съд е следвало да
кредитира показанията на св. Т.А., установяващи факта на разпореждане с имотите на
наследодателите приживе, в т.ч. извършеното дарение на процесния имот в полза на
техния син, което също било индиция за начало на своене на имота от страна на
въззивника Г. М..
Съдът намира, че и това възражение е неоснователно. Действително в дадените
пред районен съд показания този свидетел твърди, че е чувал Н. П. да казва, че е дал
парцел на дъщеря си да строи къща, а другата къща „да остане за Г.“. Тези негови
показания обаче не се подкрепят, както от показанията на останалите разпитани по
делото свидетели, така и от съдържащите писмени доказателства, поради което и
правилно не са кредитирани от районен съд. Предвид на доказателствата по делото, не
може да се приеме за начална дата, поставяща началото на владение, годно на направи
ответника собственик, сочената 1983 г.
Предвид, че предмет на делбата е недвижимо имущество, придобито по силата на
наследяване, неоснователно се явява и възражението на въззивника срещу изводите на
съда за липса на еднолично намерение за своене от страна на ответника за периода от
2003 -2011 г. досежно частта от имота, притежавана от неговата майка. В подкрепа на
такова твърдение липсват доказателства по делото.
Предвид изложеното и поради липсата на извършено разпореждане с процесния
имот приживе от наследодателя в полза на Г. Н. и настоящият съдебен състав счита, че
от доказателствата по делото не се установява същият по явен и недвусмислен начин
да е установил фактическа власт върху процесния имот през предвидения в чл. 79, ал.1
от ЗС 10- годишен срок, поради което и не го е придобил по давност. Имотът е запазил
съсобствения си характер, поради което и подлежи на делба.
След като е достигнал до същите правни изводи, районен съд е постановил
законосъобразно съдебно решение, което следва да се потвърди.
С оглед на изхода на делото, на въззиваемите се дължат сторените пред
въззивната инстанция разноски, които са в размер на 800 лв. и представляват
адвокатско възнаграждение. Заплатената сума за адвокатско възнаграждение е
съобразена с фактическата и правна сложност на делото и в минималния размер
предвиден в чл.7, ал.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 211/01.04.2022 г., постановено по гр.д.
№1526/2021 г. по описа на КнРС.
ОСЪЖДА Г. Н. М. с ЕГН ********** от гр. ***** да заплати на С. М. М. – Г.,
ЕГН ********** от гр. ***** и на А. М. М., ЕГН ********** от гр. ***** деловодни
разноски за въззивната инстанция в размер на 800 лв.
3
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4