Определение по дело №970/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК във вр. с чл.419, ал.1 и чл.420, ал.3 от с.к. и е образувано по две частни жалби – и двете подадени от „И.”О., ЕИК , със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.”И. М.” № 1, .5, офис 2.

Първата от тях е депозината от законния представител на дружеството жалбоподател и е насочена против разпореждането за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 2723/2012 г. по описа на РС Б., инкорпорирано в издадената по посоченото дело Заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК срещу „И.”О. в полза на „У. Л.”, гр.С..

В тази жалба се поддържа, че атакуваното разпореждане е издадено при нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото в заповедта за изпълнение съдът не е посочил основанието, послужило за издаването й.

На самостоятелно основание поканата за доброволно изпълнение по образуваното изп.д. въз основа на издадения от РС Б. изпълнителен лист /а той издаден въз основа на заповедта за изпълнение/ не била връчена редовно на дружеството жалбоподател – била връчена на лице, което не е в трудови правоотношения със същото, а отделно от това към поканата за доброволно изпълнение не била приложена заповедта за незабавно изпълнение.

Втората жалба частна жалба, депозирана от адв.А. Г. в качеството й на пълномощник на «И.»О. е насочена против Определение № 2161/15.03.2013 г., постановено по ч.гр.д.№ 2723/2012 г. по описа на РС Б., с което съдът е отхвърлил молбата на жалбоподателя за спиране незабавното изпълнение, постановено с атакуваното разпореждане на РС Б., въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 7701/09.10.2012 г. по цитираното дело.

В жалбата се навеждат доводи за необоснованост на атакуваното определение, предвид обстоятелството, че на практика чрез налагането на запор върху банковите сметки на жалбоподателя от страна на съдебния изпълнител и запор върху движимите вещи – МПС, общо четири на брой, собственост на дружеството жалбоподател, на практика претенцията на заявителя в заповедното производство била довйно обезпечена.

Освен това следвало да се има придвид, че поради икономическата криза в страната дружеството жалбоподател нямало възможност да представи парична гаранция.

Като правен резултат с тази жалба се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по същество постановяване спиране на принудителното изпълнение срещу дружеството жалбоподател.

Заявителят в заповедното производство чрез процесуалния си представител в депизираните отговори оспорва доводите на жалбоподателя и поддържа правилност на атакуваните съдебни актове.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на страните и данните по приложеното първоинстанционно дело, намира следното:

И двете жалби, инициирали настоящето производство са процесуално допустими – подадена в рамките на преклузивния срок по чл.419, ал.1, респ. – по чл.420, ал.3, във вр. с чл.275, ал.1 ГПК от лице, имащо правен интерес от атакуване на постановените съдебни актове – дружеството жалбоподател е останало недоволно от постановеното спрямо него разпореждане за незабавно изпълнение, в рамките на развилото се заповедно производство, както и от акта на първостепенния съд, с който е отхвърлена молбата му за спиране незабавното изпълнение на издадената заповед по реда на чл.417 ГПК.

Разгледани по същество и двете жалби се явява неоснователни, като съображенията за това са следните:

По отношение на жалбата, насочена срещу разпореждането за незабавно изпълнение.

Съобразно нормата на чл.419, ал.2 ГПК частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение може да се основа само на съображения, извлечени от актовете по чл.417 ГПК.

Ето защо и въззивната инстанция не счита за необходимо да се произнася по същество по направените оплаквания от страна на жалбоподателя за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила в хода на развилото се изп.производство, образувано след издаването на заповедта за незабавно изпълнение, т.к. те са ирелевантни за казуса.

Само за пълнота следва да се посочи, че дори и да са допуснати такива те не са накърнили правото на защита на дружеството жалбоподател, което своевременно е депозирало както възражение по реда на чл.414 ГПК срещу заповедта, така и жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирана в нея.

Решаващият състав счита също, че оплакванията на дружеството жалбоподател за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при издаване на атакуваното разпореждане, поради непосочеване на основанието, послужило за издаване на заповедта за изпълнение и наличието на просто изброяване на приложените от заявителя писмени документи, са несъстоятелни.

Видно е от самата заповед /л.57 от първоинстанционното дело/, че същата съдържа всички реквизити за такава, установени от приложение № 5 към чл.6 на Наредба № 6/20.02.2008 г. за утвърждаване на образци за заповед за изпълнение и др.книжа, във връзка със заповедното производство и оплаквания за липсващи реквизити или за непълнота на съдържанието на заповедта не могат да се счетат за основателни.

На самостоятелно основание не е налице простото изброяване на приложените документи от страна на заявителя, а посочването на същите е за да се даде възможност на длъжника да се информира за основанието, от което произтича вземането, присъдено в заповедното производство.

Поради изложеното и липсата на други оплаквания по отношение незаконосъобразността на атакуваното разпореждане за незабавно изпълнение въззивната инстанция намира, че оплакванията на жалбоподателя са несъстоятелни и жалбата му следва да се отхвърли.

По отношение на жалбата, насочена срещу определението, с което е отказано спиране на незабавното изпълнение.

Въззивната инстанция изцяло споделя доводите на районния съд, основани на тълкуването на нормата на чл. 420 ГПК, че в конкретния случай принудителното изпълнение следва да се спре, само ако се представят убедителни писмени доказателства, че присъдената сума не се дължи, или е представено надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД.

В конкретния казус правилен е изводът на районния съд, че посочените предпоставки не се налице, предвид че не са представени никакви доказателства /вкл. и пред настоящата инстанция/, които да наведат на извод, че присъдената в заповедното производство парична сума е изплатена изцяло или не се дължи.

От друга страна факт е, че не са представени и доказателства, удостоверяващи че длъжникът надлежно е обезпечил вземането на кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД, чрез залог на парични суми или ценни книжа, които да бъдат вложени в банка или чрез учредяването на ипотека върху недвижим имот.

Не само към момента на постановяване на атакуваното определение, но и към момента на произнасяне на въззивната инстанция жалбоподателят-длъжник не сочи, че предлага даването на обезпечение.

Възражението му, че в хода на принудителното изпълнение по изп.дело ЧСИ е допуснал “свръхобезпечение”, като е запорил едновременно банковите сметки на длъжника, както и и 4 бр. МПС- та не могат да се разглеждат в настоящето производство, доколкото срещу незаконосъобразни действия на ЧСИ жалбоподателя може да се пожали по реда на чл.435 и сл ГПК.

Както правилно е посочил районният съд, в настоящето производство съдът е компетентен да провери единствено дали са налице условията за спиране на незабавното изпълнение на издадената заповед по чл. 417 ГПК, установени от посочения текст - а именно, налице ли са убедителни писмени доказателства за извършено плащане или предложено обезпечение, но не и дали вземането съществува. Проверката за последното би могла да се извърши единствено в исков процес.

Вън от горното и за пълнота следва да се допълни, че съобразно установената практика по подобни казуси, длъжникът дължи обезпечение по реда на чл.180 и чл.181 ЗЗД в производството по чл.420 ГПК различно от това, което вече е послужило за обезпечаване на задължението за заплащане на парични суми по чл.417, т.3 ГПК /Определение № 14/06.01.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 685/2010, ІV г.о. по реда на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК/.

Последното означава, че предложеното обезпечение по чл.180 и чл.181 ЗЗД при искане за спиране на принудително изпълнение в хипотезата на чл.420 ГПК трябва да следва даже вече дадено обезпечение преди образуването на заповедното производство – т.е . обезпечение е винаги необходимо и то трябва да е различно от предварително учреденото в полза на заявителя или от предприетите мерки за обезпечение събиране на вземането от съдия изпълнителя в хода на принудителното изпълнение.

В този смисъл и правно несъстоятелни са наведените доводи от процесуалния представител на жалбоподателя, че при преценка основателността на искането за спиране съдът следва да преценява не само сами е налице установения от закона фактически състав, предполагащ спиране на принудителното изпълнение, но и др. фактори, като конкретната икономическа обстановка например.

Поради изложеното и атакуваното определение следва да се остави в сила.

Мотивиран от горното и на посочените основания, Благоевградският окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛНА жалбата на "И.”О., ЕИК . със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.”И. М.” № 1, .5, офис 2, представлявано от управителя В. Н. срещу Разпореждането за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 2723/2012 г. по описа на РС Б., инкорпорирано в издадената по посоченото дело Заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2161/15.03.2013 г., постановено по ч.гр.д.№ 2723/2012 г. по описа на РС Б..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: