Р Е Ш Е Н И Е
Номер 19.05.2021г. Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На пети март Година 2021
В публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и секретар Диана Борисова
като разгледа докладваното
от съдия Банкова гр. дело
N 15439 по описа за 2019 година, за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Ищците А. и Н. Д.
поддържат в исковата молба, че имат качеството ипотекарни
длъжници, доколкото собствения им недвижим имот е
послужил като обезпечение по сключен между ответниците
А.В.В. и „Ю.Б.“ АД през 2006г. договор за кредит. Била учредена договорна ипотека върху апартамента
им, находящ се в гр. София,
като поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит
от страна на втория ответник,
първият ответник – банката, се снабдила
със заповед за изпъление по
чл.417 от ГПК и изпълнителен
лист. Образувано било изпълнително дело, в рамките на което изпълнението
било насочено срещу недвижимия имот, собствен на ищците. След
поредица от нестанали публични продани, през 2016г. изп. дело било
прекратено по искане на банката
и било образувано ново такова, прехвърлено
при друг ЧСИ. По новообразуваното изпълнително дело била наложена възбрана
върху същия апартамент, а към настоящия момент имотът вече е изнесен
на публична продан и с влязло в сила на 31.01.2020г. постановление за възлагане е станал собственост на трето лице. След неколкократно
уточняване на исковата молба, претендира да бъде установено в отношенията
между ищеца и ответниците, че процесното
вземане в размер на 30 000 лв. по сключен между ответниците
договор за кредит, е погасено по давност, респ. не съществува правото на
принудително изпълнение по посоченото по-горе изпълнително дело.
Ответникът
А.В.В. не взема становище по исковата молба в
указания от съда срок.
Ответникът
„Ю.Б.“ АД оспорва иска като недопустим и неоснователен. Поддържа, че ищците не
са процесулано легитмирани
на предявяват иска, т.к. не са длъжници по
материалното правоотношение и не са длъжници по
изпълнителното дело. По същество, оспорват давността за процесното
вземане, предмет на изп. дело, да е изтекла.
Поддържат, че считано от последното изп. действие,
поискано по първоначално образуваното изп. дело, а
именно – молба за извършване на нова продан от 22.12.2011г., е започнал да тече
двугодишният срок по чл.чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, с
изтичането на който – на 22.12.2013г. е настъпила премпция
и прекратяване на изп. производство по силата на
закона. От тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, прекъсната с
налагането на възбрана на 06.03.2017г. по новообразуваното изп.
дело.
В
допълнителна искова молба ищците оспорват отговора, като сочат, че последното
валидно изп. действие на ЧСИ по първончално
образуваното изп.
дело, е било предприето на 15.12.2011г., доколкото въз основа на молбата на
банката от 22.12.2011г. не са били предприемани изп. действния, поради което същата не е годна да прекъсне
давността. Ето защо, доколкото между 15.12.2011г. и последващото
изп. действия от 06.03.2017г. е изминал срок по-голям
от 5 г., вземането на банката е погасено по давност.
В
допълнителен отговор банката оспорва доп. искова молба, като изтъква, че
давността е прекъсната още с подаването на молба за образувано на второто изп. дело на 10.11.2016г. , доколкото в същата е отправено
искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи, приложени впоследствие
от ЧСИ. Нещо повече, дори да се приеме, че молбата му за образуване на изп. дело не е прекъснала давността, искът е неоснователен,
т.к. започналата да тече на 15.12.2013г. изтича на 15.12.2018г., а към тази
дата по новообразуваното изп. дело вече е бил
насрочен и извършен опис и оценка на
ипотекирания и възбранен по делото недвижим имот.
Съдът обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства,
след което приема за установено
от фактическа страна следното:
Установява се от приложеното гр. д.
№24308/2008г. на СРС, че по заявление на „Ю.И Е.Д.Б.“ ЕАД, подадено на
19.08.2008г. , на 17.09.2008г. са издадени заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу ЕТ
„А.В.“ за сумата от 30 000лв. – главница по извлечение от счетоводните
книги, по договор за кредит от 28.04.2006г. 5162,41 лв. лихва от 21.03.2007 г. до 19.08.2008 г. и законна лихва от
19.08.2008 г. до изплащане на вземането, както и сумата 703,25 лв. за държавна
такса и 691,24 лв. юрисконсултско възнаграждение.
От приложения договор за банков кредит
продукт „Бизнес револвираща линия плюс“ № BL1238/28.04.2006г., както и от нотариален акт за договорна ипотека №033, том II, рег. №3604,
дело № 175/2006г. на нотариус Д.Т., се установява, че вземането на „Българска
пощенска банка“ АД / с правоприемник – първия ответник/ по така посочения
договор за кредит в размер на 30 00 лв. – главница, както и лихвите,
наказателните лихви, такси, комисионни и други разноски са били обезпечени с
ипотека върху недвижим имот – собственост на ищците, а именно – апартамент №91,
находящ се в гр. София, р-н Кремиковци, ж.к. ********със
застроена площ от 84,67 кв.м.
По молба на банката от 16.10.2008г. въз
основа на описания по-горе изпълнителен лист било образувано изп. дело №20087790400146 при ЧСИ В.И.. Съгласно посоченото
в молбата, се иска налагане на запор по сметките на ЕТ „А.В.“ в посочените
банки и се възлагат правата по чл.18 от ЗЧСИ.
Посоченото изп.
дело е прието като писмено доказателство. От съдържащите се в същото документи,
се установява следното:
На 22.10.2008г. ЧСИ е изпратил покана
за доброволно изпълнение до длъжника, едновременно с което са изпратени и запорни съобщения, в съответствие с поисканото в молбата за
образуване на изп. дело.
На 25.05.2009г. са изпратени призовки
за принудително изпълнение до длъжника по изп. дело и
ипотекарните длъжници, с
които същите са уведомени, че на 12.06.2009г. ЧСИ пристъпва към принудително
изпълнение, като насрочва опис на недвижим имот - апартамент №91, находящ се в гр. София, р-н Кремиковци, ж.к. „********ет.*.
На 12.06.2009г. е извършен опис на посоченото имущество. С разпореждане на ЧСИ
от 20.07.2009г. е насрочена публична продан на недвижимия имот от 07.08.2009г.
до 07.09.2009г. С протокол от 08.09.2009г. на ЧСИ И. проданта е обявена за
нестанала, поради неявяване на купувачи.
С молба от 08.09.2009г. взискателят е поискал да бъде насрочена втора публична
продан, при цена, равна на 80% от началната цена по първата продан. С
разпореждане на ЧСИ е насрочена втора публична продан от 13.10.2009г. до
13.11.2009г. С протокол от 16.11.2009г. ЧСИ е обявила насрочената публична
продан за нестанала, поради неявяване на купувачи.
С молба от 23.11.2009г. взискателят е поискал да се определи нова начална цена и да
бъде насрочена нова публична продан. От обявлението на л. 144 от изп. дело е видно, че такава е била насрочена за периода17.11.2010г.
– 17.12.2010г. и с протокол от 20.12.2010г. също е обявена за нестанала поради
неявяването на купувачи.
Видно от обявление на л.165 от изп. дело поредна публична продан е била насрочена в
периода 21.02.2011г. до 21.03.2011г. с протокол от 22.03.2011г. проданта е
обявена за нестанала поради неявяване на купувачи.
На 28.03.2011г. взискателят
отново е подал молба за насрочване на нова публична продан. Такава е била
насрочена за периода 15.11.2011г. – 15.12.2011г. От приемо-предавателен
протокол на л.207 от изп. дело е видно, че по време
на публичната продан не са постъпили наддавателни
предложения.
На 22.12.2011г. взискателят
е подал молба за насрочване на втора публична продан на ипотекирания в негова
полза недвижим имот при цена в размер на 80 % от началната цена по първата
публична продан. По делото няма данни такава публична продан да е била
проведена.
На 24.03.2016г. по делото е постъпила
молба от А.К.Д., чрез адв. В., за прекратяване на изп. дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК във връзка
с приетото разрешение по т.10 от ТР №2/2013г. на ВКС, съгласно което
изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, в случай че в
продължение на 2 години взискателят не поиска от
съдия-изпълнителя предприемането на изпълнителни действия.
На 10.11.2016г. по делото е постъпила
молба от взискателя „Ю.България“ за прекратяване на
изпълнителното дело и предаване на оригинала на изпълнителния лист с оглед
образуването на ново изпълнително дело срещу същия длъжник.
С разпореждане на ЧСИ от 10.11.2016г.
изпълнителното дело е прекратено, като на същата дата на взискателя
е върнат и оригиналният изп. лист.
На същата дата взискателят
е поискал образуването на ново изп. дело при ЧСИ В. И.,
каквото било образувано под №20167790400224. В молбата за образуване на делото
е отправено искане за насрочване на опис и оценка, както и да бъде вписана
възбрана върху ипотекирания в полза на взискателя
недвижим имот - апартамент №91, находящ се в гр.
София, р-н Кремиковци, ж.к. „********ет.*, както и за налагане на запор върху
вземанията на длъжника А.В.. Възложение са на ЧСИ
правата по чл.18 от ЗЧСИ.
На 25.02.2017г. банката е поискала ИД
№20167790400224 по описа на ЧСИ В. И. да бъде прехвърлено за продължаване на
изпълнителните действия срещу длъжника
при ЧСИ №844 С.Я.с район на действия СГС.
С
протокол от 28.02.2017г. изп. дело е предадено на ЧСИ
Я., при който е образувано под №20178440400870. С постановление от същата дата
е насрочен опис на недвижимия имот за 05.04.2017г. На 09.03.2017г.
е вписана възбраната, наложена от
ЧСИ с постановление от 01.03.2017г. върху описания по-горе недвижим имот,
посочен като съсобствен между длъжника А.В. и ипотекарния длъжник Н.Д.. С Протокол от 05.04.2017г. е
извършен опис и оценка на недвижимия имот. С разпореждане на ЧСИ от
18.04.2019г. е насрочен нов опис на недвижимия имот. С постановление от
25.03.2019г. е разпоредено постановлението за
налагане на възбрана от 01.03.2017г. да се впише и за ипотекарния
длъжник А.Д. и неговата ½ ид. част от имота.
След извършени нов опис и оценка на недвижимия имот и след успешно проведена
публична продан в периода 03.09.2019г. –
03.10.2019г., за купувач на имота е обявен И.В.. С протокол за въвод от 16.07.2020г. и въз основа на влязло в сила
постановление за възлагане, купувачът е въведен във владение на недвижимия
имот, а с протокол от 26.02.2020г. е извършено разпределение на постъпилата от
продажбата сума.
При тази
фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл.439 ГПК
- за признаване на установено в
отношенията между ищеца и ответниците, че процесното вземане в размер на 30 000 лв. по сключен между ответниците договор за кредит, е погасено по давност, респ.
не съществува правото на принудително изпълнение по образуваното срещу втория
ответник изпълнително дело.
По
допустимостта на производството и легитимацията на страните:
Последователно в практиката
си /решение №
153/29.12.2016 г. по т.д. №
896/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
и решение № 99/28.VІ.2012 г. по
т.д. № 667/2011 г. на ВКС,
ТК, ІІ т.о., определение №
457/28.09.2017 г. по ч.т.д.
№ 2021/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о./
ВКС приема, че както длъжникът по обезпеченото вземане, така и ипотекарният длъжник имат правен интерес
от предявяването на отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на вземането, предмет на образувано изпълнително
производство. Правният интерес на длъжника
произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата
на пресъдено нещо по успешно
проведения иск и съответно да прекрати
образуваното пред него изпълнително дело при установяване
несъществуването на спорното вземане. Същия интерес има
и ипотекарният длъжник,
след като съгласно чл. 417, т. 6 от ГПК /във вр.
чл. 418 от ГПК/, ипотекарният кредитор би могъл да
се снабди със заповед за
незабавно изпълнение въз основа на
ипотечния акт по чл. 173, ал.
3 от ЗЗД, удовлетворявайки се от неговата
цена, а собственикът на имота, който
не е длъжник, би могъл да
противопостави на кредитора всички възражения на длъжника
по главното правоотношение. Точно от тази установена
в разпоредбата на чл. 151 от ЗЗД процесуална възможност, произтича и правният интерес на ипотекарния
длъжник от водене на отрицателен
установителен иск срещу ипотекарния кредитор - собственикът на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, може да противопостави
на кредитора всички възражения, с които разполага главния длъжник, в т.ч. и възражението за изтекла погасителна
давност на обезпеченото вземане и като резултат - да препятства реализирането
на ипотечното право /Решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. на III ГО на ВКС/. Давността е забрана за принудително изпълнение на вземането. В този смисъл, когато
длъжникът се позовава на давност,
предмет на предявения по реда
на чл. 439 ГПК иск не е съществуването
или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на
давността.
В хипотезата
на висящ изпълнителен процес, предявяването
на отрицателен установителен иск, че вземането на
кредитора е погасено по давност, цели
да установи липса /погасяване/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване
на изпълнителното основание нов факт
и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо
право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Ипотекарният длъжник е обвързан от субективните предели на издадения
срещу длъжника изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл. 429, ал.
3 ГПК и по тази причина той има
идентични на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно права и задължения / т. 2 от ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС/.
Що се отнася до насочването на иска спрямо физическото
лице А.В., макар че длъжник по процесната заповед за
изпълнение, респ. посочен в изпълнителния лист е ЕТ „А.В.“:
Безспорно физическото лице и търговското му
предприятие са едно и също лице и не следва да бъдат разделяни като различни
субекти. По определение на закона – чл.56 ТЗ, едноличният търговец е физическо
лице. Регистрацията по реда на ТЗ е с оглед участието му като страна по
търговски правоотношения с произтичащи от това права и задължения, но тя няма
за правна последица възникването на нов правен субект. Правосубектността
се запазва. Едноличния търговец е търговското качество на физическото лице, с
което му се дава възможност да участва в търговския оборот. Едноличният
търговец е носител едновременно на търговски и на граждански права и
задължения. С едно и също имущество той отговаря по задълженията, възникнали в
резултат на упражняване на търговската си дейност и по всякакви други
имуществени отношения. Както физическото лице отговаря с цялото си имущество за
задълженията на едноличния търговец, така и за задълженията на физическото лице
отговаря и предприятието му. Като се има предвид, че едноличните търговци не са
юридически лица, нито различни правни субекти от физическото лице, за
задълженията възникнали от дейността на физическото лице, действащи като еднолични
търговци, отговорността се носи от съответното физическо лице и обратно.
Ето защо, предявеният иск е допустим и следва да
бъде разгледан по същество.
По основателността на иска съдът намира следното:
В производството по предявения иск с пр. осн. чл.439 от ГПК съдът следва да провери дали правото на
принудително изпълнение на процесното вземане в размер на 30
000 лв. по сключен между ответниците договор за
кредит е отпаднало, поради факти
и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно
значение за неговото съществуване – а именно изтекла погасителна давност.
За правилното решаване на спора от значение са три
правни въпроса, които ще бъдат подробно обсъдени от съда в изложението.
На първо място следва да бъде съобразено
постановеното ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.
д. № 2/2013 г., ОСГТК и приетото със същото принципно положение, че погасителната
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или
предприето последното валидно изпълнително действие. Съдът е приел, че в изпълнителния процес давността не спира да
тече, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да
не иска нови изпълнителни способи), а Постановление на Пленума на Върховния съд
№ 3/1980г., което приема разрешение в обратния смисъл – че по време на
изпълнителния процес давност не тече, следва да счита изгубило сила, като основано
на отпадналото след приемането на Конституцията от 1991г. задължение на органите по принудително
изпълнение да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване
вземанията на социалистическата държава и на социалистическите организации като
кредитори. Давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н.
Когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
На следващо място, поставя се въпросът от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,
което е образувано преди приемането му. На съда е служебно известно, че по този
въпрос е образувано тълкувателно дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС, като
понастоящем по делото не е постановено тълкувателно решение. Ето защо, съдът е
свободен сам да съобрази кое от двете съществуващи в съдебната практика
становища приема за правилно и да реши спора съобразно дадения от него отговор
на така поставения въпрос.
Част от съдебни състави застъпват тезата, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие, поради което давността върху
вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече от
момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като давност в
изпълнителния процес тече.
Според второто становище, намерило израз напр. в Решение
№ 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018
г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС, Трето ГО, когато се
касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления, те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната
норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието,
посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на първоначалния
тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея
други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят
вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на
закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно
тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага
и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили
правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед
обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В
противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен
акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа
на изрична разпоредба за това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените
по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на
изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на
приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ
различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е
спряла.
Настоящият съдебен състав споделя второто
становище, защото намира, че то в пълна степен се доближава до разбирането, че не
може да бъде изисквано от правните субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова
следва да се приеме, че последващите тълкувателни
решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да
се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците.
На последно място, от значение за правилното
решаване на спора е въпросът – ако не тече погасителна давност за вземане по
изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, то дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по
отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и
настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Както доктрината, така и съдебната практика
несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в
случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , поради т.
нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо
дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Различието
е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за
вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено
вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК). В този смисъл
- Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС,
Трето ГО.
Настоящият съдебен състав изцяло възприема посочената
съдебна практика, при което се налага следният извод за хода на погасителната
давност в процесния случай:
Същата е започнала да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. На 17.09.2008г. кредиторът се е
снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист. С образуването на
първото изпълнително дело на 16.10.2008г. давността е спряла да тече на осн. чл.115, б. „ж“ от ЗЗД и при действието на ППВС №
3/18.11.1980 г.
Последното искане за извършване на изпълнителни
действия по това дело е извършено с молбата от 22.12.2011г. за насрочване на
публична продан. Ето защо, независимо от липсата на какъвто и да било акт на
съдебния изпълнител в този смисъл, съдът приема, че изпълнителното производство
по изп. дело № №20087790400146
на ЧСИ В.И. е прекратено по силата на закона
- перемирано е на осн.
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с
изтичането на 2 години от това последно искане за извършване на изпълнителни
действия – или на 22.12.2013г. Макар нарочен акт да не е издаван, бездействието на
взискателя в двугодишния срок има за последица
прекратяване на изпълнителното производство по силата на посочената разпоредба
на закона. Ефектът на прекратяването е настъпил от момента на изтичане на
предвидения в цитираната разпоредба 2-годишен срок от последното поискано
изпълнително действие, т. е. считано от 22.12.2013 г.
Тъй като обаче това прекратяване е преди приемане
на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК и съобразно приетото по-горе, по
отношение на погасителната давност следва да се приложи тълкуването, дадено в
предшестващото ППВС № 3/1980 г. Съгласно постановките на ППВС № 3/80 г. се приема, че "погасителната давност не тече,
докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. След образуването на изпълнителното дело при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира."/.
Съобразно него, погасителна давност не е текла
докато е траел този изпълнителен процес (т.е. до 22.12.2013 г.), като ефектът
на спирането е отпаднал от 23.12.2013 г., след което новата погасителна давност
е започнала да тече от същата дата.
Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила
на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването
на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.
117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е налице трайна съдебна практика /Определение №
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Определение
№ 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.,
ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013
г., IV г. о., ГК). Въз основа на изложеното, съдът приема, че започналата да
тече нова давност по чл.117 от ЗЗД за процесното
вземане, е петгодишна.
Следователно, давностният
срок е щял да изтече на 23.12.2018 г., но давността е била прекъсната с
налагането на възбраната от 09.03.2017г. по изп. дело
№20178440400870 на ЧСИ Я.. Към датата на предявяване на исковата молба - 26.11.2019г. – същата не е изтекла, поради
което искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход
на спора, право на разноски на осн., чл.78, ал.3 от ГПК има ответникът. На осн. чл.78, ал.8 от ГПК в
полза на „Ю.България“ следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер съдът определя на 200 лв.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.К.Д., ЕГН ********** и Н.Й.Д., ЕГН
**********, двамата със съдебен адрес: ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******и А.В.В., ЕГН ********** иск по чл.124 вр. с чл.439 ГПК за признаване
на установено в отношенията между страните, че правото на принудително
изпълнение на вземане в размер на 30 000 лв. по сключен между ответниците договор за кредит от 28.04.2006г., за което е
образувано изп. дело № 20178440400870 по описа на ЧСИ
Стоян Я., е погасено по давност.
ОСЪЖДА А.К.Д., ЕГН ********** и Н.Й.Д., ЕГН ********** със съдебен адрес: ***
да заплатят на „Ю.Б.“ АД сумата от 200 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.