Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 02.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в публичното заседание, проведено на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВА

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 7399 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 259748 от 06.11.2017г., постановено по гр. дело № 6027/2012г. по описа на СРС, 50ти състав, са отхвърлен предявените от М.Д.Д., Н.Д.Д., Л. Г.Д., С.В.Д., М.В.Д. и П.В.Д., положителни установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК срещу Й.М.Д. за признаване за установевно по отношение на ответницата, че ищците са съсобственици общо на 2/3 идеални части, при следните квоти: М.Д.Д. – 2/12 ид.ч., Н.Д.Д. – 2/12 ид.ч., Л. Г.Д. – 1/12 ид.ч, С.В.Д. – 1/12 ид.ч., М.В.Д. – 1/12 ид.ч. и П.В.Д. – 1/12 ид.ч, от следния недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. „****, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4359.14 съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 272 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 метра), при граници: имоти с идентификатори 68134.4359.312, 68134.4359.13, 68134.4359.15 и 68134.4359.15 и последващ съгласно документ за собственост имот с планоснимачен № 232 в кв. 117 по плана на гр.София, местността „Сливница“, с площ от 280 кв.м., при граници ул. „Майски ден“, УПИ ІV-229, 230, поземлен имот с планоснимачен № 231 и УПИ V – 232, 234, заедно с построената в имота масивна жилищна сграда, състояща се от две стаи, кухня, антре и избено помещение, както и заедно с построена в южната част на имота дървена барака.

В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от ищците М.Д. и Н.Д., чрез процесуалния им представител адв. К.,  е подадена въззивна жалба срещу решението на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от двамата искове за признаване за установено спрямо ответницата Й.Д., че двамата са собственици на по 2/12 ид.ч от процесния имот. В жалбата се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказано правото на собственост върху спорния имот на общия наследодател на страните, въпреки че същите с писмена молба са представили по делото нотариален акт № 12 от 1935г., от който било видно, че Д.К.е придобил правото на собственост върху имота. Аргумент в подкрепа на това становище според въззивниците е и обстоятелството, че ответницата никога не е оспорвала, че общият им наследодател е бил собственик на спорния имот, като същата се легитимира като собственик на идеални части от същия имот именно с нотариален акт за дарение, в който като праводател е посочени Д.К.. Въззивниците сочат, че ответницата не е оспорила исковете, в това число и правото на собственост на ищците, придобито чрез наследяване, като единственият спорен въпрос бил относно размера на идеалните им части. В жалбата се твърди, че ответницата основава правата си на изтекла придобивна давност, въпреки че владението и не е било постоянно, непрекъснато, явно и спокойно, без да е поддържано с насилие. Напротив, според въззивниците от изслушаните свидетелски показания било установено, че ищците-сънаследници многократно са правили опити да влязат във владение на съсобствения имот, но са били препядствани от ответницата по всякакъв начин, т.е поддържала е владението си с насилие, а останалите собственици не са бездействали. Изтъкват, че и друг съсобственик – Д.Д. също е живял в имота до смъртта си, от смъртта на когото не е изтекъл 10 годишния давностен срок. Сочи се, че в къщата е живяла и ищцата С.Д..  С оглед изложеното се моли въззивната жалба да бъде уважена, като първоинстанционното решение бъде отменено и бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Изрично е направено искане и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение № 60, дело № 2503/2008г. от 15.12.2008г. на нотариус В.Б.. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са подадени отговори на въззивната жалба както от останалите ищци С.Д., М.Д., П.Д. и Л.Д., така и от ответницата Й.Д.. В отговора си останалите ищци поддържат, че подадената въззивна жалба от М.Д. и Н.Д. е основателна, поради което молят да бъде уважена.

Ответницата Й.Д. в отговора на подадената от М.Д. и Н.Д. въззивна жалба изразява становище, че същата е неоснователна, като я оспорва изцяло. Подчертава, че още с определението, постановено от съда по реда на чл. 140 от ГПК, на ищците е изрично указано, че следва да установят правото на собственост върху процесния имот на техния наследодател. Сочи се, че въззиваемата е оспорила исковете, като е поддържала, че в продължение на 32 години е упражнява фактическа власт върху имота, което обстоятелство се установявало и от свидетелските показания. С оглед изложеното се моли жалбата да бъда оставена без уважение, а решението на Софийски районен съд – потвръдено.

От името на С.Д., чрез процесуалния и представител адв. К. в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от въззивницата иск е бил отхвърлен. В жалба на С.Д. е възпроизведено изцяло съдържанието на въззивната жалба, подадена от М.Д. и Н.Д., като са наведени идентични доводи. Моли се решението на Софийски районен съд в обжалваната част да бъде отменено, а въззивницата призната за собственик на претендираните от нея идеални части, като бъде отменен и констативният нотариален акт, с която ответницата се легитимира като собственик на целия имот. Релевирано е искане за присъждане и на сторените по делото разноски. 

От М.Д. и Н.Д. в законоустановения срок е подаден и отговор на въззивната жалба на С.Д., с който се поддържа, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена.

 Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са субективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Софийски районен съд е бил сезиран от М.Д., Н.Д. и В.Д., на мястото на когото в процеса по реда на чл. 227 от ГПК са били конституирани неговите наследници Л.Д., С.Д., М.Д. и П.Д., с искове срещу Й.Д. за признаване за установено, че ищците притежават общо 2/3 ид.ч от недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. „****, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4359.14 съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 272 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 метра), при граници: имоти с идентификатори 68134.4359.312, 68134.4359.13, 68134.4359.15 и 68134.4359.25, заедно с построените в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4359.14.1 и сграда с идентификатор 68134.4359.14.2 със складово предназначение, при квоти за М.Д. и Н.Д. по 1/6 ид.ч. или по 2/12 ид.ч, а за Л.Д., С.Д., М.Д. и П.Д. по 1/12 ид.ч. Твърди се, че процесният имот е бил собственост на Д.Х.К., който след смъртта си е оставил за свои наследници страните по делото. Ищците са посочили, че насочват исковете си срещу ответницата, тъй като същата като наследник на К.притежава 2/6 ид.ч от имота, но се е снабдила с констативен нотариален акт за целия имот през 2008г.

 От ответницата е депозиран бланкетен отговор на исковата молба, в който е заявила, че оспорва предявените срещу нея искове. След изтичане на срока за отговор по чл. 131 от ГПК, но преди първото по делото заседание от Й.Д. са депозирани две молби, наименувани „становище“, съответно с вх. № 1121557/01.12.2015г. и с вх. № 1049225/30.03.2016г., в които същата е посочила, че е единствен собственик на спорния имот, като 2/5 ид.ч от къщата и 1/5 ид.ч от дворното място са и били дарен от Д.К., а останалите идеални части от спорния имот е придобила по давност, във връзка с което се е сдобила с констативен нотариален акт от 15.12.2008г.

С решението си Софийски районен съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че ищците не са доказали, че техният общ наследодател Д.К.е бил собственик на процесния имот.

От приетия по делото пред въззивната инстанция нотариален акт № 12, том VІ, рег. № 1112, дело 1052/1935г., на І нотариус при Софийския областен съд, се установява, че З.Д.М.продава на Д.Х.К.своята половина – ½ неразделна част от едно дворно празно място, находящо се в землището на с.Обеля, Софийско,  местността „Витково – Ливаге“, цялото с площ 525 кв.м. според нотариален акт и според скица 484 кв.м., съставляващ парцел ІІІ от квартал  81А, при съседи М.К., шосе, С.Н.и А.С.. Към нотариалния акт е представена и записка  № 156 от 15.05.1935 г. за вписване на нотариален акт за продажба, от която е видно, че нотариален акт № 12, том VІ, рег. № 1112, дело 1052/1935г., на І нотариус при Софийския областен съд е бил вписан.

Приет от Софийски градски съд е и протокол от 27.03.1970г. по гр.д.№ 4681/1969г. на Софийски народен съд, за извършване на доброволна делба, от който се установява, че Д.Х.К.е бил съсобственик заедно със Д.Г.М., Д.Г.В.и Г.И.В.на недвижим имот, находящ се в гр.София, местността „Модерно предградие“, съставляващ имот планоснимачен № 5 от квартал 81 (стар и нов), целия с площ от 560 кв.м, при съседи на целия имот: от изток – Г.С.Х., запад – Г.Р.Д.и Г.Г.С., север – улица „Баба Парашкева“ № 27 и от юг – ул. ****, заедно с находящите се в имота жилищни сгради. В дял на Д.Х.К.е поставен следния недвижим имот: масивна жилищна сграда, състояща се от две стои, кухня и антре, избено помещение под една от стаите с външно стълбище, находяща се в южната част на имот с планоснимачен № 5 от кв. 81 по плана на гр.София, местността „Модерно предградие“, с изложение към ул. „Майски ден“ № 22, дървена барака, заедно с ½ ид.ч от дворно място, описано по-горе, като съделителите са се споразумели К.да ползва реално южната половина на същото дворно място с лице към ул. „Майски ден“,  при гранича на тази част от изток – Г.С.Х.а, запад – Г.Р.Д., север – Г.И.В., Д.Г.В.и Д.Г.М. и от юг- улица „Майски ден“.

От ответницата е представен нотариален акт № 190, том № ХІV, дело № 2545/1972г., на І нотариус при Софийски районен съд, за дарение на недвижим имот, въз основа на който се установява, че на 01.06.1972г. Д.Х.К.дарява на внучката си Й.М. А.следния свой собствен недвижим имот: 2/5 ид.ч. от масивна жилищна сграда, състояща се от две стаи, кухня, антре и избено помещение под една от стоите с външно стълбище, застроена в южната част на имот с пл.№ 5 от кв. 81, по плана на гр.София, местността „Модерно предградие“, с излаз към ул. „Майски ден; 2/5 ид.ч от дървена барака също застроена в южната част на имот с пл.№ 5, както и 5 ид.ч от дворно част от дворно място, върху което е построена сградата, представляващо имот с пл.№ 5 от кв. 81, по плана на гр.София, местността „Модерно предградие“, цялото от 552 кв.м., при съседи ул. „Майски ден“, Г.С.Х., ул. „Баба Парашкева“ и Г.Р..

По делото е представено удостоверение за наследници № 101/11.01.2012г. на Д.Х.К., въз основа на което се установява, че същият е починал на 17.11.1983г. и е оставил като наследници внуците си Й.М.Д., В.М.Д. и Д.М.Д.. Установено е още, че Д.М.Д. е починал на 21.08.2000г., като видно от представено удостоверение за наследници № 76/10.01.2012г. е оставил за свои наследници своите синове – Н.Д.Д. и М.Д.Д.. Приложено по делото е и удостоверение за наследници с изх.№ ГР-14-3802/20.10.2015г. на Д.Х.К., от което е видно, че В.М.Д. е починал на 16.02.2015г. (хода на процеса) и е оставил за свои наследници съпругата си Л.Д. и децата си С.Д., М.Д. и П.Д..

Съгласно приетия нотариален акт № 60, том ХІV, рег.№ 31908, дело 2503/2008г. на В.Б. – нотариус с район на действие Софийски районен съд, с който на 15.12.2008г. Й.М.Д. е призната за собственик по давносттно владение на поземлен имот, находящ се в гр.София, ул. „****, съставляващ имот с планоснимачен № 232, от кв. 117 по регулационния план на гр.София, местност „Сливница“ с площ от 280 кв.м., при съседи ул. „Майски ден“, УПИ ІV – 229,230, поземлен имот с планоснимачен № 231 е УПИ V-232, 234, заедно с построените в имота масивна жилищна сграда, състояща се от две стаи, кухня, антре и избено помещение под една от стаите с външно стълбище и дървена барака, находяща се в южната част на гореописаното дворно място.

Представена е и скица № 24385/18.04.2012г., издадена от Служба по геодезия, картография и кадастър – гр.София, идентична със скица № 15-15964/16.01.2017г. – л.132 от дело, в която е посочено, че недвижим имот с идентификатор 68134.4359.14 по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18/16.03.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, е с адрес в гр.София, ул. „*******, с площ от 272 кв.м., с трайно предназначение – урбанизирана територия и начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 метра), е със номер по предходен план 232. В скицата е отбелязано, че съгласно нотариален акт № 190, том ХІV дело 2545/01.06.1972г. собственик на 1/5 ид.ч от правото на собственост на имота е ответницата, а на основание нотариален акт № 12/01.01.1935г. ½ ид.ч, площ 267 кв.м от правото на собственост принадлежат на Д.Х.К..

Приети по делото са и писма от Столична община, а именно писмо от дирекция „Общински приходи“ отдел „Люлин“ с изх. № ДЛН16-ДИИ/441/29.12.2016г. и писмо от дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“, отдел „Люлин“ с изх.№ ДЛН17-ДИИ-70/07.03.2017г., в които е посочено, че имотът, находящ се в гр.София, ул. „*******, е бил деклариран от В.М.Д., Д.М.Д. и Й.М.Д. за всеки по 1/3 ид.ч от него, като партидата е била закрита на 31.12.2000г, а към 28.12.2016г. имотът е деклариран на името на Й.М.Д..

Пред Софийски районен съд е разпитана и една свидетелка, доведена от ответницата – Й. Р.К.. Същата заявява, че познава братът на ответницата Д.и знае, че тя има и брат В., но не го е виждала в имота на ул. „*******. К. свидетелства, че Й.Д. *** от както я познава - от 80та година, като за кратък период от време и самата К. е пребивавала в стая в същата къща. Свидетелката си спомня, че откакто познава ответницата никой друг остен нея не е живял в къщата. Посочва, чрез през 1980-1990г. при Й.Д. е идвал брат и Д., но той не е живял в къщата. Твърди, че в тази къща никой от ищците не е имал стая или ключ, като ответницата е плащала данъците на имот и лично е виждала квитанции за заплащането им. К. заявява, че е ставала многократно свидетелка на това как П., който се намира в залата и свидетелката го посочва, и С. са идвали в къщата и са искали да влизат вътре, като са казвали на ответницата, че имотът е техен, и са искали Й.Д. да им заплаща наем, но тя ги изгонила. Свидетелката посочва, че не помни да е виждала брата на ответницата В.и не знае той да е идвал в имота, но че брат и Д.е ходил да я посещава, като преди да умре е живял при сестра си Й.. К. свидетелства, че ответницата и е споделяла, че племенниците и имат претенции тя да напусне имота, като е виждала П. и след 2000г. да идва. Спомня си, че когато племенниците и са идвали да предявяват претенции да влизат в имота ответницата е викала полиция и е представяла нотариалния си акт. Свидетелката посочва, че познава и Л.Д. и я е виждала, но тя никога не е живяла в процесния имот.

Настоящият състав кредитира показанията и на свидетелката К., доколкото същата не е заинтересована от изхода на спора, а казаното от нея е непротиворечиво и последователно, като кореспондира със събраните по делото доказателства.

С оглед приетите факти по делото въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а относно допустимостта и наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата състав намира постановеното от СРС, 50ти състав, решение за валидно, а в обжалваната му част за допустимо и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК е претенция на собственика на имот да установи със сила на пресъдено нещо правото си срещу лице, което му го оспорва или го смущава. Целта на защитата е разрешаването на спора за материално право, като бъде установено действителното правно положение в отношенията между страните във връзка с конкретния имот, като се осуетява занапред възникването на нов спор за материалното право на същото основание. В процесния случай съдът намира, че ищците, избрали да се защитават с положителен установителен иск за собственост, са имали интерес от предявяването субективно съединените искове, предвид оспорване правото на собственост от страна на ответницата, която се е сдобила с нотариален акт за собственост за целия процесен имот на основание давностно владение. В този смисъл и решение № 176/27.02.2017г. по гр.д.№ 1733/2016г.Предвид това Софийски районен съд се е произнесъл по допустими искове като е постановил едно допустимо съдебно решение, поради което следва да се разгледат по същество доводите на въззивниците, обективирани във въззивните жалби, инициирали настоящото производство.

Предмет на разглеждане пред въззивния състав са единствено предявените искове по чл. 124 от ГПК от М.Д.Д., Н.Д.Д. и С.В.Д. срещу Й.Д., за установяване спрямо ответницата, че М.Д. и Н.Д. притежават по 2/12 ид.ч, а С.Д. – 1/12 ид.ч от недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. „****, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4359.14 съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 272 кв.м, при граници: имоти с идентификатори 68134.4359.312, 68134.4359.13, 68134.4359.15 и 68134.4359.25, доколкото решението на Софийски районен съд по отношение на ищците Л.Д., М.Д. и П.Д. е влязло в сила.

С оглед въведеното в процеса правоизключващо възражение за придобиване на спорния имот по давност от страна на ответницата, която се легитимира като собственик въз основа на представен констативен нотариален акт и при съобразяване на разясненията дадени в Тълкувателно решение № 11/21.03.2013г. по тълк.д.№ 11/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК всяка от страните следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на соченото от него основание.

От представения нотариален акт № 12, том VІ, рег. № 1112, дело 1052/1935г., на І нотариус при Софийския областен съд, неоспорен от ответницата, се установява, че Д.К.е придобил ½ ид.ч от незастроен имот, съставляващ парцел ІІІ от кв. 81А, с.Обеля, местността „Витково Ливаге“. Между страните не се спори, че описаният в нотариалния акт от 1935 г. недвижим имот е идентичен с имота, който е бил предмет на доброволна делба, обективирана в протокол от 27.03.1969 г. по гр.д.№ 4681/1969г. по описа на Софийски народен съд – имот, находящ се в гр.София, местността „Модерно предградие“, съставляващ имот с планоснимачен № 5 от кв. 81, с площ от 560 кв.м. Видно от така посочения протокол при извършване на делбата в дяла на Д.К.са поставени масивна жилищна сграда, подробно описана, дървена барака, заедно с ½ ид.част от дворното място, в което сградата е построена, като изрично е посочено, че съделителят К.ще владее и ползва реално южната част от дворното място с лице към ул. „Майски ден“ при граници: от изток – Г.Х., запад – Г.Д., север – Г.В., Д.В.и Д.М.и от юг – ул. „Майски ден“. Следователно с протокола за извършване на делба между съдебителите Д.К.и Г.В., Д.В.и Д.М.е извършено и разпределение на ползването на целия имот, като Д.К.е станал единствен собственик на построените в южната част от дворното място постройки – масивна жилищна сграда и дървена барака.

По делото е представен и нотариален акт за извършено от Д.К.дарение на 01.06.1972г., от което е видно, че К.се е разпоредил с 2/5 ид.ч от притежаваната от него масивна сграда и 2/5 ид.ч от дървена барака, и двете построени в дворното място, от което същият е притежавал ½ ид.ч. Извършеното дарение не е било оспорено по надлежния ред, поради което настоящият състав приема, че по делото е установено, че към датата на смъртта си 17.11.1983г. Д.К.е притежавал само 3/5 ид.ч от процесната масивна жилищна сграда и 3/5 ид.ч от процесната дървена барака.

По отношение на дворното място, върху което са построени процесните две постройки, по делото е доказано, че с нотариален акт № 190, том. ХІV, дело 2545/1972г., Д.К.е дарил ответницата с 1/5 ид.ч от цялото дворно място, представляващо имот с планоснимачен номер № 5 от кв. 81 по плана на гр.София, м. „Модерно предградие“ цялото с площ 552 кв.м., при съседи Г.Х., Г.Р., ул. „Баба Парашкева“ и ул. „Майски ден“. Следователно към датата на смъртта си Д.К.е притежавал 3/10 ид.ч (1/2 ид.ч – 1/5 ид.ч) от цялото дворно място с площ 552 кв.м. Не се спори между страните и че към настоящия момент от цялото дворно място с площ 552 кв.м. в частта, в която са построени спорните сгради, е обособен самостоятелен имот с идентификатор 68134.4359.14, който е предмет и на настоящото производство. 

Между страните не се спори и че след смъртта си на 17.11.1983г. Д.К.е оставил за свои наследници внуците си Й.Д., Д.Д. и В.Д., като същите на основание чл. 10, ал. 1 от ЗН в качеството си на деца на единствения син на Д.К.– М.Х., починал на 11.03.1972г., т.е преди баща си, са заместили М.Х.в наследяването по закон и са получили на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН по 1/3 ид.ч от наследството на К., в това число и по 1/3 ид.ч от притежаваните от К.идеални части от спорния имот или по 3/15 ид.ч от имот с идентификатор 68134.4359.14 и двете процесни сгради. Следователно след като получава и по наследство 3/15 ид.ч от спорните сгради, ответницата Й.Д. придобива общо 9/15 ид.ч от тях, равняващи се на 36/60 ид.ч. 

По делото не се спори, че  Д.Д. и В.Д. са починали, като от представените по делото удостоверения за наследство се установява, че Д.Д. е оставил за свои наследници двамата си синове Н.Д. и М.Д., които на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН са придобили по наследство по ½ ид.ч от притежаваното от Д.Д. имущество, в това число и от притежаваните 3/15 ид.ч от спорните сгради и дворно място или всеки от тях е придобил по  3/30 ид.ч от тях, равняващи се на по 6/60 ид.ч. Притежаваните от В.Д. идеални части от спорните сгради след смъртта му в ход на процеса са били наследени видно от удостоверението му за наследници, от неговата съпруга Л.Д. и децата му С.Д., М.Д. и П.Д., които на основание чл.5, ал. 1 от ЗН, вр с чл. 9, ал. 1 от ЗН са получили по ¼ ид.ч от имуществото му в това число и по ¼ ид.ч от притежаваните от него 3/15 ид.ч от спорните сгради или всеки от четиримата наследници на В.Д. е получил по наследство по 3/60 ид.ч от процесните сгради.

Ответницата не оспорва придобивното основание на общия за нея и ищците наследодател, но с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест именно в тежест на ответницата е да установи, че е станала собственик на цялото спорно дворно място с идентификатор 68134.4359.14 и двете сгради в него, доколкото същата се легитимира като собственик въз основа на представения по делото констативен нотариален акт.

При съобразяване на изложените във въззивната жалба доводи, настоящият състав приема, че спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху правнорелевантното обстоятелство дали гореописаният недвижим имот с идентификатор 68134.4359.14, заедно с построените в него сгради, е придобит по давност от ответницата.

 За да се приеме, че ответницата е придобила по давност процесния имот, следва да бъда установено при условие на пълно и главно доказване наличието на следните елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, а именно: 1. осъществяване на непрекъснато владение върху имота от страна на ответницата и 2. това владение да е продължило повече от 10 години. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху веща и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик - /Постановление № 6 от 27.12.1974 по гр.д.№ 9/1974 на Пленума на ВС/. Субективният елемент на владението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Предвид трудностите при установяване именно на субективния елемент на владението, законодателят установява законова оборима презумпция в чл.69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

            От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства и в частност от показанията на разпитаната по делото свидетелка се установява, че ответницата е упражнявала фактическа власт върху целия имот, в това число и върху построените в него сгради най-късно от 1980г. (доколкото свидетелката познава едва от тогава ответницата), като никой друг от наследниците на Д.К.не е живял в имота, нито е имал ключ за него. Видно и от изложеното в самата въззивна жалба, ищците не оспорват, че именно ответницата през цялото това време е упражнявала фактическа власт върху имота. Не са ангажирани обаче доказателства относно това, че заедно с ответницата до 21.08.2000г и нейният брат Д.Д. също е живял в имота. Напротив от разпитаната по делото свидетелска се установява, че същият е идвал в имота, но не за да живее в него, а за да се вижда със сестра си, която му е предоставяла пари, за да покрива ежедневните си нужди. Предвид това, въззивният състав намира, че наличието на обективния елемент на владението е безспорно установено по делото, а именно, че от 1980г. ответницата упражнява фактическа власт върху имота, т.е до датата на подаване на исковата молба – 09.02.2012г. са изминали повече от 10 години.

Спорен обаче остава въпросът дали при упражняване на фактическата власт, по отношение на ответницата е бил на лице и субективният елемент от фактическия състав на владението, а именно намерението вещта да се държи като своя, а не за другиго, т.е следва да се установи намира ли приложение в случая презумпцията по чл. 69 от ЗС и оборена ли е.

Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 от ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 от ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако владението му е било предадено от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на останалите по отношение на частта на този съсобственик. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. В този смисъл решение № 32/08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. на ВКС, I г.о. Затова от значение е в кой момент фактическата власт върху вещта е предадена на ответниците.

Предаването на владението не е формален акт и може да стане с конклудетни действия или с изрично изразена словесно воля. Когато владението се установи по този начин или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС – приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Поради това при извършване на преценка дали един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху спорния имот, притежаван приживе от общия наследодател, следва да се вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля за предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качество на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността (в този смисъл решение № 60/07.06.2018г. по гр.д.№ 2420/2017г. на ВКС, I г.о. и решение № 3/25.01.2016г. по гр.д.№ 3973/2015г. на ВКС, I г.о.)

В настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява, че ответницата е получила фактическата власт върху имота и построените в него сгради преди смъртта на общия за страните наследодател Д.К., доколкото същият е починал 1983г., а от показанията на свидетелката К. се установява, че и през 1980г. ответницата Й.Д. е упражнявала фактическата власт върху целия имот, т.е освен че през 1972г. получила част от имота на основание дарение, най-късно през 1980г. е получила фактическа власт и върху притежаваните идеални части на живия към този момент Д.К..  Следователно, с оглед обстоятелството, че въззиваемата е започнала да упражнява фактическа власт върху спорния имот преди смъртта на общия за страните наследодател и няма данни тя да е отнета, следва да се приеме, че по отношение на нея действа презумпцията по чл. 69 от ЗС.

С оглед изложеното в тежест на ищците е било да оборят презумпцията по чл. 69 от ЗС, а доказателства в тази насока не са ангажирани. Обстоятелството, че въззивницата С.Д. е с регистриран постоянен адрес на адреса на спорния имот, както и обстоятелството, че имотът е бил декларира в Столична община по чл. 14 ЗМТД до 21.12.2000г. на името на Д.М.Д. и В.М.Д. не са достатъчни да оборят презумцията по чл. 69 от ЗС. Няма данни и за това дали ответницата е подала такава декларация, в която да се сочат и другите наследници на Д.К.като собственици, за да може да се приеме, че тя извън съдебно е признала, че не владее техните части от имота.

Предвид изложените във въззивната жалба доводи относно това дали ответницата се е противопоставила на владението на въззивниците и дали е владяла имота явно, спокойно и непрекъснато настоящият състав намира следното:

От страна на ответницата би било необходимо да докаже, че се е противопоставила на владението на останалите съсобственици, с оглед разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС само ако бе доказано, че тя е започнала да упражнява фактическа власт върху имота на основание наследяване, поради което би се приело, че е владяла придобитите по наследство части от нея, а е държала идеалните части на останалите наследници. Едва в тази хипотеза същата следва да установи, че е демонстрирала пред останалите сънаследници, че е променила субективното отношение към имота и е превърнала държането на чуждите идеални части във владение. От показанията на разпитаната по делото свидетелка обаче се установи, че ответницата е получила фактическата власт върху целия имот преди смъртта на общия наследодател на страните.

Въпреки това за пълнота на изложението, въззивната инстанция намира за необходимо да посочи следното:

Съгласно константната и последователна съдебна практика (решение 110/20.03.2012г. по гр.д№ 870/2011г. на ВКС, ІІ г.о и цитираните в него решения) действията с които следва да бъде демонстрирано намерението за своене от страна на съсобственик следва по категоричен начин да демонстрират отричане на правата на другите съсобственици в съсобствеността, каквито са действията по отстраняване от имота, недопускане в имота, оспорване на правата. В настоящия случай от показанията на свидетелката К. непротиворечиво се установява, че Й.Д. е обективирала пред останалите наследници на Д.К., които са посещавали имота в опити да влязат в него, в това число и спрямо въззивниците, намерението си да свои целия имот за себе си, доколкото при всеки опит същите да влязат в имота, тя е заявявала категорично, че е собственик на целия имот и не ги е допускала в него. Тези обстоятелства не се оспорват и от самите въззивници, напротив те дори са позовават на това, че ответницата е препятствала същите да влизат в имота. Това въззивният съд цени като признание по чл. 175 от ГПК, при съвкупната преценка на останалите доказателства, че Й.Д. ясно и категорично е манифестирала спрямо всички, в това число и спрямо въззивниците намерението си да свои имота. Като това е станало още през 1985г., доколкото свидетелката си спомня, че ищците са правили опити да влизат в имота още тогава.

Неоснователно е и твърдението във въззивната жалба, че владението на ответницата не е било необезпокоявано (не е било спокойно) и непрекъснато. Едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Владението по чл. 68 от ЗС престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия, но във всички случаи тези действия следва да сочат на противопоставяне от страна на невладеещия собственик за продължителен период от време на поведението на владеещия несобственик по отношение на владения имот. Това, че спокойно е владението, което не е установено с насилие, както и че предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност, е прието и в съдебната практика, обективирана в решение № 115/07.11.2018г. по гр.д.№ 3954/2017г. на ВКС, І г.о., решение №164/26.01.2017г. по гр.д.№ 5800/2015г. на ВКС, І г.о и решение № 376/12.03.2013г. по гр.д.№260/2012г. на І г.о.

Според чл. 116 от ЗЗД, приложим съответно към института на придобивната давност съгласно чл. 84 от ЗС, давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. Така например различните покани - устни, писмени, нотариални; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната давност по аргумент от чл. 81 от ЗС.

С оглед изложеното не може да се счита за смутено владението на един недвижим имот, което не е придобито и поддържано с насилие, а по делото не са ангажирани доказателства ответницата да е придобила владението или да го е поддържала с насилие. Придобивната давност не е била прекъсната с посещенията на имота осъществявани от страна на ищците, нито с отправените от тях покани за напускане на имота от ответницата или с отправяните искания за заплащане на наем, тъй като тези действия не попадат в обхвата на посочените в чл. 116 от ЗЗД действия, а съгласно последователната практика, в това число и решение № 216/28.10.2016г. по гр.д.№ 2182/2016г. на ВКС, І г.о., действия, извън изброените в чл. 116 от ЗЗД не могат да смутят владението и да прекъснат придобвината давност. 

Предвид всичко изложено настоящият състав намира, че ответницата при условията на пълно и главно доказване е установила, че е придобила по давност процесния имот с построените в него сгради, т.е доказала е въведеното в процеса правоизключващо възражение за право на собственост на основание давност, поради което предявеният от всеки от въззиввниците иск по чл. 124 от ГПК за установяване спрямо ответницата, че С.Д. притежава 1/12 ид.ч. от  процесния имот, М.Д. – 2/12 ид.ч от имота и Н.Д. – 2/12 ид.ч от спорния имот се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на процесния имот и сградите, построени в него, независимо от различните мотиви изложени от настоящия състав, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на Софийски районен съд –потвърдено като правилно в обжалваната част.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемата Й.Д. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК. От страна на процесуалния представител на въззиваемата е релевирано искане за присъждане на разноски съобразно представени списък по чл. 80 от ГПК, а именно 400 лева – адвокатско възнаграждение. С оглед разясненията дадени в т. 1 Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде присъден претендирания от страна адвокатски хонорар, плащането му следва да бъде доказано, като ако същото е станало в брой, то вписването на направеното плащане в договора за правна защита и съдействие е достатъчно и има характер на разписка. В настоящия случай процесуалният представител на Й.Д. още с отговора на въззивната жалба е представил договор за правна защита и съдействие, в който е вписано, че е заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 400 лева в брой, като същият има характер на разписка. Същевременно не е направено възражение от страна на процесуалния представител на въззивниците по чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което в полза на Й.Д. следва да бъде присъдена сума в размер на 400 лева.

С правилата на чл. 280 от ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване.

След връщане на делото на Софийски районен съд, 50ти състав, следва да бъдат извършени действия по отстраняване по реда на чл. 247 от ГПК на допуснатата в диспозитива на първоинстанционното решение очевидна фактическа грешка относно описанието на границите на процесния имот, доколкото като граница на същия е посочен два пъти имот с идентификатор 68134.4359.15, вместо имоти с идентификатор 68134.4359.15 и 68134.4359.25.

 Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 259748 от 06.11.2017г., постановено по гр. дело № 6027/2012г. по описа на СРС, 50ти състав, в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от С.В.Д., с ЕГН **********, М.Д.Д., с ЕГН ********** и Н.Д.Д., с ЕГН ********** срещу Й.М.Д., с ЕГН ********** искове с правно основание чл. 124 от ГПК.

ОСЪЖДА М.Д.Д. с ЕГН **********, Н.Д.Д., с ЕГН ********** и С.В.Д., с ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес ***, кантора 6, да заплатят на Й.М.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за въззивно обжалване.

Решението в останалата част е влязло в сила.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

                   

ЧЛЕНОВЕ:  1.                   

 

 

           

                                                                                                                      2.