№ 655
гр. Плевен, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430106135 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от П. Т. С., чрез адв.П. П.
от *** срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК ***, с която се иска прогласяване на
нищожността на клаузи в сключен между страните на 18.03.2023г. Договор за
кредит от разстояние.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Стик
Кредит“ АД, ЕИК ***, с който исковете се оспорват.
В отговор на дадени от съда указания, ищцата е внесла уточнение на
претенциите си, сочейки, че исканията, които отправя към съда са
прогласяване нищожност на клаузите на чл.19 и чл.29 от Договор за
потребителски кредит №***
Ищцата твърди, че на 18.03.2023 г. е сключила договор за потребителски
кредит от разстояние с ответника, уточнявайки с допълнителна молба, че се
касае за представения от ответника Договор №***.
Ищцата навежда доводи за нищожност на клаузата от процесния
договор, предвиждаща задължение за кредитополучателя да осигури
1
поръчител, отговарящ на определени условия, както и на клаузата,
предвиждаща, заплащане на неустойка при неизпълнение на това задължение,
уточнени с допълнителна молба от 06.02.2025г. като чл.19 и чл.29 от
процесния Договор за кредит.
Сочи се, че уговорената неустойка нямала присъщата й обезпечителна
функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, т.к. размерът й бил
прекомерен спрямо получената заемна сума и не зависел от вредите от
неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не
кореспондирал с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел с нея
обезпечение на вземането си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването
на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането
в процесния договор, че при неосигуряване на лично и реално обезпечение,
кредиторът имал право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на
дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен
интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя.
Сочи се, че осигуряването на предвиденото обезпечение било
икономически невъзможно да бъде осигурено от потребителя.
Недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата финансова
институция била поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Сочи се още, че клаузата, предвиждаща неустойка на практика
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличение на размера на
задължението. По този начин на длъжника се вменявало задължение да
осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го
осъществял дългът му нараствал. Тоест, опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника се увеличавала, а кредитора не бил спазил своето задължение по чл.
16 от ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя. Така финансовата институция черпела права за себе си от
2
собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка.
Навежда се също довод, че не ставало ясно от Договора как бил
формиран посочения ГПР и в него не била включена уговорената неустойка.
Ищцата счита, че процесните клаузи били нищожни на следните
основания: 1. На основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради нарушение на
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, забраняваща на кредитора
да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с
усвояване и управление на кредита. Нарушавала се и нормата на чл. 10а, ал. 4
от ЗПК, задължаваща в договора ясно и точно да е посочено допълнителното
оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР.
2. На основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието им с добрите
нрави, т.к. бил нарушен принципът за еквивалентност на насрещните
престации. Имало и нарушаване на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения. Неморално и
неетично било да се уговаря неустойка при неизпълнение на непреодолими
условия. 3. На основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
поради заобикаляне на закона. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК била въздигната възбрана
да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размерът на законната лихва
по просрочени задължения. Такава уговорка била нищожна на основание чл.
19, ал. 5 от ЗПК. В случая, при положение, че в договора било предвидено
заплащане на неустойка, което можело да се избегне само при изпълнение на
непреодолими условия, на практика се заобикаляла забраната в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК за максималния размер на ГПР. Искането за заплащане на предвидената
неустойка представлявало разход по кредита за потребителя. Тези разходи би
следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР щял да
надхвърли максималния законов размер.
Сочи се, че процесните клаузи били и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 19 от ЗЗП и чл. 143, т. 5 от ЗЗП.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване н
решение, с което да се прогласи нищожността на клаузите на чл.19 и чл.29 от
Договор за потребителски кредит №*** (според уточняваща молба от
06.02.2025г.
Ответникът оспорва исковите претенции. Счита, че при сключване на
3
процесния Договор са спазени всички императивни законови правила.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Видно е от представения по делото Договор за потребителски кредит №
*** че между ответника „Стик Кредит” АД, като заемодател и ищцата П. Т. С.,
като заемател е бил сключен договор за заем, съгласно който ответника е
предоставил на ищцата паричен заем от 500 лв., при уговорени условия за
усвояване и връщане на заемната сума.
Установява се, че страните са договорили в чл.19, че потребителят
следва в срок от три дни от сключване на договора да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси или други; или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най -
малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Видно е, че според обективираното в чл.29 от Договора, при
неизпълнението на задължението на заемателя посочено в чл.19, същият ще
дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената
по кредита сума за всеки ден, през който не е представено договореното
обезпечение.
По делото са представени и СЕФ и ОУ, действащи в правоотношението
между страните по делото.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Установи се безспорно по делото, че между страните е възникнало
договорно правоотношение по сключения между тях Договор за
4
потребителски кредит от 18.03.2023г.
Съдът намира за основателни доводите на ищеца за нищожност на
клаузите на чл.19 и чл.29 от процесния Договор.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по
горепосочените клаузи от Договора е условие за сключването му и
предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови
договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се
установява от доказателствата по делото да е имало възможност за
кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор,
изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки регламентираните в чл.19 обезпечения,
съдът счита, че предвидените изисквания, на които следва да отговаря
поръчителя – очертани в нормата на чл.20 от приложимите Общи условия, са
реално неизпълними – поставено е изискване за осигуряване на поръчител,
който получава месечен доход в размер на 1500лв., т.е. трикратен размер на
предоставяната в заем сума от 500лв. и в същото време отговарящ на редица
други условия.
Второто от предвидените обезпечения - предоставянето на безусловна
банкова гаранция, е очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за
заем в размер на 500лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова
гаранция, той би получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към
небанкова институция.
Така с процесната клауза на чл.19 е въведено изискване за обезпечаване,
което поначало е неизпълнимо от длъжника потребител и това е било ясно на
двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при
подписване на съглашението им.
При тези обстоятелства, съдът намира, че клаузата на чл.19 противоречи
на принципа на добросъвестността, т.к. създава необосновани затруднения на
икономически по-слабата в правоотношението страна и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойка. Като такава тя се явява нищожна
на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД, като накърняваща добрите
нрави.
Съдът приема за основателен и довода на ищеца, че въведената клауза за
5
неустойка в чл.29 от процесния Договор е нищожна. Така определената
неустойка е предвидена за неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, предвидено с
горепосочената клауза на чл.19.
Очевидно е, че така въведената неустойка не съответства на въведените
й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните задължения.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски
кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка не се осъществява
обезщетителната й функция. Съдът намира, че в случая липсва
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчител или банкова гаранция не е определено като предварително условие
за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителя
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, като реалното им изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен
срок от подписване на договора за заем, и по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Както е разяснено в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Така уговорената неустойка в чл.29 от Договора противоречи и на
чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
При съобразяване на горното, съдът намира, че процесната неустоечна
клауза се явява нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Предвид изложеното, предявените искове се явяват основателни и
6
доказани и следва да бъдат уважени.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 100лв.
за държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ. Относно размерът на
възнаграждението, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва
да се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не
се счита обвързан от опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното
право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по
дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случай и действителната фактическа и правна сложност на делото.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 300лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Т.
С. с ЕГН ********** и „СТИК - КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, че клаузата на чл.19
от Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия
предоставен от разстояние № ***., е НИЩОЖНА, като накърняваща добрите
нрави, на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Т.
С. с ЕГН ********** и „СТИК - КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, че клаузата на чл.29
от Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия
предоставен от разстояние № ***., е НИЩОЖНА, като накърняваща добрите
нрави, на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на П. Т. С. с ЕГН **********, сумата от 100 лв.,
представляваща направени деловодни разноски за държавна такса.
7
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адвокат П. И. П., вписан в ***, адрес ***,
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА, в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8