РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Варна, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Тотева
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20223110108435 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Ищцовото дружество „Изи финанс“ ЕООД сочи, че на 05.06.2020г. е сключило с
ответника А. Р. договор за предоставяне на кредит от разстояние №299922. Договорът е
сключен при условията на ЗПФУР. Сключването на самия договор е извършено въз основа
на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg, където са публикувани
и общите условия за предоставяне на кредита. Съгласно тях, сключването на договора става
след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на
полето "Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приема същите.
След това кандидатът получава и-мейл, в който се съдържа преддоговорна информация за
условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, той получава на личния си и-мейл
Договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването става, като клиента
получава чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири
цифрен, уникален, код. Той получава втори и-мейл, в който се съдържа специален линк,
като след отварянето му следва да въведе получения от него код. По принцип преди
извършване на паричния превод клиента получава обаждане на посочен от него телефонен
номер, разговора се записва. По този начин той отново потвърждава сключването на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В случая запис не е
извършван. При кандидатстване ответникът е посочил телефонен номер: 088*** и имейл:
****@abv.bg. Активиращият код е 9992. Сключването на договора чрез електронната
платформа и последващото потвърждаване на сключването по време на телефонния
разговор е годно доказателство по смисъла на чл.10 от ЗПК, във вр. с чл.9 от ЗПФУР и чл.18,
1
ал.2 от ЗПФУР. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ е
чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) №910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014г. Съдът, следва при преценка на доказването на факта на сключването на договора, да
се придържа към акта на ЕС. Следователно ответника е знаел, в какво правоотношение
встъпва. В хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил снимка на личната си
карта, от което е видно, че предоставените лични данни съвпадат. Изпратена е снимка за
сравнение. Доколкото няма сигнал, че документа за самоличност е откраднат то е явно, че
именно ответника е предоставил снимките. Следователно тя е изпълнила процедурата по
кандидатстване, а не друго лице. По този начин кредитополучателят сключва договора за
предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпраща съобщение по телефон,
с което го уведомява, че паричните средства са преведени по посочения от него начин. До
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и до подаване на
исковата молба не е постъпила сума за погА.ване на сумата от 50лв. главница,
представляващи част от вноска за главница в общ размер на 83.33лв. към падежна дата
27.12.2021г. Договора за кредит е рефинансиращ, с част от сумата е погасен предходен
договор за кредит - №277151/16.12.2019г. Сумата с която погасения кредит е рефинансиран
е в размер на 1 537.69лв. Това е станало счетоводно, като с отпуснатата сума е приспаднат
остатъка по погасения договор за кредит. След извършване на рефинаснирането договор
№277151/16.12.2019г. е погасен. Поради това той е останал в системата в архвиран вид.
Видно е че са минали основните етапи при кандидатстване, статуса погасен и отбелязаните
плащания, както и данните на Р.. Съгласно чл.2, ал.3 от Договора останалата сума в размер
на 462.31лв. следва да се преведе по банкова сметка на кредитополучателя. В случая тя е
преведена по банкова сметка с титуляр ответникът Р.. Видно от чл.4, ал.3, т.2 от Договора за
кредит вземането на главница в размер на 2000лв. е с 24 ежемесечни вноски, от които
първите 23 са в размер на 83.33лв. и последната 24-та в размер на 83.41лв. за периода
05.07.2020г. - 26.05.2022г. По договора има платени суми. Има и присъдени такива съгласно
- решение №557/20.05.2022г. по гр.д.№2320/2021г. на PC Перник. Между страните има
съдебно решение на PC Перник касаещо договора. Но нито то, нито плащанията обхващат
вноската с падежна дата 27.12.2021г. освен това тя не е била падежирала нито към датата на
постановяване на решението, нито към датата на плащанията, които ответницата е
приложила към възражението си. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено девет дни след падежиране на вноската. Видно от решението на PC Перник не е
била обявена надлежно обявена предсрочна изискуемост. Следователно произнА.нето на
съда не е могла да обхване вноската по никакъв начин. Плащането е с по-ранна дата от
датата на падеж на вземането. Съответно и то не е могло да се отнА. до него. Нещо повече
самото плащане видно от посоченото от Р. касае друго дело. По него също не е могло да се
претендира процесното вземане, поради обстоятелството, че то не е било падежирало. В
резултат на подадено заявление по реда ан чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №1688/2022г.,
31 с-в. По същото е издадена заповед за изпълнение, която е надлежно връчена на
ответницата, която е подала възражение срещу нея. Моли се, да се постанови решение, с
което да се признаете за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 50лв.
2
главница, представляващи част от вноска за главница в общ размер на 83.33лв. към падежна
дата 27.12.2021г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на
завеждането на исковото производство до пълното погА.ване на дължимата сума и да се
присъдят разноските в заповедното и исковото производства.
Ответницата е подала отговор в срока по чл.131 от ГПК, в който сочи, че е налице
злоупотреба с право от страна на ищцовото дружество, което е образувало множество
заповедни производства по реда на чл. 410 от ГПК, касаещи договора за потребителски
кредит №299922/05.06.2020г. независимо от обстоятелството, че Решение
№557/20.05.2020г., изменено с Определение №2644/29.07.2022г. по гр.д.№2320/2021г. по
описа на Районен съд Перник, III състав, не е влязло в законна сила. Счита, че
предявяването на съдебни претенции по реда на чл.410 от ГПК пред съответните съдилища,
за суми в размер на 10лв., които е изплатила и съответно е депозирала възражения на
основание чл.414а от ГПК, обуславят едно тенденциозно процесуално поведение от страна
на „Изи 3 Финанс" ЕООД, целящо претендирането и получаването на допълнително
облагодетелстване на ищцовото дружество чрез претендирането и получаването на съдебно-
деловодни разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. С оглед на
гореизложеното, счита че независимо от липсата на окончателен съдебен акт, който да е
влязъл в законна сила по гр.д. №2320/2021г. по описа на РС Перник, Изи Финанс" ЕООД
чрез образуване на цитираните заповедни производства, както и чрез предявяване на
настоящото съдебна претенция злоупотребява с правата си, касаещи договор за
потребителски кредит №299922/05.06.2020г. Оспорва предявените искове по основание и
размер, поради следните съображения: На 05/06/2020г. тя е сключила Договор за
потребителски кредит №299922 с ищеца. В договора е посочено, че сумата по отпуснатия
потребителски кредит е в размер на 2000лв., като със същия се рефинансира Договор за
потребителски кредит №277151/16.12.2019г., сключен между същите страни. В чл.3, ал.1, т.1
и т.2 от договора е посочено, че потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на кредитора банкова гаранция в полза на
кредитора за сумата по чл.2, ал.1, т.7 от договора със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора или две физически лица - поръчители, които
следва да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер на над 1000лв., да работят
по трудов договор без определен срок, да не са потребители или поръчители по друг
договор за паричен заем, сключен с кредитодателя, да нямат неплатени осигуровки за
последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен" и да подпишат договор за поръчителство. В чл.3, ал.2 от
процесният договор е уговорено, че при неизпълнение на задължението да предостави
обезпечение в посочения срок, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на
790.02лв. На ответницата е начислена неустойка в размер на 790.02лв., тъй като същата не е
представила в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение,
посочени в процесният договор. В чл.2, ал.1, т.2.1 от процесният договор е уговорено, че
3
срокът на договора е 720 дни, в т.3, че фиксираният годишен лихвен процент е в размер на
40.15%, а в т.5, че годишният процент на разходите е в размер на 48.30%. В чл.2, ал.1, т.4.1
от договора е посочено, че общата сума която следва да върне Р. при непредставяне на
обезпечение е в размер на 3615.02лв. Р. е погасила 5 вноски по сключения договор, а
именно в общ размер на 1377.50лв., разпределени както следва: 416.65лв. - главница по
Договор за потребителски кредит №299922/05.06.2020г.; 302.50лв. - възнаградителна лихва
по Договор за потребителски кредит №299922/05.06.2020г.; 658.35лв. - неустойка по
Договор за потребителски кредит №299922/05.06.2020г.; Прави възражение, че процесният
договор е нищожен /недействителен/ на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ вр. чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила. Прави възражение, че процесният договор е
нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма. Настоящият случай касае сключването на договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването
на договора са използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Ето защо
за действителността на договора следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл.8 и сл., и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. Счита, че в
настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като доставчикът „Изи Финанс" ЕООД
не е изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави на потребителя Р.
изискуемата преддоговорна информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за
сключването и изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може
да се откаже от него. Също така смята, че всички разменени между доставчика и
потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ.
Те по своята същност представляват електронни документи, които обаче се явяват
неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената процедура за удостоверяване на
техния действителен автор /например чрез квалифициран електронен подпис/, респективно
същите нямат т.нар. „формална доказателствена сила" по смисъла на чл.180 от Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/. С оглед на горното считам, че ищцовото дружество по
предявения иск е приело за сключен процесният договор с Р. в нарушение на предвидените
императивни правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие. Прави
възражение, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните
по договора. Прави възражение, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите по кредита. Прави
възражение, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит
ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Прави възражение, че липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита е в пряко противоречие с
4
императивните изисквания на чл.19, ал.1 вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК. В договора
единствено е посочен фиксиран лихвен процент /ГЛП/ по заема от 40.15%, без обаче да
става ясно как тази стойност се съотнА. към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на
договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до
различен размер на ГПР от посочения. Сочи, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 80.75% за
конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК. В чл.3, ал.1, т.1 и т.2 от процесният
договор е посочено, че потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на кредитора банкова гаранция или две физически
лица - поръчители. В чл.3, ал.2 от процесният договор е уговорено, че при неизпълнение на
задължението потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 790.02лв. Сочи, че е
налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок банкова
гаранция или поръчители, отговарящи на всички изисквания, посочени в договора, поради
което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД. Настоящият
случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
може да влияе. Прави възражение, че клаузата, с която в процесният договор за паричен
заем е уговорено, че се дължи неустойка в размер на 790.02лв. при неизпълнение на
задължението за осигуряване, в срок от пет дни от датата на сключване на договора, на
обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени
условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. Счита, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да
бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде
направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и
дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от горното прави
възражение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за 7 ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Прави възражение, че е налице
заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.33, ал.1 от
ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мо-раторната лихва по чл.33,
ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
5
Следва да се отбележи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смятам,
че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
представено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Считам, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
съшият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката" да не се дължи, то
смятам, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява
по първоначално заложен погасителен план, но при по8 висока цена, прикрита като
неустойка. Прави възражение, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за зашита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка. Също така считам, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно
чл.146 от ЗЗП. Сочи, че е в пряко нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК „Изи Финанс" ЕООД не е включило в ГПР разходите за заплащане
на „неустойка" в размер на 790.02лв., която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е
част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно
описан, действителният такъв щеше да възлиза на 80.75%/а не както е посочен в договора -
48.30%/. Прави възражение, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Според
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50% от взетата сума. Сочи, че на осн.чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал.4, са нищожни, като така е заобиколено изискването на
ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Всички приложими към
сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори
национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от
това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база
6
изискванията на единната формула, залегнала в 9 Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в
ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаните такси /в това число
и начислената „неустойка"/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се
включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо считам, че неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В
подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на
държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС,
където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано. Смята, че
грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен
ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви
за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Прави възражение, че посочването в договора
на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Намира определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се
включва и начислената „неустойка") за изключително висок и противоречащ на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на
целия договор /per argumentum чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК/. Счита, че Договорът за
потребителски кредит е нищожен и на основа‐ ние чл.11, ал.1, т.20 вр. чл.22 от ЗПК, тъй
като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и
6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Налице е разлика между
посочената в процесният договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която ответницата реално е следвало да върне на ищцовото дружество по предявения
насрещен иск. Прави възражение, че клаузите в процесният договор не са формулирани по
ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и разглеждани
както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2,
т.19 от ЗЗП. Евентуално, ако се приеме договора за валиден и действителен, прави
възражение, че същият е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност, отделните клаузи от процесния договор.
7
Ответното дружество е отпуснало на доверителката ми заем в размер на 2000лв., като
впоследствие Р. е следвало да погаси и преведе единствено на ответното дружество изцяло
сумата в общ размер на 3615.02лв. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК „Когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита". Ето защо
считам, че доверителката ми дължи на кредитодателя единствено сумата до размер от
2000лв., представляваща главница по процесният договор за потребителски кредит
№299922/05.06.2020г., като до същата е основателно и извършването на прихващане с
вземането на Р. към „Изи Финанс" ЕООД по предявения главен иск, предмет на разглеждане
по гр.д.№2320/2021 г. по описа на PC Перник. Оспорва акцесорният иск за присъждане на
законна лихва от датата на депозиране на исковата молба по гр.д.№8435/2022г. по описа на
PC Варна, 31 състав. С оглед неоснователността на главният иск, във връзка с изложените
съображения на основание чл. 23 от ЗПК, смята акцесорният иск за присъждане на
обезщетение за забава също за неоснователен.
Съдът приема, че предявеният иск намира правното си основание в чл.422, ал.1 от
ГПК.
По делото е приложено гр.д.№1688/22г. на ВРС образувано след изпращане по
подсъдност на депозирано пред РС Перник заявление по реда на чл.410 от ГПК от ищеца
срещу ответника, което е уважено, като срещу ответницата е издадена заповед за
изпълнение за сумите от 50лв. част от главница цялата в размер на 83.33лв. с падеж
27.12.2021г. по договор за кредит от 5.06.2020г., заедно със законната лихва от датата на
сезиране на съда-6.01.2022г. до окончателното изплащане на сумата и 75лв. разноски по
заповедното дело.
Искът е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, което
обуславя допустимостта на производството.
Следва да се има предвид, че между страните е водено друго дело пред РС Перник в
рамките на което е разгледан и иск предявен от настоящия ищец срещу ответницата за
заплащане на сумите от 699.85лв. част от главница цялата в размер на 1 563.35лв. дължима
се по договора от 5.06.2020г. и 38.50лв. договорна лихва за времето от 1.05.2021г. до
31.05.2021г., като по същото е постановено решение №557/20.05.2022г. по гр.д.
№2320/2021г. и претенцията е уважена изцяло. Настоящият състав намира, че липсва
идентичност между претенцията по делото разгледано от РС Перник и тази по настоящият
спор поради което липсват пречки да се разгледа иска по същество.
Предмет на настоящия установителен иск е съществуването на вземане по издадената
заповед и успешното му провеждане предполага установяване дължимостта на сумите по
същата на посоченото основание – договор за заем.
В тежест на ищеца по делото е по пътя на главно и пълно доказване да установи
наличието на договорни правоотношения с ответника, вида на договорното отношение,
правата и задълженията на всяка от двете страни по договора и изправността от негова
8
страна.
Представени са от страна на ищеца доказателства – копия от документи озаглавени
договор за предоставяне на кредит съответно №277151/16.12.2019г. и №299922/5.06.2020г.,
по които страни са страните в настоящото производство.
По договорът от 2019г. на ответницата е отпуснат кредит в размер на 2 000лв. със
срок от 720 дни, а с договора за кредит от 2020г. е отпуснат кредит отново в размер на
2 000лв., с който съгласно чл.2, ал.2, т.1 от договора ответницата погА.ва непогасените
задължения по първия заемен договор определени в размери от 1 396.68лв. главница,
40.06лв. лихва и 100.95лв. Новият кредит е отпуснат също за срок от 720 дни, при посочена
годишна лихва от 40.15% и дневен лихвен процент при отказ от договора в размер на 0.11%,
като е посочено, че при това положение ГПР възлиза на 48.3%.
Страните не порят, че договорът е сключен при условията на дистанционно
договаряне, че сумата от 2 000лв. е преведена на ответницата и с нея са погасени
задълженията и по предходния заемен договор, но се спори относно редовността по
направление на спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗПК.
Вещото лице по приетата ССчЕ е посочило, че претендираната в настоящото
производство сума от 50лв. като част от главница цялата в размер на 83.33лв. по дължима се
погасителна вноска с падеж 27.12.2021г. е незаплатена.
По възраженията на Р. за нарушение на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез
определяне на по-висок ГПР от допустимия размер от 50% е неоснователно. Видно е от
съдържанието на договора, че уговорения ГПР възлиза на 48.3%, като ответната страна не е
предприела доказателствени действия за доказване твърдението си, че той е по-висок от
записаното. Водената кореспонденция представена с два CD установява договарянето между
страните при условията на ЗПФУР, ЗЕДЕП и ЗПК. Настоящата претенция е за дължима се
погасителна вноска поради което уговорките на страните за начин на начисляване на
неустойка не се явяват относими към спора.
Договореният ГПР е в съответствие с националното законодателства и Директива
2008/48/ЕО, които не съдържат изискване за посочване по отделно на компонентите
формиращи ГПР.
Твърдението на ищеца за липса на изпълнение от страна на кредитополучателя е
твърдение за отрицателен факт, което освобождава навелата го страна от задължение за
доказването му, а от друга страна ответника не е представил доказателства за извършени
плащания поради което следва да се приеме, че ответницата не е изпълнила задължението си
за погА.ване на дълга и поради това претенцията се явява доказана по основание.
Невярно е твърдението на ответницата, че договорът е нищожен поради липса на посочен в
него ГПР, такъв при запознаване с договора се установява посочен в чл.2, ал.5 и се доказва и
от самата ответница, която в следващо възражение твърди,че определеният ГПР е неверен и
е определен друг по-висок.
Невярно е твърдението на ответната страна, че договорът не съдържа информация за
9
възможността и сроковете в които тя може да се откаже от нега, при запознаване с договора
се установява, че такава информация е закрепена в чл.6, т.3 от договора.
Ответната страна с отговора си по реда на чл.131 от е навела обширно възражение
относно нищожност на клауза от заемния договор свързана с определянето на неустойка, но
настоящото производство няма за предмет установяване дължимостта на неустойка и поради
това тези възражения не следва да се обсъждат по същество, а единствено следва да се
посочи, че е напълно невярно твърдението на ответницата, че евентуалната нищожност на
уговорката ще доведе до нищожност на целия заемен договор и от там до наличие на
задължение за нея да въстанови на ищеца само получената в заем главница. Нижощност на
цялото договорно отношение може да има само при положение, че се установи нищожност
на съществена клауза от договора която не може да бъде заменена от общите разпоредби на
закона, а уговорката за неустойка не е такава
Предвид изложеното по-горе и направеното искане ответника следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сторените по заповедното и исковото производства разноски в размери
съответно от 75лв. по заповедното и 670лв. разноски по исковото производство.
Ето защо, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответницата А. К. Р.
ЕГН********** от гр.Варна, *** дължи на ищеца „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК201196810 със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1,
следните суми:
50лв. главница, представляващи част от дължима се вноска за главница в общ размер
на 83.33лв. към падежна дата 27.12.2021г. по договор за предоставяне на кредит от
разстояние №299922/5.06.2020г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от
датата на завеждането на исковото производство – 30.06.2022г. до пълното погА.ване на
дължимата сума, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1688/2022г. по описа на ВРС, 31 състав, на осн. чл.422 от ГПК.
ОСЪЖДА А. К. Р. ЕГН********** от гр.Варна,*** да заплати на „Изи финанс“
ЕООД, ЕИК201196810 със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Иван Вазов“,
ул.“Балша“ №17, ап.1 сторени разноски в следните размери 75лв. по заповедното
производство гр.д.№1688/22г. на ВРС, 31 състав и 670лв. по настоящото исково
производство, на осн. чл.78 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Варна в двуседмичен срок от
уведомяването на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10