Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 12.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
КРАСИМИРА
КОНДОВА
при секретаря Нина Кънчева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.
д. №37 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда на гл.25 от ГПК
„Бързо производство“.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №872/09.12.2020г. по
гр.д.№20202230102742 по описа за 2020г. на Сливенски районен съд, с което е признато
за незаконно уволнението на Г.И.И. и е отменена като
незаконосъобразна Заповед №56/20.08.2020г. на Управителя на „Водоснабдяване и
канализация – Сливен” ООД, с която е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.4
от КТ трудовото му правоотношение; Г.И.И. е
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Оператор, контактен
център“ в звено „Инкасо“ и „ВиК – Сливен” ООД е
осъдено да заплати на Г.И.И. сумата от 2411,87лв.,
представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 21.08.2020г. до
01.12.2020г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2020г. до изплащане
на сумата, като иска до пълният претендиран размер от
4280,04лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени разноски на
ищеца И. в размер на 600лв. и ответното дружество е осъдено да заплати държавна
такса и разноски за вещо лице по сметка на съда.
Въззивната жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство „Водоснабдяване и канализация –
Сливен” ООД чрез пълномощника адв. К. и с нея се обжалва посоченото решение в частите, с които са уважени исковите
претенции.
Във въззивната
си жалба въззивникът работодател „Водоснабдяване и
канализация – Сливен” ООД посочва, че първоинстанционното решение в обжалваните,
уважаващи исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ, части е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано. Посочва, че противоречиво районният съд първо е
посочил, че работодателят не бил доказал основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение с ищеца, но сам е приел, че от експертизата се
доказало спирането на работа и срока му. След това съдът заменил фактическите
твърдения в исковата молба със свои собствени, непредявени, доводи. Намира за
напълно неправилен извода на съда, че преустановяването на работата по чл.120в
от КТ не е спиране на работата по чл.328, ал.1, т.4 от КТ, както и че при
упражняване правото си на уволнение работодателят е нарушил принципа на
добросъвестност. Такива основания и доводи не били заявявани от ищеца, не са
въвеждани в производството и не били спорни по делото. Съдът не е докладвал
такива доводи. По този начин счита, че съдът е нарушил чл.6, ал.2 от ГПК, което
е съществено нарушение на процесуалните правила. Посочва, че спирането на
работа и престоят са тъждествени понятия в КТ, обективно и се изразяват в
неполагане на труд от страна на работника, като причините могат да са от
всякакъв вид, в т.ч. въведеното извънредно положение, поради опасност от
разпространение на заразна болест и невъзможност на работодателят да гарантира
здравето на работниците си и предприемане на мерки, включително и спиране на
работата, за да се избегнат тези здравни рискове. Заявява, че чл.7, ал.1 от
ЗМДВИП няма никакво приложение и не е правилно да се търсят аргументи в него,
тъй като урежда съвсем друга хипотеза. Това е една възможност за работодателят,
която той, видно от доказателствата, е използвал. Излага подробни съображения
за неправилност на аргументите на съда, основани на ЗМДВИП. Основната цел на
законодателя била опазването на здравето на гражданите на РБ и по тази причина
били създадени правата по чл.7, ал.1 и ал.2 от ЗМДВИП, чл.120б, чл.120в, ал.1 и
чл.173а, ал.1 от КТ, като на работодателя е предоставена преценката дали е
необходимо и целесъобразно и от кои от тези права да се възползва, за да намали
максимално рисковете от разпространението на заразата. Счита, че няма никаква
причина, при липсата на законодателна воля, да се приеме, че спирането на
работата по чл.120в от КТ не съответства на спирането на работата по чл.328,
ал.1, т.4 от КТ. Напротив, спирането на работата по чл.120в от КТ изпълва
единия от елементите на хипотезата по чл.328, ал.1, т.4 от КТ. По отношение на
извода на районния съд за нарушаване принципа на добросъвестност, освен, че
отново посочва, че такъв довод ищеца не е въвел, то и направения извод сам по
себе си бил неправилен. Нямало общо с принципа на добросъвестност липсата на
отговор от страна на работодателя по искане, на практика за учредяване на ново
трудово правоотношение, каквото се явявало искането на ищеца за изменение на
заеманата длъжност. Работодателят е действал добросъвестно като не е прекратил
правоотношението му, наред с останалите работници от групата му, докато ищецът
бил във времена неработоспособност, за да се запазят всичките му права – осигурителни,
здравноосигурителни и т.н. След завръщането на ищеца на работа дейността на
всички работници на тази длъжност продължавала да е спряна, поради което и
неговата била спряна с нарочна заповед. Освен това, съдът не указал, че
работодателят следва да установи дали ищецът е ползвал отпуск по чл.173а от КТ,
изчерпал ли е тази възможност и дали и как е отменена заповедта по чл.120в от КТ. С оглед на всичко изложено, главният
иск се явявал неоснователен, като неговата неоснователност обуславя неоснователността
на другите предявени искове. Поради това, въззивникът
– работодател моли въззивния съд да отмени
обжалваното първоинстанционно решение като неправилно
и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба не са направени доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден
отговор на въззивната жалба от насрещната страна - Г.И.И., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият Г.И.
чрез пълномощника адв. Е.Х., я оспорва като неоснователна. Счита, че независимо
от оспорените от въззивника мотиви на решението,
крайният резултат е законосъобразен. Посочва, че в исковата молба се е позовал
изрично на липсата на основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а
именно липсата на спиране на дейността на звеното, в което е работил. Спирането
като фактическо състояние е следвало да се докаже от работодателя, който
въпреки дадените указания не представил заповеди относно преустановяване на
дейността в звеното „Инкасо“, нито някакви други доказателства относно
установяване на това обстоятелство. Описването на съответните заповеди в
заключението на вещото лице и прекратяването на трудовите договори на част от
служителите в това звено, не били достатъчни да се приеме, че към датата на
уволнението му спирането е съществувало. Към него момент и противоепидемичните
мерки били твърде незначителни. Поради това, въззиваемият
счита, че исковите му претенции са основателни и моли въззивния
съд да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част.
С
отговора на въззивната жалба не са направени
доказателствени искания.
В с.з. дружеството въззивник „Водоснабдяване и канализация – Сливен” ООД, редовно призовано, се
представлява от процесуален представител по пълномощие адв. Станислав Рафаилов,
който поддържа подадената от дружеството жалба на изложените в нея основания.
Моли съда да отмени първоинтанционното решение в
уважаващите исковете части и да постанови ново, с което отхвърли исковите
претенции като неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В с.з., въззиваемият
Г.И.И., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв. Е.Х.,
която оспорва въззивната жалба, поддържа изложените в
отговора на същата съображения за нейната неоснователност и моли съда да я
остави без уважение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната
жалба, настоящият състав, след преценка на събраните по делото пред районния
съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав споделя крайните правни изводи на районния съд.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване
искове за признаване на уволнението, извършено със заповед на Управителя на „Водоснабдяване и
канализация – Сливен” ООД, за незаконно и
за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и
заплащане на обезщетение за оставане шест месеца без работа поради уволнението,
с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3, във вр.
с чл.225, ал.1 от КТ.
Предявените обективно съединени искове са допустими.
Разгледани по същество, същите са
основателни по следните съображения:
І. Главният иск за признаване уволнението, извършено
със Заповед
№13/24.04.2020г. на Управителя на „Водоснабдяване и канализация – Сливен” ООД, за незаконно и неговата отмяна, е основателен.
Безспорно по делото се установи, че ищецът Г.И.И.
е работил в ответното дружество „ВиК – Сливен ООД по трудово правоотношение на длъжността „Оператор
контактен център” в звено „Инкасо“ за периода от 09.09.2014г.
до 21.08.2020г., когато е прекратено трудовото му правоотношение.
Прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е
извършено със Заповед №56/20.08.2020г. на Управителя на „Водоснабдяване и
канализация – Сливен” ООД. В
заповедта като правно основание за прекратяване на трудовото му правоотношение
е посочен чл.328, ал.1, т.4 от КТ при спиране
на работата за повече от 15 дни.
В отправеното на И. предизвестие №35/20.08.2020г. е
посочено, че трудовото му правоотношение ще бъде прекратено, предвид спиране на
работата в звено „Инкасо“, съгласно Заповед №РД-07-377/27.07.2020г. и Заповед
№РД-07-247/14.05.2020г., от което звено е част заеманата от него длъжност.
Следва изрично да се посочи, както правилно е приел и
районния съд в мотивите си, че работодателят не е ангажирал по делото абсолютно никакви доказателствени средства в
подкрепа на твърденията си в отговора на исковата молба относно предприети
мерки във връзка с въведеното
в страната извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020г. и с въведените със Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение мерки, ограничения и
нови законодателни решения, в т.ч. в областта на
трудовото и осигурителното законодателство и свързаното с тях, тяхна последица прекратяване на
трудовото правоотношение с ищеца Г.И..
Тежестта
на доказване на законността на уволнението се носи изцяло от работодателят –
ответник в първоинстанционното производство, който следва по пътя на пълното, пряко
и главно доказване да установи наличието на посоченото в атакуваната заповед
основание за уволнение – спиране на работа за повече от 15 работни дни, в т.ч.
твърденията си, направени с отговора на исковата молба за
спиране/преустановяване работата на част от звено „Инкасо“, към която се числи
длъжността на ищеца, както и работата на самия ищец.
Районният
съд е разпределил правилно доказателствената тежест,
указал е изрично тежестта на работодателя относно тези факти и му е указал
изрично, че не сочи доказателства за тях. Нито в дадения срок за ангажиране на
доказателства по чл.312, ал.2 от ГПК, нито след това в хода на
първоинстанционното производство поради евентуални особени непредвидени
обстоятелства, работодателят не е ангажирал абсолютно никакви доказателства в
тази насока. Същият не е представил и изисканите му с нарочно определение по
реда на чл.190 от ГПК заповеди относно предприетите мерки и преустановяване
работата на звеното.
С оглед
неизпълнението на основното си процесуално задължение, ответникът в
първоинстанционното производство – въззивник в
настоящото следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване и
съдът следва да приеме за несъществуващи фактите, които ответникът не е
установил с годни доказателствени средства.
Следва
да се отбележи, че пасивното процесуално поведение на ответника не може да се санира със събраното по искане на другата страна - ищеца доказателствено средство – заключение на назначената от
районния съд съдебно-икономическа експертиза. Вещото лице в констативната си
част е посочило редица заповеди, издадени от управителя на „ВиК
– Сливен“ ООД, като за някои от тях е посочило и отчасти за какво се отнасят,
но в тази насока и част заключението на
вещото лице не е годно доказателство за установяване на посочените
обстоятелства, които могат да се установят само с представянето и нарочното
приемане по делото на въпросните заповеди, с оглед принципа на
непосредствеността. Пропускът на страната за ангажиране на доказателства не
може да се замени с откъслечното пресъздаване на въпросните заповеди от страна
на вещо лице, още повече, че поставените му задачи са в друга насока.
С оглед
изложеното, съдът намира уволнението за незаконно и като такова същото следва
да се отмени, както правилно е процедирал районния съд, макар и по други
съображения, част от които въззивният състав не
споделя.
Действително,
за времето на обявено
извънредно положение със Закона за мерките и действията по време на извънредно
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. и обявената
с решение № 325 на Министерски съвет от 14 май 2020г. извънредна епидемична
обстановка на територията на Р България трудовите договори могат да бъдат прекратявани на всички основания уредени в КТ, в т.ч. и
посоченото от работодателя такова по чл.328, ал.1, т.4 от КТ, но при спор,
работодателят е длъжен да установи по безспорен начин наличието и
законосъобразността на приложеното от него конкретно уволнително основание.
Съдът не
следва да се спира на възраженията за неправилност на аргументите на районния съд,
основани на ЗМДВИП и за неправилно възприемане на понятията спиране на работа и престой
и приложимостта им в случая. Както бе посочено, твърдението на въззивника – ответник за връзката и по-точно последицата на
уволнението на И. от преустановената работа по чл.120в от КТ на част от звено
„Инкасо“, към която е и неговата длъжност, респ. за преустановяване с нарочна
заповед само на неговата работа след изтичане срока на отпуска му поради
временна неработоспособност, както се твърди в отговора на исковата молба,
останаха изцяло недоказани, поради което и не следва да излага съображения
относно измененията в законодателството, правата и възможностите на
работодателите във връзка с обявеното в страната извънредно положение и
мерките, въведени със ЗМДВИП.
Във връзка с
възраженията на въззивника за произнасяне на районния
съд по незаявени доводи – възражение за недобросъвестност на работодателя,
следва да се отбележи, че същите са основателни. Действително, ищецът нито с
исковата молба, нито в хода на първоинстанционното производство, не е заявявал
такова възражение за нарушение на чл.8, ал.1 от КТ. Позоваването на такова
незаявено възражение е процесуално неправилно и въззивният
съд не споделя правните изводи на СлРС в тази насока.
Въпреки това,
като краен резултат и въз основа на заявен от ищеца и разгледан и от районния
съд довод – незаконосъобразност на уволнението, с оглед неустановяване на
основанията, предвидени в закона за законосъобразното упражняване на правото на
работодателя на уволнение, то първоинстанционното решение следва да се потвърди
по отношение на уважения главен иск.
ІІ. Основателността на главния иск обуславя
основателността и на акцесорната претенция по чл.344,
ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност „Оператор контактен център” в звено „Инкасо“ във „ВиК
– Сливен“ ООД. Този иск следва да бъде уважен, като за
основателността му е достатъчно уволнението да бъде признато за незаконно и да
бъде постановена отмяната му.
ІІІ. По отношение
на иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ:
С оглед
уважаването на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, основателна се явява и
претенцията за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради
уволнението. Разпоредбата на
чл.225, ал.1 от КТ, ангажираща отговорността на работодателя за заплащане на
обезщетение при незаконно уволнение, предпоставя
установяване на незаконността на уволнението и отмяната му, както и причинна
връзка между незаконното уволнение и оставането без работа /вредата/. Касае се
за един осъдителен иск, с който ищеца иска да бъде осъден ответния работодател
да му заплати обезщетение за вредите, които е претърпял от оставането си без
работа поради незаконното уволнение.
Тежестта на
доказване по този иск е възложена на ищеца – той трябва да докаже оставането си
без работа, претърпените вреди и техния размер. В случая от събраните по делото
доказателства е установено обстоятелството, че ищеца И. е останал без
работа в резултат на уволнението за периода след уволнението до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция, до който момент районният съд е присъдил
обезщетение. В тази насока – относно оставането без работа на ищеца, няма
направени възражения във въззивната жалба.
Следователно работодателят следва да бъде осъден да заплати на ищеца
обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за този период за оставане без работа поради
уволнението.
Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ за определяне на размера на
обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ се взема брутното трудово възнаграждение,
което работника е получил за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за обезщетението, или последното получено от работника или
служителя месечно брутно трудово възнаграждение. Правилно районният съд е
определил размера на дължимото обезщетение и е уважил иска до размера от
2411,87лв., като иска в останалата част до пълния претендиран
размер от 4280,04лв. е отхвърлен като неоснователен. В отхвърлителната част първоинстанционното решение не е
обжалвано и е влязло в сила.
Върху обезщетението следва да се
присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, както
правилно е процедирал районният съд.
Като е достигнал до същите крайни правни изводи,
районният съд е постановил правилен и законосъобразен като краен
резултат съдебен акт, който следва
да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора,
правилно районният съд е присъдил на ищеца в направените от него в
първоинстанционното производство разноски.
Правилно работодателят е
осъден да заплати съответната държавна такса и разноски за вещо лице в полза на
бюджета на съдебната власт.
Отговорността
за разноски за въззивното производство, с оглед
изхода на процеса, следва да се възложи на работодателя - въззивник
и той следва да понесе своите така, както са направени.
Въззиваемият И. не е направил претенция за присъждане на разноски във въззивното производство и не е доказал такива, поради което
съдът не следва да се произнася в тази насока.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №872/09.12.2020г.,
постановено по гр.д.№20202230102742 по описа за 2020г. на Сливенски районен съд,
в обжалваните части.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
ВКС на РБ, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок, считано от
деня на обявяването му – 12.02.2021г.
Препис от решението да се връчи на страните!
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.