Р Е Ш Е Н И Е
№……….…/…….12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Румяна Дучева,
като разгледа докладваното от съдията Маркова
в.т.д. № 1598/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна
жалба вх. № 40202/05.06.2019 г. от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49,
бл. 53Е, вх. В срещу Решение № 1883/03.05.2019 г., постановено по гр.д. №
9220/2018 г. на ВРС, XVI с., с което е отхвърлен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД за приемане за установено, че И.К.С., ЕГН **********,
с местожителство *** и А.Б.П., ЕГН **********, с местожителство ***, дължат солидарно сумата 1471.37 лв., неизплатено парично
задължение по Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 28.12.2017 г.
до окончателното изплащане, за която е
издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д № 19493/2017 г., на ВРС, XXIV с. В
с.з. не изпраща представител.
В жалбата се излага, че
решението на първоинстанционния съд е неправилно. Излага пространни възражения
срещу възприетото от ВРС, противоречие на уговорения процент на
възнаградителната лихва – 41.17 % с добрите нрави. Излага доводи срещу
възприетата недействителност на сключеното между страните споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет услуги, поради противоречието му с
разпоредбата на чл. 10а, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и с добрите нрави. Излага доводи
и срещу възприетата липса на обявяване на настъпилата предсрочна изискуемост
като счита, че в конкретния случай не е необходимо обявяване на предсрочна
изискуемост на длъжника, доколкото разрешението по въпроса се отнася до
банковите институции, каквато ищецът не е. При условие, че горния довод не бъде
споделен сочи, че първоинстанционния съд е следвало да съобрази, че към датата
на приключване на устните състезания е настъпил падежа на всички неплатени
вноски по договора, поради което тяхната стойност е следвало да бъде присъдена,
което не е сторено. По същество отправя искане за отмяна на решението и
уважаване на предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемите И.С. и А.П.,
депозират писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на
въззивната жалба, а атакуваното решение считат за правилно и законосъобразно,
поради което отправят искане за потвърждаването му. Излагат коментар на
оплакванията във въззивната жалба и доводи в подкрепа на възприетото в
атакувания съдебен акт. В с.з., чрез особения представител поддържат отговора.
ВОС по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че И.С. и А.П. дължат солидарно сумата 1471.37 лв., от която 751.58 лв., представляваща заета главница; сумата 237.54 лв., представляваща договорно възнаграждение и сумата 482.25 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, всички дължими по Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 10463/29.12.2017 г., по ч.гр.д. № 19493/2017 г., по описа на ВРС, XXIV с.
Ищецът твърди, че на 05.10.2015 г. е сключил Договор за потребителски кредит № ********** с И.С. и А.П., като кредитополучател и солидарен длъжник. По силата на договора била предоставена сумата 1000.00 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) 49.90 % и годишен лихвен процент 41.17 %. Срокът на договора бил 24 м., при което размерът на месечната вноска възлизал на 61.82 лв., при падеж на всяка 2-ро число. Сочи, че при тези параметри общото задължение по кредита възлизало на 1483.68 лв. Излага още, че ответниците дължат и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 750.00 лв., уговорено на вноски от по 31.25 лв, така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало на 2233.68 лв., а общия размер на месечната вноска – 93.07 лв. Сочи, че въпреки предоставянето на сумата, по сметка на първия ответник, от своя страна ответниците заплатили само 8 пълни погасителни вноски и девета непълна, с дата 12.09.2016 г. При в хипотезата на т. 12.3. от ОУ към Договора, на 11.10.2016 г. договорът бил едностранно прекратен и била обявена неговата предсрочна изискуемост като на 13.10.2016 г. на длъжниците било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството, с което били уведомени за прекратяването и обявяването на предсрочна изискуемост.
Изложените обстоятелства мотивирали ищеца да предприеме действия по принудителното събиране на вземането си.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответниците, чрез назначения особен представител, депозират отговор на исковата молба, в който изразяват становище за неоснователност на предявения иск. Твърдят, че предсрочна изискуемост не е настъпила предвид липсата на надлежното й обявяване на длъжниците. Излага, че размерът на уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, предвид размерът й надхвърлящ четири пъти размерът на законната лихва, поради което клаузите, в които е уговорено заплащането на такава са нищожни, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Излага, че уговореното заплащане на възнаграждение за допълнителния пакет от услуги не се дължи, предвид неравноправност на клаузите, в които то е уговорено като противоречащи на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК. По същество отправя искане за отхвърляне на предявения иск.
Настоящият състав на Варненски
окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на въззивника – ищец, по ч.гр.д.
№ 19493/2017 г., по описа на ВРС, XXIV с., е издадена Заповед по реда на чл. 410 ГПК, с която са осъдени въззиваемите –
ответници, кредитополучател и солидарен длъжник, да заплатят солидарно сумата 1471.37 лв.,
дължима главница по Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.12.2017 г.
до окончателното й изплащане. Присъдени са разноски за заповедното производство
в размер на 79.43 лв.
Представен по делото е Договор за
потребителски кредит № **********/05.10.2015 г. и Споразумение за предоставяне
на пакет допълнителни услуги от същата дата.
Представени по делото са и ОУ към договор за
потребителски кредит от 05.10.2015 г., подписани от страните и представляващи
неразделна част от сключения договор.
Представен е и Погасителен план от
05.10.2015 г. към Договор за потребителски кредит № ********** и споразумение
за предоставяне на допълнителен пакет услуги.
Представена е и справка за транзакции, от
която се установява, че на 05.10.2015 г. в полза на И.К.С. и с посочване на
номера на сключения договор за заем, е наредена сумата 1000.00 лв.
Представени са и Искане за отпускане на
потребителски кредит от 01.10.2015 г., Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация по потребителските кредити от 05.10.2015 г.,
допълнителна информация към него от 05.10.2015 г.
Видно е от представеното извлечение от сметка от 08.06.2018 г., водена за задължението на първия въззиваем, че месечни вноски от първа до осма, включително са погасени изцяло макар и със забава. За погасяване на дължимата девета вноска, с падеж на 02.08.2016 г., е внесена сумата 17.75 лв.
Представени са уведомителни писма до ответниците, за уведомяването им за настъпилата предсрочна изискуемост и едностранното прекратяване на договора. Не са налице доказателства за достигането им до длъжниците.
При така установената фактическа обстановка и
след като съобрази приложимия закон, съставът на Варненски окръжен съд достигна
до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази
следното: Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите
на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 19493/2017 г., на
ВРС, ХXIV с. Произнасянето на
ВРС съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване съществуването на вземането по заповедта за
изпълнение и предвид разпределението на доказателствената тежест по този вид
искове, ищецът се явява страната в процеса, върху която пада доказателствената
тежест за доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната
сума и наличието на такова задължение, а именно
да установи: наличие на валидно облигационно правоотношение по твърдяния
договор, наличие на неизпълнение на поетите задължения от страна на ответника,
обосноваване на претенциите по период и размер. В тежест на ответника е доказване изпълнението на поетите задължения
точно и в срок или други правопогасяващи възражения.
По оплакванията във въззивната жалба:
Едно от оплакванията във въззивната жалба касае възприетата от ВРС липса на надлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията по договора.
Автентичността на представените и коментирани във фактическата установеност писмени документи, удостоверяващи валидното възникване на договорно правоотношение между страните по представения Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015 г., не е спорна между страните, следователно същият е произвел действие между страните.
Съставът на
въззивния съд намира, че изложените от първостепенния съд мотиви, досежно
настъпването на предсрочна изискуемост и необходимостта от нейното обявяване на
длъжника са правилни.
Съобразно
разясненията дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип залегнал в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост съобразно
разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението за
издаване на заповед не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Съдебната
практика последователно се придържа към разбирането, че надлежното обявяване е
елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост както в
случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на
заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг се
претендира по общия исков ред. Безспорно е, че ищцовото дружество не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, но даденото в ТР № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, разрешение за необходимостта преди подаването на
заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по
аналогия. Същото следва да се прилага не само за настъпване на предсрочната
изискуемост на задължения по договор за банков кредит (който по същността си е
договор за заем), но и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на
разсрочени парични задължения по други договори, по които престацията на кредитора
е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне различно третиране на предсрочната
изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови
институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и
по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По тези
съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит,
сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ,
съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неизпълнение на задължението за
заплащане на датите на уговорения падеж на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това
волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът за изпълнение на задължението
е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради което за
промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и изявление
на правоимащия (кредитора), че се възползва от това право и обявява
задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си без
да уведомява длъжника, не поражда действие ако банката, съответно финансовата
институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател.
В конкретния
случай, по делото не е доказано наличието на надлежно изявление на кредитора,
доведено до знанието на кредитополучателя и солидарния длъжник за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Както е посочено във фактическата установеност
по спора, не са налице доказателства, както за изпращането на представените
уведомления до длъжниците, така и за
получаването им.
Макар и от
събраните в хода на производството доказателства да не се установява настъпила
предсрочна изискуемост на задълженията по процесния Договор, преди депозиране
на заявлението е изтекъл и срока на договора, доколкото падежът на последната
вноска е уговорен на 02.11.2017 г., видно от представения погасителен план от
05.10.2015 г. След като това е така този факт е следвало да бъде съобразен от
ВРС, тъй като с изтичането на срока на договора са падежирали всички вноски по
него и обяването на предсрочна изискуемост е изгубило значение,
предвид липсата на суми, чиито падеж да не е настъпил.
По делото не се твърди и не се установява
ответниците да са извършвали погашения по процесния договор след частичното
погасяване на падежиралата на 02.08.2016 г., вноска, поради което следва да се
приеме, че същите са неизправна страна по договора. Солидарната отговорност, в
качеството на съдлъжник на втората ответница не се оспорва и се установява от
разпоредбите на сключения между страните Договор.
По изложените съображения искът
за установяване, че ответниците солидарно дължат на ищеца сумата 751.58 лв.,
главница по Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015 г. като
основателен подлежи на уважаване, а постановеното съдебно решение на ВРС, с
което искът е отхвърлен ще следва да бъде отменено в тази му част. Дължима се
явява и законната лихва, считано от депозиране на заявлението до изплащането на
сумата.
Както е посочено в исковата и
уточняващата молба от 18.07.2018 г., общия размер на претенцията на ищеца –
1471.37 лв., представляваща главница, съобразно издадената Заповед, в
действителност включва освен главницата по договора за кредит и главницата по
задължението за допълнителен пакет услуги, още и договорно възнаграждение,
което всъщност е уговорената възнаградителна лихва, възлизаща на 237.54 лв.
Въззивният състав счита, че не съществува пречка посочената като главница сума
в издадената Заповед да се състои от няколко отделни главни по вид задължения,
доколкото техния произход е същият договор. Не така стои обаче въпросът с
претендираната отново като главница, договорна лихва. Договорната лихва не
представлява главно задължение по договора, за да бъде и тя добавяна при
формирането на една обща главница. Същата има производен характер, доколкото тя
представлява възнаграждение за кредитора и се дължи само докато продължава
ползването на предоставената в заем сума и е уговорена като лихва, видно от
клаузите на договорното правоотношение. След като това е така, то се налага
извода, че заповед за договорна лихва в полза на кредитора не е издавана,
доколкото подобно задължение не е било индивидуализирано по надлежния ред, нито
в сезиралото заповедния съд заявление, нито в издадената заповед. Доколкото
обаче общия размер на главницата по издадената Заповед съответства на общия
размер на претенцията в исковото производство, то не се касае за недопустимост
на предявения иск и въпросът дали посочената като главница сума в
действителност е главница или нещо различно, е по основателност на предявения
иск.
Мотивиран от изложеното,
съставът на ВОС намира, че предявения иск за установяване солидарната дължимост
на сумата 237.54 лв., представляваща договорна лихва, от страна на ответниците,
следва да бъде отхвърлен.
Видно от представения Договор между страните е, че кредитополучателя е избрал да закупи пакет от допълнителни услуги „Бонус +“, който не е задължително условие за отпускане на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Видно е още, че възнаграждението за закупения пакет е 750.00 лв., а размерът на вноската 31.25 лв. Видно е и, че стойността на пакета е добавен към размера на главницата по кредита и по този начин е формирана една обща главница по сключения договор. По идентичен начин е формиран и размерът на погасителните вноски.
От представеното Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, се установява, че негов предмет е
задължението на кредитора да предостави на клиента, по негово искане и при
изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една или всички от посочените
услуги: - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; -
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; - възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; - възможност за смяна на дата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съдържанието на всяка от допълнителните услуги е разписано в ОУ към Договора за
кредит.
Съставът на ВОС намира, че съдържанието на
допълнителния пакет услуги, по съществото си не представлява реално
предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които
кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което по размер
се съизмерва със 75% от стойността на предоставената в заем сума. Нещо повече,
както и самия въззивник признава, че стойността на допълнителния пакет не се
дължи заради предоставяне на услугите в него, а заради предоставяне на
„възможността“ кредитополучателя да поиска някоя от изброените услуги. Следва
да бъде посочено, че съобразно клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на
допълнителните услуги се налага извода, че ползването на всяка от тях е
обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното
по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на
кредитополучателя. Това се отнася и за услугата „приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит“, тъй като изначално липсва яснота какъв е
срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не бъде избран
допълнителен пакет.
Прави впечатление, че доколкото договорът е
двустранен, поначало всяка една от услугите представлява част от процеса на
първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес, всяка
една е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със
закона права и вменените задължения. Стремежът към парично компенсиране на
едната страна по договора за това и то в размер приближаващ се към предоставената в заем сума е неоправдано и
създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.
На последно, но не по значение, място следва
да се отбележи, че предвиждането на отделно заплащане на цена за допълнителния
пакет услуги, води до значително оскъпяване на кредитирането, което не е
обявено на кредитополучателя по надлежния начин, така както е предвидено за
лихвения процент и таксите по договора.
Както сам въззивника сочи, стойността на
допълнителния пакет услуги не е отчетен при формиране на ГПР, свободата при
определянето на който е ограничена с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК. В случая, чрез предвиденото отделно заплащане за пакет услуги, без да е
налице сигурност в тяхното предоставяне и начисляването на стойността му още
при сключване на договора като част от погасителната вноска, води до извод за
стремеж към заобикаляне на цитираното ограничение и противоречие на сключеното
допълнително споразумение с императивните норми, предвиждащи защита на
потребителите при сключване на договори за потребителски кредит.
Изложеното налага извод, за неоснователност
на претенцията за заплащане на сумата 482.25 лв., представляваща възнаграждение
за закупен пакет допълнителни услуги, поради което и искът подлежи на
отхвърляне, а постановеното първоинстанционно решение в същия смисъл –
потвърдено и в тази му част.
В заключение от изложеното, постановения
съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен следва да бъде отменен в
частта, с която е отхвърлен иска да приемане за установена дължимостта на
сумата 751.58 лв., главница по Договор за потребителски кредит №
**********/05.10.2015 г. Дължима се явява и законната лихва, считано от
депозиране на заявлението до изплащането на сумата. В останалата обжалвана част
решението като правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция решението в частта за разноските пред заповедния съд подлежи на ревизиране. На въззивника за заповедното производство по съразмерност се дължат разноски, възлизащи на 40.57 лв. При изчисляване на разноските е включено и служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 8, вр. чл. 26 НЗПП.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззивника се следват разноски за първа и въззивна инстанция, съобразно изхода от спора. Така за първа инстанция се следва сумата 333.85 лв., представляваща държавна такса, възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение. При изчисляване на разноските е включено служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 8, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. За въззивна инстанция се следва сумата 191.55 лв., представляваща държавна такса, възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение като при изчисляването й е включено служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лв., на осн. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА Решение № 1883/03.05.2019 г., постановено
по гр.д. № 9220/2018 г. на ВРС, XVI с., в
частта, с която е отхвърлен иска на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, за
приемане за установено, че И.К.С., ЕГН ********** и А.Б.П., ЕГН ********** дължат солидарно сумата 751.58 лв.,
главница, както и в частта за разноските И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.К.С., ЕГН **********, с местожителство
*** и А.Б.П., ЕГН **********, с местожителство *** дължат солидарно на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е,
вх. В, сумата 751.58 лв. (седемстотин петдесет и един лева и 58 ст.), главница по
Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 28.12.2017
г. до окончателното погасяване на задължението, на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, за която е издадена
Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д № 19493/2017 г., на ВРС, XXIV с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1883/03.05.2019 г., постановено по гр.д. № 9220/2018 г. на ВРС, XVI с. в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА И.К.С., ЕГН **********, с местожителство ***
и А.Б.П., ЕГН **********, с местожителство *** да заплатят на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. В,
сумата 40.57 лв. (четирдесет лева и 57 ст.), разноски за заповедно производство, сумата 525.40 лв. (петстотин двадесет и пет
лева и 40 ст.), разноски за първа и въззивна
инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.
Решението не подлежи на
обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.