Р Е Ш Е Н И Е
№ 260620 28.09.2020
година град
Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, I граждански състав, в публично
заседание на седемнадесети
септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател:Анета Трайкова
при участието на секретаря Невена Назарева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14909 по описа на съда за 2019
г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация по чл. 422 ГПК, във връзка с чл.415, ал. 1, т. 2 ГПК, чл. 430 от ТЗ, и чл. 86 от ЗЗД и при условията на евентуалност иск по член 430 от ТЗ.
Ищецът Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, е предявил против Е.Г.Б., ЕГН **********
искове за признаване на установено,
че ответникът дължи присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 6388/
2019 г. на ПРС, суми: 1280,30 лева главница по договор за кредит от 07.02.2014г.;
323,30 лева договорна лихва за периода 07.04.2017г.-15.04.2019г.; 23,15
лева обезщетение за забава за периода 07.05.2017г. – 15.04.2019г.; 120 заемни такси, както и законната лихва върху
главницата, считано от 18.04.2019г. до изплащане на вземането, а при
условията на евентуалност са предявени и осъдителни искове за посочените по
–горе суми по договора за кредит.
Ищецът твърди, че на ******* г. с М. Б., *******
на ответницата е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на
който на същата е предоставена сумата от 1600 лева, изцяло усвоена по
разплащателната сметка от Б. на 07.02.2017г. Съгласно договора срокът за издължаване
на кредита бил 120 месеца, считано от датата на усвояването му. Твърди се, че
на *******. кредитополучателката *******, като в образуванотопред съда производство
по приемане на нейното наследство, призована към наследяване и настояща
ответница по делото Е.Б. заявила изрично приемаПРС. Твърди се също, че Банка
ДСК ЕАД е уведомила този наследник за задълженията по кредита, но от негова страна
не последвало обслужване на кредита, с оглед на което кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем, считано от 16.04.2019г., поради неплащане на повече от три
вноски, като това уведомление било получено от ответницата. Твърди се, че
спрямо ответницата е било образувано заповедно производство и е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на член 410 ГПК за сумите
1280,30 лева главница; 323,30 лева договорна лихва за периода 07.04.2017г. –
15.04.2019г.; 23,15 лева обезщетение за забава за периода 07.05.2017г. –
15.04.2019г.; 120 лева заемни такси, ведно със зак. лихва върху главницата
считано от 18.04.2019г. до окончателното й изплащане. С оглед хипотезата на
мчлен 47, ал. 5 ГПК на кредитора е даден едномесечен срок за предявяване на
установетлен иск за вземането, като такъв е предявен в преклузивния срок. Претендират
се разноските по заповедното и исковото производство..
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения й от съда ос. пр. адв. Ш. Б., е подала писмен
отговор, с който исковете се оспорват като недопустими, евентуално като
неоснователни. Твърди се, банката не е поканила **** на длъжницата да встъпи в
правата и задълженията на договора, съобразно наследствената й квота, както и
че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, поради обстоятелството, че
такова уведомление не е било получено от
ответницата. Излагат се възражения за нищожност на договора поради неспазване
на размера на шрифта по смисъла на ЗПК; а размерите на уговорената лихва и ГПР
накърнявали добрите нрави. Отделно от тези възражения се навеждат доводи, че не
е ясно как са били формирани стойносттите на договорната и мораторната лихва.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна
страна, намира следното :
Видно от приложеното ч.гр.д., в полза ищеца „Банка ДСК” ЕАД е издадена Заповед № 5574 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.06.2019 г. по ч.гр.д. № 6388/19 г. на ПРС за следните суми: 1280,30 лева главница по договор за кредит от 07.02.2014г.;
323,30 лева договорна лихва за периода 07.04.2017г.-15.04.2019г.; 23,15
лева обезщетение за забава за периода 07.05.2017г. – 15.04.2019г.; 120 заемни такси, както и законната лихва върху
главницата, считано от 18.04.2019г. до изплащане на вземането, както
и законната лихва върху главницата, считано от 18.04.2019г. до изплащане на вземането. Заповедта е връчена по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК, като в предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за
това е подадена настоящата искова молба.
Ето защо
и, установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени
в срок.
От
представеното ч. гр. д. № 18001/2017г. на ПРс, ХІV гр.с., което производство е
по реда на член 51 от ЗН се установява, откритото наследство на *******
кредитоискателка да е било прието от нейните две деца Е.Б. и К. Б., а по
отношение на останалите призовани към наследяване нейни 3 деца, производството
е било прекратено, ерго те не се извършили отказ или приемане на наследството,
ето защо наследствената квота на ответницата е в размер на 1/5, до който размер
същата ще отговаря за дълга на ******* й.
За успешното провеждане на исковете, при условията на пълно
и главно доказване, ищецът следва да установи следните правопораждащи факти, а
именно основанието, от което произтича претенцията му – наличието на валидно
правоотношение по договор за текущо
потребление от *******г., по който на кредитополучателя е предоставена в заем
определена парична сума, но той, не е изпълнил задълженията си по
погасяване на кредита в уговорените срокове и при условията на договора, качеството на
ответницата на ***** на ***** кредитоискател, конкретните
размери на дълга за главниц аи за лихва.
От приетите по делото писмени доказателства се установява,
че между „Банка ДСК” ЕАД като кредитор и М. А. Б., като кредитополучател е сключен договор за кредит
за текущо потребление от *******г., по
силата на който банката е предоставила на М. Б. сумата от 1600 лева, за срок от 120 месеца, която сума е изцяло усвоена от посоченото по-горе лице.
Страните по кредита са се съгласили погасяването на кредита да бъде извършено в
уговорения срок, съгласно приложения към Договора погасителен план за 120
погасителни месечни анюитентни вноски, с падеж 7-мо число на месеца и размер от
24,16 лева. Вноските включват главница, лихви и такси.
Съгласно чл. 8 от договора, уговореният годишен
лихвен процент по кредита към датата на сключване на договора, възлиза на 11,95 %. В чл. 9 е уговорен годишен процент на
разходи по кредита – 16,43, който може да бъде променян при
предпоставките посочени в ОУ/общите условия/.
Договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем, считано от 16.04.2019г. поради
неплащане на повече от три вноски по кредита, видно от връчено чрез *** **** ***** на осн. член 47, ал. 5 ГПК
уведомление с изх. № 02-20-00433/05.02.2019г. до Е.Б., считано от 26.03.2019г.
на адрес: гр. П., ул. В. № **, ет. *, ап. *.
Относно сключения договор за кредит
за текущо потребление от *******г., съдът
намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
плащане.
Съгласно чл. 22 от ЗПК освен
при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай,
доколкото процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на
РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това
отношение Законът за защита на потребителите реципира редица норми от
европейското законодателство и в частност от Директива 93/13 за
неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива
98/27/ЕО на ЕП и Съвета за исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко
критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т.
е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза,
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза,
която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и
потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.
3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Възражението за недействителност на договора за кредит
поради минималния размер на шрифта на договора е неоснователно, т.к. не е
доказано със съответните доказ. средства. С
оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен.
От заключението на в. л. Б. В. по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, прието като обективно и компетентно дадено, се
установява, че на 07.02.2014г. кредитът е усвоен еднократно,
като последното плащане на суми от ответницата за погасяване на задължението за
процесния период е извършено на 28.07.2017г. Към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –. дължимите суми по процесния
кредит са : 1280,30 лева
ледовна главница, 323,30 лева
редовна лихва; 23,15 лева санкционираща лихва
и дължими такси и разноски от 175 лева.
Относно размера на исковата претенция, съдът намира
следното:
Непогасената главница по процесния договор е 256,06 лева, с
оглед размера на наследствената квота на ответницата от 1/5, като за разликата
над този размер до пълния предявен следва
да се отхвърли като неоснователен.
Ответникът, е противопоставил
възражение, че отговорността на ответницата като наследник на длъжницата, е съобразно
наследствената й квота, която както бе изложено по-горе е в размер на 1/5 част.
Относно размера на акцесорната исковата претенция за договорна
лихва и обезщетение за забава, съдът
намира следното:
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието
по делото, се установява, че за периода от 07.04.2017г. – 15.04.2019г. договорната лихва е в размер на 323,30 лева, а
на обезщетението за забава е в размер на
23,15 лева за периода 07.05.2017г. – 15.04.2019г., като отговорността на
ответницата е в размер на 1/5 от тази суми или за договорна лихва в размер на
64,66 лева, а на обезщетението за забава в разме на 4,63 лева, като за
разликата над тези размери до пълните предявени размери следва да се отхвърлят като неоснователни.
Десежно претенцията за заплащане на сумата от 120 лева – заемни такси. В чл. 9,2 от общите условия е
посочено, че кредитополучателят трябва да заплати разходите за неизпълнение на задълженията си по договор за
кредит. Клаузата е нищожна
на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, е нищожна. Визираната клауза на чл.9. 2 от ОУ има за цел да заобиколи
ограничението на чл. 33 ЗПК, съгласно което при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като тази лихва за забава не може да надвишава законната лихва. С
клаузата на чл. 9.2 от ОУ се въвеждат допълнително плащане без да се посочва
неговия размер, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на забава на
длъжника т.е. представлява прикрита неустойка за забава. Очевидно тези плащания
нямат за цел да покрият разходи по събирането на закъснели погасителни вноски,
тъй като те са уговорени предварително, без да са посочени определени суми. Ето
защо, от начина по който те са определени, се налага извода, че са установени с
цел да се избегне ограничението на закона свързано с размера на дължимото обезщетение
при забава. Отделно от това според чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разходите и таксите за изискуемост на кредита,
представляват разходи за управление на кредита. Те са свързани с неговото
събиране, а всяко действие по събирането му е действие по управление на
кредита. С оглед на изложеното начислената от кредитора сума за заемна такса от
120 лева се явява недължима, като произтичаща от недействителна
договорна клауза. Но дори и да беше валидна тази клауза, по делото не се
ангажираха доказателства за извършването на такива разходи. Изцяло във волята
на кредитора е да стори същите и да определи едностранно техния
размер, което е недопустимо.
По изложените съображения исковата претенция следва да се
отхвърли в тази й част.
По
отношение на разноските:
Поради частичното уважаване на предявените установителни
искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6388/2019 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат
редуцирани и разноските присъдени по производството по последното до размера на
сумата от 15,54 лв.
На ищеца му се дължат разноски за заплатена държавна такса
по установителния иск в размер на 38,73 лева, за
експертиза – 36 лева и депозит за ос. пр. – 63.
Освен това на същия му се дължи юрисконсултско възнаграждение. Понастоящем е в
сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП
препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25,
ал. 1, предвижда възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съдът като
съобрази горното в полза на ищцовото дружество, следва да се определи и присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Така общият размер на разноските за производството,
направени от ищеца възлизат на 287,73 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
че със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 6388/2019 г. на ПдРС, Е.Г.Б., ЕГН **********, ДЪЛЖИ
на „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Московска” № 19, сумата от 256,06 лева главница по договор за кредит за текущо потребление от 07.02.2014г.; сумата от 64,66 лева представляваща
договорна лихва, дължима за периода от 07.04.2017г. – 15.04.2019г.; сумата от
4,63 лева представляваща обезщетение за забава за периода
07.05.2017г. – 15.04.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 19.09.2019г. до окончателното й плащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове в частта за признаване за установено на вземане за главница над
уважения до пълния предявен размер от 1280,30 лева; за договорна лихва над
уважения до пълния предявен размер от ; за мораторна лихва над уважения размер
до пълния предявен размер от 23,15 лева, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск в частта за признаване за установено на вземане за
сумата от 120 лева заемни такси, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Е.Г.Б., ЕГН **********
да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска”
№ 19, направените по делото разноски в размер на 287,30 лева, както и направените по частно гр. дело разноски в общ
размер на 15,54 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните с ВЖ пред
Пловдивския окръжен съд
Районен съдия: /п/
Вярно с оригинала.
Д. К.