Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 11.05.2021 г.
В
И
М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, 23 състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети април през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаряИва Иванова, като разгледа докладваното съдията гр.д. №3100/
2019 г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от
нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело
1/1991г., в последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на
ВОП-София, а сега ДП №11- 048/1999 по описа на ВОП-София образувано през януари
1991г. и висящо към настоящия момент.
ИЩЕЦЪТ- М.И.И.,
ЕГН **********, чрез адвокат Е.Ф. твърди, че е потърпевш от
прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на
тоталитарния режим на Българската комунистическа партия. Излага, че тоталитарният
режим на БКП насочил цялата държавна политика и организация върху етническите
турци в края на 1984 и началото на 1985 година, за да осъществи насилствена
асимилация във всичките й детайли- от принудителната смяна на имената,
включително чрез различни видове репресии, до забрана на традициите и отричане
на етническите и религиозни чувства и човешки права на хората от турски
етнически произход. Ищецът твърди, че в тези години живеел в град София и
работел в държавното предприятие „Строително-монтажен район София“, където
ръководел строителен екип. Към края на 1984г. започнала кампанията на властта
по принудителната промяна на турските имена с български такива. Населените
места в родния му край били окупирани от танкове, барети и въоръжени
представители на властта и се провеждала принудителна акция за подмяна на
имената. Установеното от властите положение било подобно на военно- имало
вечерен час, забрана за придвижване на хората от едно населено място до друго,
танкове и въоръжени сили били постоянно присъствие. Към този момент той бил
млад и не знаел как функционера тогавашната Държавна сигурност и открито
изразявал несъгласието си с грубото нарушение на редица международни договори,
по които България била страна, с принудителната промяна на турските имена,
забраната на традициите им и майчиния му език. През месец декември 1984 г. го
извикали в РУ на МВР-Люлин, където го информирали, че, за да продължи трудовата
си дейност в гр. София, трябва да се яви в РУ на МВР-Крумовград, за да подменят
личния му паспорт. По това време вече бил чул разкази за насилствена смяна на
имената на лица от смесени бракове, а също така и за намесата на военни за
потушаване на мирните протести на гражданите срещу така наречения „Възродителен
процес“ в гр. Момчилград. На 3 януари 1985 г. заминал за родното си село
Тополка, обл. Кърджали. При пристигането си разбрал, че преди нова година са
били сменени имената на семейството му и на почти всичките му съселяни. В
семейството му всички били много тъжни, разстроени, обезпокоени и уплашени от
принудителната смяна на имена и забраните на етно-културните им традиции. От
служебни лица бил насочен първо към кметството на село Лещарка във връзка с
подмяната на личния му паспорт. В кметството кметът искал от него да подпиша
формуляр с неясно съдържание. Когато поискал разяснения, кметът му заявил, че
самият той не е наясно и ако му трябва повече информация, следва да се обърна
към Община Крумовград (тогава градски съвет). След този разговор тръгнал към
Крумовград, където пристигнал по обяд. На централния площад пред общината в
Крумовград бил арестуван най-грубо от цивилни служители на MBР и униформени
военни, след което насила бил отведен в РУ на МВР Крумовград под предлог, че
трябва да бъде разпитан. Не му била връчвана заповед за задържане. Коридорите
на милиционерското управление били пълни със задържани граждани от турски
произход, имало следи от кървища по земята и стените и счупени стъкла по целия
под. Преди да бъде подложен на разпит цивилни служители го обискирали, като по
време на претърсването бил малтретиран физически и психически, бил ритан
жестоко по цялото тяло и обиждан с всякакви петнящи достойнството му
квалификации. След това бил качен на втория етаж и при разпита бил принуждаван
да признае, че е съпричастен към извършването на различни престъпни деяния, за
които той не знаел абсолютно нищо. Отново бил бит, ритан по тялото и в
слабините, разбит бил носът му. Подобни
разпити били провеждане ежедневно в продължение на две седмици. Една вечер го
принудили да подпише някакви документи и бил прекръстен на Г.. След двете седмици на това място бил
преместен в РУ на МВР-Кърджали. Изпълнен със страх и в много влошено
здравословно състояние, без да му е указана необходимата му медицинска помощ
бил транспортиран в Белене. Там, без да са му показани каквито и да било
документи бил настанен при ужасни условия на живот и постоянно изпитвал страх
дали ще успее да се измъкне жив. Описва подробно условията на живот в Белена.
След близо година и половина бил преместен на т. нар. „Трети обект“ на остров
Белене, където били само хора от турски етнически произход без присъда. Там
прекарал 3 месеца, като условията за живот били по –добри от преди, но
положението също било уронващо достойнството му, тъй като например му сервирали
свинско месо за ядене. След третия месец отново бил върнат на „Втори обект“,
който заварил почти празен, тъй като голяма част от затворниците били
принудително изселени. През цялото време, докато бил в затвора в Белене, бил
принуждаван да полага безвъзмезден принудителен труд, като накрая дори му
заявили, че дължи пари за престоя си там. В продължение на осем месеца неговите
близки не знаели нито какво е станало с него, нито дали е жив. Като цяло бил в Белене от януари 1985 г. до
август 1985 г. През август 1986г. бил преместен от остров Белене в с. Дондуково
(тогава с. Долна Рикса), Михайловградско, където бил принудително заселен.
Отново не му били представени никакви документи, защо и до кога ще е там.
Прекарал на това място 31 месеца - от август 1986г. до месец март 1989г. По
това време му се родило дете, но той не можел да бъде един пълноценен родител,
тъй като го виждал само за малко по време на свиждания. През март 1989г.
властите го освободили от това село и му казали, че може да се прибира у дома,
в родното си село, но преди това трябвало да отиде в РУ на МВР в Кърджали. Там
му наложили домашен арест. През май 1989 година му били връчени задгранични паспорти за него и за
семейството му и му наредили да напуснат страната до 13 часа същия ден. Така
бил принудително изгонен от родината си заедно със семейството си, без да успее
да си вземе имущество, неподготвен за студените условия на сезона и без да има
каквито и да било парични средства. Ищецът твърди, че след свалянето от власт
наТ.Ж. на 10.11.1989 г. у него се
зародила надеждата, че ще започне разследване за извършените срещу него
престъпления и виновните ще бъдат предадени на съд. От медиите разбрал , че
започва процес за разследване и предаване на съд на виновниците за т.нар.
“възродителен процес“. Това му давало вяра, че справедливостта може и частично
да бъде възстановена. Щяло да помогне донякъде да се почувства възмезден за
съсипания му живот. Новината за започването на дело за възродителния процес
била катализатор за обединяването на такива като него (концлагеристи),
репресирани чрез задържане в Белене и заточени на различни места в страната,
като отначало образували неформално сдружение, а впоследствие и формално
учредили Сдружение по турското законодателство, което да подпомага усилията им
за подобаващо възмездие чрез съд на виновниците за упражнената спрямо тях
репресия и причинените им страдания по време на комунистическия режим. От
многократните запитвания чрез сдружението или чрез депутати до компетентните
власти за развитието на делото в течение на годините разбрал, следното, че следствено
дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така
нареченото дело за „Възродителния процес“) е образувано на 30.01.1991г. срещу Т.Х.Ж.
и о.з.ген.полк. Д.И.С.за това , че в периода 1984-1989 година, в съучастие с
други лица, са подбуждали към национална вражда и омраза - престъпление по
чл.162 НК. В периода 31.01.1991г.-30.06.1992г., в качеството на обвиняеми, като
съизвършители, са привлечени лицата Д.И.С., Т.Х.Ж., Г. И.А., П.Ш.М., П.П.К.. В
последствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за
престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици.
ОбвиняемитеТ.Ж. и Г. А.са били привлечени като обвиняеми по същия текст като
подбудители на Д.С.. На 20.07.1993г. във Върховния съд — Военна колегия, бил
внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С.,Т.Ж. и Г. А., като по внесения
обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд —
Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и председател на
Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал делото за допълнително разследване. По-късно,
на 19.12.1997г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внесен
във Върховния касационен съд и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС
срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от
28.04.1998г. съдия подп. А.И.е върнал делото повторно поради това, че не са
изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото. Поради настъпили
промени в подсъдността с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на
Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998г. на о.з.
полковник В.Б.- прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г. по описа на
Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998г.
по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК били
прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение наТ.Ж. и
Д.С.поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999г.
наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина.
На 04.12.1999г. делото било възобновено и разследването продължило под нов
номер- П-048/1999. по описа на ВОП-София. При извършените от Софийска
военноокръжна прокуратура следствени действия, били установени имената и
адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и
законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са
се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация
на пострадалите лица. От кореспонденцията, водена с властите по повод на делото
в течение на годините, ставало ясно, че десетилетие и повече прокуратурата се
оправдава, че не може да осигури и извърши разпита на още около 130 души
пострадали, които иначе били установени като имена и адреси. В продължение на
годините до момента, воден от надеждата за възмездие и наказание за виновниците
за т.нар. „възродителен процес“, чрез създаденото от него и съмишлениците му
Сдружение редовно изпращали писма до
всички основни органи на държавата с искания делото да бъде разгледано в
по-кратък срок и най-после да се стигне до постановяването на присъда за тези,
които са му причинил всичкото това страдание. Бил разпитван два пъти като
свидетел по делото, а след 1994 г. всяко година е бил в България, но нито
веднъж не бил потърсен от органите на прокуратурата за разпит или извършването
на каквито и да било следствени действия. Намира, че не в действителност явно
не се извършват никакви реални действия по издирването на свидетелите по
делото, особено като се има предвид, че пред компетентните органи е дал адрес
за връзка с него и в България, и в Турция, и телефонен номер, но нито веднъж не
е бил потърсен на тях след 1994 г. По искане на друг пострадал с определение №
3198 от 19.07.2018г. по ч.н.д.№3175/2018г. на СГС на основание чл. 369 от НПК
на прокурора е даден едномесечен срок за произнасяне съобразно правомощията му.
В мотивите на определението е посочено, че давността е изтекла още през 2000г.,
единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на наказателното производство
поради изтеклата давност. По заявление на друг пострадал с определение №3730 от
03.09.2018г. на СГС е даден нов едномесечен срок на прокуратурата за
приключване на делото. В отговор на това определение е издадено постановлението
от 04.10.2018г. на ВОП за спиране на наказателното производство. Той също подал
заявление за ускоряване на разглеждането на делото през март 2018г., което е
изпратено от прокуратурата в Софийски военен съд. По него е образувано ЧНД
№153/2018г. по описа на Софийски военен съд. С определение №140 от 04.05.2018г.
производството по делото е прекратено, защото Софийски военен съд приел, че не
е компетентен да разгледа заявлението и върнал делото на Военно-окръжна
прокуратура за внасяне на заявлението му за ускоряване в компетентния съд. Пред Софийски градски съд е образувано НЧХД
№4744/2018г. по описа на СГС, 13 състав, по което е постановено определение от
06.11.2018г., с което съдът дава нов едномесечен срок на прокуратурата за
приключване на делото с произнасяне по същество с мотива, че спирането на
делото не е с характер на произнасяне по същество. Въпреки изтичането на
поредно дадения срок, към момента все още не е налице произнасяне по съществото
на делото. През октомври 2018г. е издадено постановление от 04.10.2018г. за
спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на
Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното производство е спряно
на основание чл.244, ал.1, т. 1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242,
ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по
делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на наказателното
производство с определение №3730 от 03.09.2018г. на СГС. Подал жалба против
постановлението за спиране, но с Определение от 13.11.2018г. по НЧХД №5047/2018г.
по описа на СГС производството по жалбата е прекратено, като преписката е
върната на прокуратурата за съобщаване и връчване на постановлението на всички
пострадали, след което да бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата.
Намира, че постановлението за спиране е лишено от смисъл и води до допълнително
забавяне на делото, а докато прокуратурата не го съобщи на пострадалите съдът
няма да осъществи контрол над него по подадената от него жалба. Излага, че към
датата на издаване на това постановление няма изпратена четвърта съдебна
поръчка. След като към 04.10.2018г. няма изпратена такава молба за правна
помощ, няма как да се очаква да бъде получен отговор и съответно не е налице
основание за спиране на делото. Посочва, че на
15.02.2019г. подал молба в ВКП, отдел „международен“, за да получи
информация дали към 04.10.2018г. е била изпратена молба за правна помощ по
делото. От отговора, който получил от ВКП - писмо с изх.№ 11881/18 от
26.02.2018г., PRB 2019006610850, става ясно, че явно към 04.10. 2018г. не е
изпращана молба за правна помощ, такава била изготвена и внесена във ВКП едва
на 17.01.2019г., а била изпратена на Министерство на правосъдието на
25.01.2019г. От това следва, че към 04.10.2018г. липсва изпратена съдебна
поръчка, чийто отговор да се очаква. Следователно постановлението за спиране от
04.10.2018г. се основава на неверни фактически обстоятелства. Намира, че това
спиране е целенасочено и необосновано и е израз на постоянните опити делото да
се бави максимално дълго във времето. Излага, че жалбата му все още не е
изпратена в съда и не са предприети ефективни мерки за изпълнение на
указанията, дадени с Определение от 13.11.2018г. по НЧХД №5047/2018г. по описа
на СГС. Излага, че делото и към момента е висящо и продължава вече над 28 години,
с което е нарушено правото му на разглеждане на делото в разумен срок, още
повече, че към днешна дата няма и изгледи то скоро да приключи и поне единият
от обвиняемите, който все още е жив да бъде предаден на съд. По обвиненията, за
които се води разследването, давността отдавна е изтекла, единственият обвиняем
се е позовал на давността и е поискал прекратяване на наказателното
производство, което прави достатъчно ясно, че делото няма да бъде внесено в
съда и никой от виновниците няма да бъде наказан. Ищецът твърди, че поради
прекомерната продължителност на делото са му нанесени сериозни неимуществени
вреди, като бил лишен от възможността да репарира за себе си причинените му
имуществени и неимуществени вреди като граждански ищец в наказателното дело, освен
това до крайна степен се задълбочило чувството му за липса на справедливост от
това че виновниците за т.нар. възродителен процес така и не били наказани.
Изпитва силно разочарование от държавата и съдебната власт и намира за
недопустимо толкова дълго време да не може да получи възмездие за причинените
му нечовешки болки и страдания. Дългото
чакане го довело до депресия и емоционална фрустрация, загубил доверие в
институциите. Всичко това го направило нервен и раздразнителен човек, постоянно
напрегнат и депресиран, Това се отразило негативно и на здравословното му
състояние, тъй като нервите му били опънати до краен предел от безсилието, в
което се намирал и липсата на воля у демократичните органи на Република
България да накажат виновните за униженията и мъките, причинени през
възродителния процес. С оглед изложеното намира, че за него е налице
правен интерес от предявяването на настоящия иск с правно основание чл. 2Б от ЗОДОВ като претендира ответникът да
бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 100 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
ОТВЕТНИКЪТ- ПРОКУРАТУРА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул. Витоша № 2, оспорва исковете по
основание и размер. Оспорва на ищеца да
са причинени всички твърдени с исковата молба вреди, както и наличието на
причинно-следствена връзка. Намира предявения размер на обезщетението за
прекомерен. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. Излага подробно становище.
Съдът, след като обсъди направените дово/ди и прецени доказателствата по
делото в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира
от фактическа страна следното.
С представените по делото, неоспорени и приети писмени
доказателства, а именно заверени копия от документи по досъдебно производство
№ Н-048/1999 год. по описа на Военно-окръжна прокуратура - гр. София- обвинителен
акт по сл.дело 1/1991 год.; пр.дело № 03/1993 год.; разпореждане по НОХД №
01/1994 год.; обвинителен акт по сл.дело 1/1991 год. пр.дело № 04/1997 год.; разпореждане
по НОХД № 01/1998 год.; постановления за привличане на обвиняеми; определение №
98/04.05.2018 год. на СГС; заключение на етнико-историческа експертиза; писма,
относно съдебна поръчка- се установяват фактическите
твърдения, изложени от ищеца в ИМ.
По
делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково
производство писмени доказателствени средства се установява, че наказателното
производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на Прокурор при
Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано в сл. дело №
780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а по-късно преобразувано като досъдебно
производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на
извършени през време на възродителния процес престъпления, не е приключило и е
висящо.
От
приложените по делото преписи от цитираното ДП се установява, че наказателното
производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него
първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, че
през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към
национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено
престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през
периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на
консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското
малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително
преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Не
се спори също, че обвиняемите по това производство са предавани на съд с
внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като
образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в
непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на
вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на
обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното
производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата
или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2, във
вр. с, ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в
обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното
производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на
допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след
прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от обвиняемите
поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо обвиняемия Г. А.. Последният е
разпитан в качеството му на обвиняем на 07.12.2012 г., при който е поискал
производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно
наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато
обвинение.
При провеждането на
разследването след връщане на производството от съда били установени 446
пострадали лица, от които към момента на издаване постановление № 03/2001 от
08.10.2018 г. от прокурор при ВОП - София за спиране на наказателното
производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били разпитани 369 от
пострадалите лица.
От Удостоверение за идентичност на имена с изх.№14 от
21.12.2017г., издадено от длъжностно лице в с. Тополка, общ. Крумовград, се
установява, че М.И.И. и м. И.К., са имена на едно и също лице.
От представеното в
превод от турски език удостоверение се установява, че А.М.К.е с активно членство
в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите.
От представения по
делото в превод от турски език Устав на Сдружението се установява, че
последното е посочило като една от основните си цели "действия в насока
възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и
нематериални щети на представители на турското население и техните семейства,
живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се
противопоставили на наложената им асимилационна политика" .
За установяване на
неимуществените вреди са събрани гласни доказателства.
Свидетелят А.А.А.сочи, че всички
турци, пострадали от възродителния процес, завели дело срещу виновниците и това
дело все още не е приключило. Ищецът се разочаровал, защото не се знаело какво
ще е положението за тях. Изселили се и живеят в Турция, когато се срещали, това
била основна тема на разговор, разочаровани, че този процес не приключвал.
Подробно описва усилията им делото
срещу виновниците за възродителния процес да приключи, като и психичното
състояние на него и ищеца от продълбжителността на това дело.
По делото е прието и заключението на
съдебнопсихологична експертиза, което съдът изцяло кредитира като неоспорено от
страните, обективно и безпристрастно дадено.
Според заключението в началната фаза (при ареста) се констатират негативни емоционални състояния
на шок и уплаха, а след това (по време на престоя в лагера) продължителни
преживявания на фрустрация, интензивна тревожност, безсилие и безпомощност,
напрегнатост, гняв, психосоматични нарушения на съня и гастроинтестинални. В
последствие (по време на лагера и заселването в с. Долна Рикса) се е появила
симптоматика по типа на посттравматичното стресово разстройство с епизоди на
повтарящо се изживяване на травматичната ситуация под формата на кошмари и
оживени сцени, като ставал напрегнат, раздразнителен, импулсивен. Повторното
стереотипно преживяване на тази ситуацията е съпроводено с емоционален
дискомфорт, най-вече висока тревожност. В последващите години се оформили
личностови нагласи с базисно недоверие, отхвърляне, раздразнителност и
отчужденост спрямо другите, хронично чувство за напрегнатост и
неудовлетвореност. И понастоящем се отчитат невротични фиксации за търсене на
справедливост и емоционално репариране, съпроводени с враждебност и
обвинителност спрямо околните, които не проявяват съчувствие спрямо неговите
оплаквания. Приеманата медикаментозна терапия (от 2017 г.) е спомогнала за
редуциране на интензивността на симптоматиката, свързана с посттравматичния
стрес (намаляване на чувството за напрежение и подобряване на съня). Свързаните
с „липсата на ефективно разследване на задържането и лишаването от свобода в
периода 1985 г. - 1989 г," преживявания са от негативния спектър (на
недоволство, възмущение, гняв) и се характеризират с продължителност и умерена
интензивност. Свързаните с „продължителността и неприключването на сл. дело
1/1991 г., (т.нар. дело за възродителния процес)" преживявания са оформили
на фона на изразените личностови промени негативна емоционална доминанта в
съзнанието и обусловили продължителни и интензивни отрицателни състояния (на
недоволство, възмущение, гняв, раздразнителност, неспокойствие, напрегнатост,
неудовлетворение).
Доказателства за други факти от значение по делото не са
събирани.
При така
установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното.
Искът
е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален
субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност,
регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България (КРБ ), вр. с
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и са изложени твърдения за претърпени от ищеца
неимуществени вреди поради забавянето извън разумния срок на конкретно
наказателно производство.
Нормата
на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Съгласно
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и
задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него
има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Логичното и
систематично тълкуване на цитираните норми обосновава извод, че за ищеца се
поражда потестативното право да претендира обезщетение за претърпените от него
вреди, когато са изпълнени и двете кумулативно дадени предпоставки: 1)
наказателното обвинение е срещу него и 2) наказателното производство е
продължило извън разумния срок. Но в съдебната практика последователно се
приема, че в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат както
страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и
задължения се засягат пряко и решаващо от производството. Т.е. понятието
"граждански права и задължения" от чл. 6 § 1 от КЗПЧОС, към който
пряко препраща чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, не
се стеснява само до страните по гражданско и наказателно производство. То
обхваща и пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди
от престъплението, както и други лица, чиито права и задължения се засягат
пряко от производството.
Процесното
досъдебно производство, неприключило и към момента на приключване на съдебното
дирене по настоящото гр. дело, което е било образувано първоначално като сл.
дело № 1/1991 г., е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК - за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез принудителна смяна на имената на български граждани,
принудително затваряне в места за лишаване от свобода в Белене, принудително
установяване в друго населено място, принудително преместване от работа,
забрана за използване на характерни за мюсюлманите религиозни символи,
говоренето на турски език на обществени места и др., довели до масовото
изселване на значителна част от българските граждани с турско етническо
самосъзнание в Република Турция през лятото на 1989 г. Вредните последици от
престъплението по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК се изразяват в засягане на
основни човешки права на лицата, спрямо които са били предприети
ограничителните мерки. В този смисъл съдът приема, че ищецът е пострадал от
проведения в периода от 11.01.1985 г. до изселването му в Република Турция през
1989 г. възродителен процес, тъй като спрямо него са били извършени действия
при злоупотреба и превишаване на власт, поради което има право да претендира
обезщетение от продължителността на производството, т.е. ищецът е материално правно
легитимиран да претендира вреди на собствено основание, доколкото в общ смисъл
резултатът от разследваното престъпление е настъпил в собствената му правна
сфера, като представител на турската етническа общност в Република България
през периода, за който се твърди да са извършени престъпните действия,
разследвани по досъдебното производство.
По
делото е установено, а и не се оспорва от ответника, качеството му
на участник, поради което за него възниква качеството на "жертва" по
смисъла на практиката по чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС на ЕСПЧ. Това
му качество е възникнало от момента на образуване на досъдебното производство и
именно от този момент следва да се определи неговата продължителност, респ.
разумността на тази продължителност, а не от уреждането на иска по чл. 2б, ал.
1 от ЗОДОВ (в сила от 15.12.2012 г.). Предявеният иск представлява
вътрешноправно средство за реализиране на отговорността на държавата за вреди,
причинени на граждани (вкл. и ищеца) от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС.
Относно
преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото съдът изхожда от
критериите, заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като
се взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора. Изброените критерии в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ са дадени
примерно, а не изчерпателно.
Не
се спори между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установи, че наказателното производство е образувано на 31.01.1991 г. и до
предявяването на иска -21.06.2019 г., то е висящо в досъдебната си
фаза. Следва, че продължителността на наказателното производство към момента на
образуване на настоящото дело е около 28
години. Съдът приема, че от този период следва да бъдат приспаднати периодите
от време, през които производството по делото се е намирало в съдебна фаза
поради предаване на обвиняемите на съд с внасяне на обвинителен акт, тъй като в
тази фаза на наказателния процес функцията по ръководство и решаване е
възложена на съда, съответно отговорността за тяхната разумна продължителност е
на съда, а не на прокурора по делото. Продължителността на тези периоди от
време е една година и десет месеца, който следва да бъде приспаднат от общата
продължителност на наказателното производство, с което продължителността на
наказателното производство в досъдебното му фаза е 26 години, 4
месеца и половина.
Съдът
съобрази обстоятелствата, обосноваващи инкриминираното деяние и обема на
доказателствата и доказателствените средства за тяхното установяване,
включително и необходимостта от установяване на пострадалите от деянието, което
е от значение за определяне на характера и размера на вредите. Т.е. налице е
фактическа сложност, която в една или друга степен дава отражение на правната
сложност на делото, доколкото деянието представлява усложнена престъпна
дейност.
Специалният закон урежда отговорността на
държавата за вреди, причинени от действията на нейните органи, когато между
двете (отговорността и вредите) съществува причинно следствена връзка, което
следва и от общата разпоредба на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, която връзка не
може да се предполага. В този смисъл съдът намира, че необходим елемент от
фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна
връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и
размер на претендираното обезщетение. Следва да се отрази, че на репариране
подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от
Тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. по тълкувателно гр. дело № 3/2004
г. на ОСГК на ВКС), а не предполагаемите, респ. недоказаните такива. По силата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК тази връзка (между сочените от ищеца неимуществени
вреди и установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок) трябва да
бъде доказана от ищеца, извън случаите, когато се претендират вреди в рамките
на обичайните такива.
С
исковата молба са изложени твърдения, че неразумната продължителност на
висящото наказателно производство е повлияло неблагоприятно върху неимуществената
сфера на ищеца, което е намерило отражение до изключително изострено чувство
за несправедливост, до силно разочарование от държавата и правовия ред, чувствал
се сам, безпомощен и излъган, станал раздразнителен човек, разочарован и тъжен
от всичко.
Настоящият
съдебен състав, преценявайки всички събрани по делото доказателства в тяхната
съвкупност, приема, че ищецът не доказа при
условията на пълно и главно доказване - без да остава съмнение за
осъществяването на твърдените от него факти, настъпването на неблагоприятно
въздействие върху неимуществената му сфера, което да е в причинна връзка с
установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок. Нито едно от
събраните доказателства не може да обоснове извод, че ищецът е станал
раздразнителен, разочарован и тъжен от всичко. Не
се установи и да изпитва чувство на безпомощност и безсилие пред институциите. Настоящият съдебен състав изцяло не кредитира показанията на ищцовия свидетел, който
преценени в светлината на чл.
172 от ГПК, счита тези показания за пристрастни, дадени във
вреда на ответника, доколкото се установи от неговите показания,
дадени пред настоящия съдебен състав, че свидетелят е
във висящ съдебен спор с ответника, който съдебен спор е с идентичен предмет, като настоящото съдебно
производство. Последното настоящият съдебен състав установи
и от извършена служебна
справка по деловодната система на съда. Поради
неустановяването на такива състояния в
неимуществената сфера на ищеца, то и не е възможно да се обоснове извод за
наличие на причинна връзка (т.е. те да са в резултат) именно с неприключването
в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от
1998 година на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП -
София. Още повече, че от
заключението на вещото лице се установи по безспорен начин, че ищецът е имал
негативни емоционални преживявания, но които преживявания са свързани с
преживяното от него през години по време на проведения възродителния процес. Нито
от свидетелските показания, нито от заключението на експерта или писмените
доказателства може да бъде обоснован правен извод, че ищецът е провел успешно
пълно и главно доказване на твърденията в исковата си молба, че е станал
раздразнителен, затворен в себе си и емоционално напрегнат и стресиран поради
неприключилото в разумен срок досъдебно производство. От неоспореното
заключение на приетата експертиза, която кореспондира с обсъдените показания на свидетелите на ищеца, може да се
обоснове единствено извод, че ищецът е търпял негативни преживявания от
извършените срещу него принудителни действия на държавните органи в периода от
11.01.1985 г. до изселването му в Република Турция през 1989 г., заедно с други
пострадали лица. Но такъв извод не може да се обоснове и по отношение на
отражението върху неимуществената му сфера от неприключилото процесно досъдебно
производство. Да се приеме обратното, т.е. при липса на събрани доказателства,
че ищецът е претърпял сочените в исковата молба неимуществени вреди от
неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл.
дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по
описа на ВОП-София, би било равно на тяхното презюмиране, без законодателят да
е въвел такава презумпция с правна норма. Последното (приемането за реално
настъпили вреди, които не са доказани с доказателствените средства по ГПК) би
било в пряко противоречие с принципите на гражданския процес - за
състезателното начало (съгласно чл. 8 от ГПК); равенството на страните (чл. 9
от ГПК) и за установяване на истината (чл. 10 от ГПК). Съдът съобрази, че
според практиката на ЕСПЧ е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди (в този смисъл е
Решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по дело Скордино срещу Италия). Но в
конкретния случай при ищеца не се установяват такива вреди от неприключването в
разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998
година на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София.
Поведението на ищеца е индикатор до каква степен това производство е имало
значение в личностната му сфера (в този смисъл виж решение № 320 от 27.12.2016
г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о., ГК).
По
изложените съображения при разглеждания случай неимуществените вреди от
воденото и неприключило досъдебно производство, не могат да се считат в рамките
на обичайните такива за ищеца (както приемат в част от практиката си ВКС и
ЕСПЧ). Т.е. ищецът не е доказал иска си по основание. Съдът
приема за установено, че действително ищецът е пострадал от деяния с висока
степен на обществена опасност, извършени през периода от 11.01.1985 г. до
изселването му в Република Турция през 1989 г., при което са били накърнени
негови основни права и свободи - било е ограничено правото му на свободно
придвижване, на етническа принадлежност, произход, религия, убеждения и др., но тези вреди не подлежат на
обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил
тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица (ЗПГРРЛ). Т.е., след
като ищецът е бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Република
България - обнародвано в ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., то той има право на
обезщетение за претърпените от него имуществени (а за такива твърдения дори не
са въведени) и неимуществени вреди, съобразно чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ. В този
смисъл вредите от осъществената спрямо него репресия по време на възродителния
процес са извън обхвата на настоящото производство и не могат да обосноват
извод за основателност на предявения иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
По
изложените съображения съдът прие, че по делото не се установяват твърдените от
ищеца неимуществени вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело №
1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а
понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София. Доколкото в настоящото
съдебното производство не се установи наличието на законовите предпоставки на
предявения иск, то същият следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен.
По
съдебните разноски:
На
основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ осъжда ищеца да заплати по сметка на съда
разноските по производството, които са в размер на 300
лева - възнаграждение на вещото лице.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М.И.И., ЕГН **********,***, офис 1, чрез
адвокат Е.Ф., против
Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул.
"Витоша" № 2, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди, вр. с чл. 6, §. 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 (сто хиляди) лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991
г., впоследствие преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и
преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на
Военноокръжна прокуратура - София, заедно законната лихва върху тази сума от 06.03.2019
г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА М.И.И., ЕГН **********,***, офис 1, чрез
адвокат Е.Ф., на основание чл.
10, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди да заплати по сметка на Софийски
градски съд, с адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2 сумата от 300
(триста) лева разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: