Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети януари през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16773 по описа за
2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 13.08.2018 г., постановено по
гр.дело № 42393/2014 г. на СРС, І Г.О., 30 състав, е осъден В.С.К., ЕГН-**********,
със съдебен адрес: ***, офис № 4, чрез адвокат Е.Л., да заплати на Л.С.И., ЕГН-**********,
със съдебен адрес: ***, кантора 5, чрез адвокат Й.С., на основание чл.50 от ЗЗД, сумата от 9074 лв., представляваща сбора от обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 9000 лв., за претърпени болки и страдания, и обезщетение за
имуществени вреди в размер на 74 лв./ включващо разходи за преглед,
потребителски такси, болничен престой и издаване на медицинска експертиза/, от
нападение от собственото на В.С.К. куче, на 09.01.2013 г., и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 1609, 47 лв., като е отхвърлен предявения иск за
обезщетение за имуществени вреди за сумата над 74 лв. до предявения размер от
77 лв. С решението на съда е отхвърлен предявения от Л.С.И., ЕГН-**********, със съдебен адрес: ***,
кантора 5, чрез адвокат Й.С., срещу П.П.А., ЕГН- **********, със съдебен адрес:
***, офис № 4, чрез адвокат Е.Л., иск с правно основание чл.50 от ЗЗД с
петитум- да бъде солидарно осъдена с В.С.К., ЕГН- ********** за сумата от 9077
лв., представляваща сбора от обезщетение за неимуществени вреди в размер на
9000 лв., за претърпени болки и страдания, и обезщетение за имуществени вреди в
размер на 77 лв./ включващо разходи за преглед, потребителски такси, болничен
престой и издаване на медицинска експертиза/, от нападение от собственото й
куче, на 09.01.2013 г., по отношение на ищеца. С решението на съда е осъден Л.С.И.,
ЕГН-**********, със съдебен адрес: ***, кантора 5, чрез адвокат Й.С., да
заплати на В.С.К., ЕГН-********** и П.П.А., ЕГН- **********, и двамата със
съдебен адрес: ***, офис № 4, чрез адвокат Е.Л., на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 300,10 лв.
Срещу решението на СРС, 30 с-в е постъпила въззивна жалба от В.С.К., подадена чрез
пълномощника адв.Е.П., с искане същото да бъде отменено,
в частта в която са уважени предявените искове с правно основание чл.50 от ЗЗД
за сумата от 9074 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени и
имуществени вреди, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
осъдителни искове с правно основание чл.50 от ЗЗД бъдат отхвърлени изцяло, като
неоснователни, по съображения изложени в жалбата. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона.Претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Л.С.И., чрез
пълномощника си адв.Й.С. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирана по делото молба и писмени бележки. Моли жалбата на ответника В.С.К.,
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
–потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна – ответник П.П.А., оспорва жалбата. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата на ответника В.С.К. оплаквания, въззивният съд
намира обжалваното решението за правилно,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени и имуществени вреди по чл.50 от ЗЗД до присъдения от
първоинстанционния съд общ размер от 9074 лв./от които сумата от 9000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 74 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди//чл.272 от ГПК/. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните доказателства. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.50 от ЗЗД, за вредите, произлезли от каквито и да са вещи,
отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако
вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е
избягало или се е изгубило. Всеки собственик, или лице, упражняващо надзор върху
животното, дължи обезщетение за вредите, причинени от последното. Отговорността
не отпада и в случаите, когато животното е избягало.В практиката на ВКС / решение № 309/04.06.2014 г. по гр.дело № 1354/2012 г., IV г.о./ е изяснено, че отговорността по
чл.50 от ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява
надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа,
с оглед на управлението и употребата й. Собственикът има задължение да
упражнява надзор върху притежаваните от него вещи, а нарушаването на това
задължение, когато от това са произтекли вреди за друго лице, е основание за
ангажиране на деликтната отговорност. Възможно е при причиняване на деликта
вещта да е била под надзора на друго лице, в който случай, както е предвидено в
разпоредбата на чл.50 от ЗЗД, това трето лице заедно със собственика, отговаря солидарно към
пострадалия. Отговорността за вреди от животни по чл.50 от ЗЗД е обективна /безвиновна/ - каквато и грижа да е положил собственикът, причинена
ли е вреда, той дължи обезщетение. В решение № 249/24.09.2012 г.
по гр.дело № 1450/2011 г., III
г. о. на ВКС е разяснено още, че тази отговорност не изисква животното да е
носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност.
Когато кучето е от агресивна порода, собственикът и/или лицето, под чийто
надзор е, са длъжни да поставят животното при такива условия и да го
контролират така, че да не се допускат инциденти, в противен случай - носят
отговорност за причинените от поведението на кучето вреди. Основанието на
отговорността за вреди, причинени от животни, е наличието на повишен риск,
който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на
този риск спрямо трети лица, води до носене на отговорност при нанесена от
животното вреда.
Първоинстанционният
съд правилно е приел претенцията на ищеца за основателна. В
процесния случай ищецът Л.С.И. е бил нападнат на 09.01.2013 год., вечерта на
ул.“ *******, в гр.София от куче /без установена
по делото порода/, собственост на ответника В.С.К.. Противно на изложеното във
въззивната жалба, съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства/
показания на разпитани по делото свидетели/ дава основание на съда да направи
обоснован извод, че ответника В.С.К. е собственик на кучето, което е нападнало
и ухапало ищеца Л.С.И. на 09.01.2013 год., вечерта на ул.“ *******, в гр.София,
и респективно е причинило процесните вреди. От нападението и ухапването от
процесното куче, собственост на ответника В.С.К., на ищеца Л.С.И. са му били
причинени множество травматични увреждания. Видно от заключението на вещото
лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза прието, като неоспорено от
страните по делото, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че на 09.01.2013 г., след многократни ухапвания от
куче, ищецът е получил следните травматични увреждания: разкъсани мускули на
палеца на лявата ръка, частично прекъснат дългия разгъвач на палеца на лявата
ръка, счупване на 3-та дланна кост на лявата ръка, охлузване и кръвонасядане в
областта на дясната гръдна половина, охлузване и кръвонасядане в дясната
половина на челото, охлузване и кръвонасядане в областта на лявата мишница,
охлузване и кръвонасядане в областта на лявата предмишница, охлузване и кръвонасядане в областта на
дясната подбедрица, и разкъсноконтузна рана в областта на лява лакътна става.
Установява се от заключението на вещото лице, че механизмът на получените увреждания,
отговарял на описаният в исковата молба начин- многократни ухапвания от куче.
Установява се също така, че разкъсаните мускули на палеца на лява ръка,
частично прекъснатия дълъг разгъвач на палеца на лява ръка и проведеното
оперативно лечение са причинили трайно затрудняване на движенията на ляв горен
крайник за срок по-дълъг от 30 дни, както и че счупването на 3-та дланна кост
на лявата ръка е причинило трайно затрудняване на движенията на ляв горен
крайник за срок по-дълъг от 30 дни, че разкъсноконтузната рана в областта на
лява лакътна става, обработена хирургично и зашита е причинила временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, че охлузванията и
кръвонасяданията в областта на дясната половина на челото, в областта на лявата
мишница, в областта на лявата предмишница и в областта на дясната подбедрица са
причинили болка и страдание. От друга страна се установява, че по отношение на
разкъсаните мускули на палеца на лява ръка, частично прекъснатия дълъг разгъвач
на палеца на лява ръка е проведено оперативно лечение, изразяващо се в
обработка на раните и зашиване на мускулите и сухожилието, както и че по
отношение на счупването на 3-та дланна кост на лявата ръка е поставена гипсова
имобилизация на лявата ръка, че по отношение на раната на лявата лакътна става
е предприето почистване на раната и зашиване, че охлузванията са обработени
хирургично и са поставени превръзки. Възстановителният период от увредата на
мускулите, сухожилието и счупената 3-та дланна кост е около 2 месеца, а
възстановителния период от получените рани и охлузвания е около 20 дни.
Установява се също така, че по време на лечението ищеца е търпял болки и
страдания, като първите 15 дни след оперативното лечение, болките са били с по-
интензивен характер. Несъмнено, в
процесния случай е налице обективна и безвиновна отговорност на собственика на
кучето/ ответника по делото/ и причинна връзка между увреждащото въздействие и
вредата. В процесния случай, съдът приема, че вредата не е настъпила като
резултат от непреодолима сила, изключителната вина на пострадалия или
изключителна вина на трето лице. Съгласно задължителната съдебна практика
установена с т.10 на Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС,
собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, се освобождават
от отговорност за причинените от нея вреди, когато се установи, че вредите са в
резултат на непреодолима сила, на изключителна вина на пострадалия или по
изключителна вина на трето лице. Т.е. собственикът на вещта и/или лицето, под
чиито надзор тя се намира, могат да бъдат освободени от отговорност само ако
докажат, че увреждането е настъпило по изключителна вина на пострадалото лице,
а такива данни в настоящия случай по делото няма. В процесния случай, съдът
приема, че по делото няма данни пострадалото лице/ ищец по делото/ с конкретно
свое действие или бездействие да е допринесло за настъпването на вредните
последици, не се установява нападение/провокация на кучето или извършване на нещо,
което да го е изплашило.
Във връзка с доводите в
жалбата относно конкретно определения размер на претърпените от ищеца неимуществени вреди, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието ,, справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД
обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент
на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
Съдът
приема, че
на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна
връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера им,
както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди
трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените
вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по
вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В
този смисъл справедливостта по смисъла на
чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики -характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен
обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато
съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените
от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено
в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното решение е
постановено в съответствие с принципа на справедливост.
В
случая, видно от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- медицинска
експертиза прието, като неоспорено от страните по делото, което съдът кредитира
изцяло, като компетентно и обективно изготвено, се установява, че на 09.01.2013
г., след многократни ухапвания от куче, ищецът е получил следните травматични
увреждания: разкъсани мускули на палеца на лявата ръка, частично прекъснат
дългия разгъвач на палеца на лявата ръка, счупване на 3-та дланна кост на
лявата ръка, охлузване и кръвонасядане в областта на дясната гръдна половина,
охлузване и кръвонасядане в дясната половина на челото, охлузване и
кръвонасядане в областта на лявата мишница, охлузване и кръвонасядане в
областта на лявата предмишница, охлузване
и кръвонасядане в областта на дясната подбедрица, и разкъсноконтузна рана в
областта на лява лакътна става. Установява се от заключението на вещото лице,
че механизмът на получените увреждания, отговарял на описаният в исковата молба
начин- многократни ухапвания от куче. Установява се също така, че разкъсаните
мускули на палеца на лява ръка, частично прекъснатия дълъг разгъвач на палеца
на лява ръка и проведеното оперативно лечение са причинили трайно затрудняване
на движенията на ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, както и че
счупването на 3-та дланна кост на лявата ръка е причинило трайно затрудняване
на движенията на ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, че разкъсноконтузната
рана в областта на лява лакътна става, обработена хирургично и зашита е
причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, че
охлузванията и кръвонасяданията в областта на дясната половина на челото, в
областта на лявата мишница, в областта на лявата предмишница и в областта на
дясната подбедрица са причинили болка и страдание. От друга страна се
установява, че по отношение на разкъсаните мускули на палеца на лява ръка,
частично прекъснатия дълъг разгъвач на палеца на лява ръка е проведено
оперативно лечение, изразяващо се в обработка на раните и зашиване на мускулите
и сухожилието, както и че по отношение на счупването на 3-та дланна кост на
лявата ръка е поставена гипсова имобилизация на лявата ръка, че по отношение на
раната на лявата лакътна става е предприето почистване на раната и зашиване, че
охлузванията са обработени хирургично и са поставени превръзки.
Възстановителният период от увредата на мускулите, сухожилието и счупената 3-та
дланна кост е около 2 месеца, а възстановителния период от получените рани и
охлузвания е около 20 дни. Установява се също така, че по време на лечението
ищеца е търпял болки и страдания, като първите 15 дни след оперативното лечение,
болките са били с по- интензивен характер.
С оглед
така установеното от заключението на СМЕ и от кореспондиращите му свидетелски
показания,
и съобразно посочените по -горе критерии, въззивният съд намира, че
съответно на справедливостта е обезщетение за неимуществени вреди в общ размер
на сумата от 9000 лв./ девет хиляди
лева/. Т.е. основателна е
предявената от ищеца искова претенция по чл.50 от ЗЗД до размер на сумата от 9000
лв./ девет хиляди лева/ за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди от ухапване от куче, собственост на ответника В.С.К. на 09.01.2013 г.
вечерта на ул.“ *******, в гр.София.
При определяне размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди настоящата въззивна инстанция взе предвид:
характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, изхождайки от
характера на получените травматични увреждания, периодът на лечение на
причинените контузии и настъпилите от тях последици за здравето на ищеца,
продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и
интензивността им, начинът на причиняване на телесните увреждания и стреса,
възрастта на пострадалия.
В настоящия случай съдът намира, че
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на ищеца за претърпени от
него неимуществени вреди в размер на
сумата от 9000 лв./ девет хиляди лева/ отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за
репариране на вредите по справедливост. По силата на чл. 45 от ЗЗД подлежат на
обезщетяване всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и
непосредствена последица от непозволеното увреждане. Съгласно чл. 52 от ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Основана на даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване, практиката по
приложението на посочената разпоредба е трайна и непротиворечива. Според нея
“справедливост” по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а то е свързано с
преценката на конкретни обективно съществуващи и установени по делото
обстоятелства. Когато непозволеното увреждане се изразява в нанасяне на няколко
телесни повреди, броят и видът им е от значение за приложение на посочения
принцип, тъй като съответните обстоятелства са относими към тежестта на
увреждащото действие. При наличието на едно увреждащо действие се дължи едно обезщетение,
а броят и видът на телесните повреди е от значение за тежестта на увреждането
и, респективно, за справедливия размер на обезщетението.
При съобразяване на горепосочените
обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав, на ищеца
Л.С.И. следва да бъде определено едно общо обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на сумата от 9000 лв., съставляващо
справедлив паричен еквивалент на претърпените от него неимуществени вреди, с
който същите да бъдат съразмерно компенсирани. Съдът намира, че присъждането на сумата от 9000 лв./ девет хиляди лева/ е справедливо по размер обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД. Противно на изложеното в жалбата на ответника В.С.К.,
при определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил
и отчел единствено установените по делото реално претърпени вреди от ищеца, с
оглед събраните по делото доказателства и проведеното доказване, поради което оплакването на въззивника- ответник,
че е нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД е неоснователно. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези
доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното
решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост, като
обезщетение в по-нисък размер би довело до нарушение на критериите на чл.52 ЗЗД
за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и
интензитет. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на
ответника В.С.К. по чл.50 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди следва да бъде ангажирана по справедливост в размер на сумата от 9000 лв./
девет хиляди лева/ е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Основателен и доказан се явява и предявения от ищеца срещу ответника В.С.К. иск по чл.50 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди до размер на сумата от 74 лв., като в тази част липсват конкретни доводи в жалбата,
поради което и предвид разпоредбата на чл.272
от ГПК
решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително
и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При
този изход на спора на въззивника- ответник В.С.К. не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззиваемата страна- ищец Л.С.И., следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство в размер на сумата от 900 лв.,
представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
приложен договор за правна защита и съдействие от 20.10.2019 г. и списък по
чл.80 от ГПК, като направеното от въззивника – ответник В.С.К., чрез
пълномощника му адв.Е.П., възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно.
Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото. При липса на направено искане за присъждане на разноски,
такива не следва да се присъждат на въззиваемата страна- ответник П.П.А..
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 13.08.2018 г., постановено по
гр.дело № 42393/2014 г. на СРС, І Г.О., 30 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА В.С.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Л.С.И., ЕГН-**********, със съдебен адрес: ***, кантора 5, чрез адвокат
Й.С., на основание чл.78, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 900 лв. /деветстотин лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.