№ 2189
гр. София, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100507499 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 4000 от 08.01.2020 г. по гр.д. № 9130/2019 г. Софийски
районен съд, 51 състав осъдил Д. Ал. К., ЕГН **********, да заплати на М. В.
К., ЕГН **********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата 500 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
причинени от публикация от 20.01.2019 г. в профила на Д. Ал. К. в
социалната мрежа Фейсбук със следното съдържание: „М.К. Като се ебеше с
комшията преди 2 г. Дали те болеше а??? Дали ти беше жал за нещо а???
Децата при бащите им и пей сърце…..Ти къде се включваш въобще…И най-
вече с кви очи и кво достойнство го прави??? Въпреки това половин година
бях до теб. Болници, лечения, лекари, лекарства… Не те оставих за миг…
Давах ти всичко…. И ти пак след това ми се изплю в лицето…. Нямаш
срам…”, ведно със законната лихва от 20.01.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, като отхвърлил иска за разликата над 500 лева до
претендираните 3 000 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата 103.33 лева – разноски съразмерно с
уважената част от иска; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да
1
заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част в размер
458.33 лева.
С определение № 76073 от 24.04.2020 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 248 ГПК, решението е изменено в частта за разноските, като
ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от още 91.67 лева– разноски
за адвокатско възнаграждение с ДДС, а в останалата част молбата на
ответника по чл. 248 ГПК е оставена без уважение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата М. В. К., която
го обжалва в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон. Определеният от районния
съд размер на обезщетението бил силно занижен съобразно чл. 52 ЗЗД и
разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г. От събраните доказателства се
установило, че ищцата била изключително притеснена, потисната и огорчена,
като емоционалното й разстройство във връзка с поста продължило дълъг
период от време. Ищцата се опасявала, че написаното, освен че може да бъде
видяно от неограничен брой хора, е възможно да рефлектира върху
професионалния й авторитет и мнението на близки и познати по отношение
на нея. Отказала се да излиза и общува, постоянно плачела и изпадала в
нервни състояния. С оглед на това и отчитане степента на унижение,
съдържаща се в използваните от ответника изрази следвало, че справедливият
размер на обезщетението не бил правилно определен от районния съд.
Неправилно съдът приел и че процесният пост не поставял под съмнение
родителския капацитет на ищцата. Изводът, че се касае по-скоро за
впечатление как същата използва свободното си време, когато децата й са
оставени на грижите на бащите им, бил недотам верен, тъй като се
внушавало, че въпросното свободно време е обвързано с визираното преди
това неморално и безсрамно поведение. Моли съда да отмени решението в
атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна Д. Ал. К. не е депозирал отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК. С молба от 08.06.2022 г. оспорва жалбата и моли съда да не
уважава иска, евентуално – да потвърди решението в обжалваната част.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК на претендирано от въззивницата адвокатско възнаграждение.
2
От ищцата е подадена и частна жалба срещу постановеното по реда на
чл. 248 ГПК определение № 76073 от 24.04.2020 г. в частта, с която е осъдена
да заплати на ответника разноски в размер на още 91.67 лв. Поддържа, че в
тази част определението е незаконосъобразно, тъй като с решението съдът
намалил адвокатското възнаграждение от 740 лв. с ДДС на 550 лв., и
съразмерно с отхвърлената част присъдил на ответника 458.33 лв. С
атакуваното определение съдът неправилно достигнал до извода, че
присъденият хонорар е без ДДС, и добавил такъв повторно. Поради това моли
съда да отмени определението в обжалвана част и вместо това остави без
уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за
разноските.
Ответникът по частната жалба не е депозирал отговор по реда на чл.
276, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми, а като краен резултат е
правилно по следните съображения:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД
за сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди –
чувство на дълбоко унижение и обида, накърняване на доброто име и
професионалната репутация на ищцата вследствие обидите (не клевети,
съгласно молба – уточнение от 13.03.2019 г.), отправени й от ответника с
пост, публикуван на личния му профил във Фейсбук на 20.01.2019 г.
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са:
3
противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка
между деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние,
настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата. Вината се
предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да
обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да
са налице кумулативно.
В случая решението в осъдителната му част не е обжалвано и е влязло в
сила, поради което със сила на пресъдено нещо са установени предпоставките
на чл. 45 ЗЗД, а доводите на въззиваемия в молбата му от 08.06.2022 г. за
неоснователност на иска не могат да се обсъждат. Спорен пред настоящата
инстанция е само въпросът какъв е справедливият размер на обезщетението
по смисъла на чл. 52 ЗЗД с оглед доказаните по делото претърпени от ищцата
неимуществени вреди.
Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Според т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което
не е изгубило значение и е задължително за съдилищата, понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При
публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения,
правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт върху
здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението
върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и
взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други
подобни обстоятелства, видът на противоправния акт - дали е клевета или
обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал.
В случая, съгласно показанията на св. Ц.Г., последната знаела за
процесния пост, който се случил в началото на годината (2019) – февруари
или март. Ищцата се чувствала зле, обадила се по телефона на свидетелката и
плачела, помолила я да го види във Фейсбук, за да види какво е написал.
Всеки ден след това свидетелката се виждала с ищцата, която се била
травмирала от това, че хората ще видят поста. Притеснявала се и големият й
син да не види публикацията. Коментирали поста и с други приятели, това
4
как се чувства ищцата. Тя била доста зле, плачела и изпадала в нервни кризи.
Това й състояние продължило „доста дълго време“. Не искала да се вижда с
никого, не искала да ходят в тях, нито да излизат. Казвала на свидетелката, че
се притеснява да не се разбере в професионалната й сфера. Свидетелката не
знаела ищцата да е ходила на психолог, тя била много силна като човек.
Просто тогава й било много тежко и се притеснявала това да не достигне до
сина й и до колегите й. Големият й син не разбрал за поста.
След преценка по реда на чл. 172 ГПК, от показанията се установява, че
в пряка причинна връзка от процесния пост ищцата изпитвала притеснения
същият да не стане достояние на големия й син, както и да не се отрази на
професионалната й сфера. Свидетелката установява, че синът на ищцата не е
разбрал за поста, а по делото няма никакви доказателства и същият да е
станал известен на колеги на ищцата. От показанията не се установява
периода от време, в който ищцата изпитвала тези притеснения – „доста дълго
време“ не съставлява такова доказване. Показанията са противоречиви в
частта им относно твърдяната изолация на ищцата, която не искала да се
вижда с други хора, а същевременно свидетелката твърди, че коментирали
поста и с други приятели. Що се отнася до изпадането на ищцата в „нервни
кризи“, свидетелката не твърди да има медицинско образование, нито посочва
в какво конкретно са се изразявали тези „нервни кризи“ и колко често е
изпадала ищцата в такива. Показанията в тази част са бланкетни и
неконкретизирани и не могат да бъдат кредитирани.
Ето защо съдът приема, че установените по делото вреди са изпитаните
от ищцата чувство на обида и засягане на личните й чест и достойнство, както
и притеснения, че постът може да стане достояние на сина й и на колегите й.
Няма данни колко време е търпяла тези вреди, но очевидно към 13.02.2019 г.,
когато е подала исковата молба в съда, същата вече е била излязла от
социалната си изолация. Синът й не е разбрал за процесния пост, а по делото
няма доказателства същият да е станал достояние на колегите на ищцата,
нито постът да се е отразил по какъвто и да било начин на професионалната й
сфера.
С оглед така установените вреди, въззивният съд намира, че
определеното от районния съд обезщетение в размер на 500 лв. е справедливо
по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Макар за конкретния пост по делото да не се
5
установява твърдението на ответника, че същият е бил предизвикан от
коментари на ищцата, видно от приетите и неоспорени електронни документи
на хартиен носител, ищцата не изпитва никакви притеснения да нарича
бившия си съпруг с обидни думи като „боклук“, „несретник“, „отблъскващ
екземпляр“, „помия долна“ и пр., поради което няма как да се приеме, че
негативните й изживявания от обидите в процесния пост са били с висок
интензитет.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
От текста на съдебното решение не може да бъде направен извод, че
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение е намалено от районния
съд от 740 лв. с ДДС на 550 лв. с ДДС. Поради това правилно и в
съответствие с § 2а от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения районният съд е съобразил, че към намаленото
възнаграждение следва да се добави и ДДС, и съобразно отхвърлената част от
иска ищцата следва да заплати на ответника разноски в размер на още 91.67
лв. Като правилно, определението следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивницата не
се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски не се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4000 от 08.01.2020 г., постановено по
гр.д. № 9130/2019 г. на Софийски районен съд, 51 състав в обжалваната
част, с която предявеният от М. В. К., ЕГН **********, срещу Д. Ал. К., ЕГН
6
**********, иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата
над 500 лв. до пълния му предявен размер от 3 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 76073 от 24.04.2020 г., постановено
по гр.д. № 9130/2019 г. на Софийски районен съд, 51 състав в обжалваната
част, с която по реда на чл. 248 ГПК е изменено решение № 4000 от
08.01.2020 г. в частта за разноските, като М. В. К., ЕГН **********, е осъдена
да заплати на Д. Ал. К., ЕГН **********, сумата от още 91.67 лева – разноски
за адвокатско възнаграждение с ДДС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7