Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 156

гр.Пловдив, 14.05.2019 г.

         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на……….седемнадесети април…през…две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова

                                                              ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева

                                                                                         Цветелина Георгиева

при участието на секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №146 по описа за 2019 година,…за да се произнесе взе предвид следното:

       

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №246/31.12.2018г., постановено по търг.д. №28/2018г. по описа на окръжен съд Кърджали, е отхвърлен предявеният от „Т.г.“ ООД, ЕИК ***осъдителен иск против ЕТ „С.Г.“, ЕИК ***, за сумата от 60 000лв., получена от ЕТ „С.Г.“ на 01.12.2016г. без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане. В тежест на ищеца са присъдени сторените от ответника разноски в размер на 2 430лв.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Т.г.“ ООД. Счита, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила. Изложени са подробни съображения, свеждащи се до несъгласие с изводите на първоинстанционния съд относно наличие на облигационно отношение между страните, послужило за основание за плащане на исковата сума. Наведени са доводи за необоснованост на обжалваното решение, поради необсъждане на съдържанието на фактура №396/01.12.2016г., в която, като основание за заплащане на процесната сума е посочен анекс от 01.12.2016г. и недоказаност на факта, че този анекс съществува. Наведени са оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно факта на извършени подобрения от страна на наемодателя, представляващи предпоставка за изменение – увеличение на наемната цена. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявеният осъдителен иск. Претендират се сторените пред двете инстанции разноски. С въззивната жалба не са предявени доказателствени искания.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна – ЕТ „С.Г.“. В депозирано писмено становище от процесуалния представител на въззиваемата страна – вх. №3266/16.04.2019г., се оспорва изцяло подадената въззивна жалба.

Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбите  и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение. Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД и акцесорна претенция за законна лихва.

В предявената от „Т.г.“ ООД против ЕТ „С.Г.“ искова молба ищецът се позовава на договор за наем от 12.01.2007г., с наемодател - ответникът ЕТ „С.“ и наемател – ищцовото дружество, с предмет - недвижим имот, машини, съоръжения и транспортни средства – подробно описани. Съгласно чл.2 от договора е уговорен десетгодишен срок на действие на същия. Договорът за наем е изменян всяка година с анекси с номера от 1 до 10, в частта му относно дължимата наемна цена от наемателя, като с последния анекс №10/04.01.2016г. наемната цена за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. е определена в размер на 240 000лв. В изпълнение на клаузите на анекс №10 наемателят „Т.г.“ ООД заплатил на наемодателя ЕТ „С.Г.“ наем за ползваните сгради, машини и съоръжения, в посочения едногодишен период сумата от 300 000лв. Изброени са фактури, по които са извършени плащанията и се твърди, че същите са надлежно осчетоводени в счетоводствата на двете страни. С допълнителната искова молба се пояснява, че платеният наем за календарната 2016г. е в размер на 300 000лв. без ДДС или 360 000 – с ДДС, както и че претендираната сума от 60 000лв. е заплатена по фактура №396/01.12.2016г., по която фактура е платен наемът за м.12.2016г. – 20 000лв. и сумата от 60 000лв., за която като основание е посочено анекс от 01.12.2016г. Наведени са твърдения, че анекс от 01.12.2016г. не съществува, поради което сумата от 60 000лв. е платена без основание. Искането, с което е сезиран съдът, е – ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 60 000лв., платена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл.367 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор по така подадената искова молба от ответника ЕТ „С.Г.“, с която се оспорва предявения иск. Не оспорва наличието на валидно договорно правоотношение, произтичащо от договора за наем от 12.01.2007г. и анекс №10 от 04.01.2016г., с който е уговорена наемна цена за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. в размер на 240 000лв., без включен ДДС, при което дължимата се наемна цена за едногодишния период с ДДС е в размер на 288 000лв. Възраженията по основателността на иска се основават на твърдения, че с анекс от 01.12.2016г. между страните е договорено допълнително плащане към наемната цена в размер на 60 000лв. без ДДС, което се основавало на чл.5, т.3 от наемния договор. По тази причина увеличението на наемна цена е отразено и в последната фактура №396/01.12.2016г. В този смисъл се твърди, че дължимият наем за периода - 01.12.2016г. до 31.12.2016г. е в размер на 300 000 лв. без ДДС, или 360 000лв. с ДДС. От тук е изведено и насрещното твърдение,  че видно от описаните в исковата молба фактури, платената общо наемна цена за процесния период е в размер на 278 816.67лв. без ДДС, плюс 55 763.33лв. с ДДС или общо 334 580лв., при което дори не е заплатена общо уговорената и дължима наемна цена.

При така наведените твърдения и възражения от страните, след като съобрази оплакванията, изложени в подадената въззивна жалба, съдът прие за установено следното:

Не се спори от страните наличието на възникнало валидно договорно правоотношение, произтичащо от договор за наем от 12.01.2007г., по силата на които ответникът, в качеството си наемодател, отдава под наем на ищеца „Т.г.“ ООД /към онзи момент „Т.“ ЕООД/, описаните в исковата молба недвижими имоти, машини, съоръжения и транспортни средства, както и че с анекс №10/04.01.2016г. страните се договорили за промяна в наемната цена, съгласно която същата за периода 01.01.2016г. - 31.12.2016г. е в размер на 240 000лв. В анекса не е конкретизирано включва ли така уговорената наемна цена ДДС, но според съвпадащите твърдения на страните, уговорената годишна наемна цена е без ДДС – т.е. – 288 888 с ДДС. Не се оспорва и фактът на плащане на претендираната сума от 60 000лв. – платена по фактура №396/01.12.2016г.

Спорният по делото въпрос се свежда до това – платена ли е сумата на правно основание, съответно – какво е то.

Успешното провеждане на иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД в трите му хипотези се обуславя преди всичко от установяване наличието на основния елемент от фактическия състав – а именно неоправданото разместване на имуществени блага. Неоправданото разместване на имуществени блага е обусловено от обогатяване на едната страна за сметка на другата и то при липсата на правно основание за това, както и от причинна връзка между обедняването и обогатяването. При иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, в трите му хипотези, включително и хипотезата на пр.1-во – получено без основание, на която се основава настоящата искова претенция, в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането – който в случая не е спорен /и е установен от приетата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебноикономическа експертиза, а задължение на ответника е да установи, че е налице основание за получаване, респективно за задържане на полученото.

Като основание за получаване, съответно - задържане на полученото и възражение по основателността на иска, ответникът твърди изменение на правоотношението между страните, касателно наемната цена, обективирано в сочен от него анекс от 01.12.2016г. Като предпоставка за сключване на този анекс се сочи клаузата на чл.5, т.3 от наемния договор. Съгласно цитираната клауза, в случай че наемодателят е платил разходи, свързани с текущ ремонт на имуществото, той има право да го добави към наема, като го включи в цената на наема. По отношение на обстоятелството – осъществени ли са предпоставките по чл.5, т.3 от договора, при първоинстанционното разглеждане на делото са депозирани гласни доказателства. И тримата разпитани по делото свидетели установяват наличие на извършени значителни подобрения в отдадения под наем имот за период 2015г. – 2017г. Показанията на свидетеля С.Н.– счетоводител на ищцовото дружество - „Т.г.“ ООД, посочен от ищеца, са в насока, че дейности – подобрения в имота, са извършване, както със средства на „Т.“ ООД, така и със средства на едноличния търговец, но в по-голямата си част са извършени от „Т.г.“ ООД – т.е. от наемателя. От показанията на свидетелите от групата на ответника обаче – Г.Г.и П.Г., може да се обоснове извод, че подобренията са извършени по-скоро от наемателя „Т.г.“ ООД, които показания установяват неизгоден за ангажиралата гласните доказателства страна – ответникът, който твърди наличие на предпоставките по чл.5, т.3 от договора. Свидетелката Г.депозира показания: „Всички тези неща се направиха от „Т.г.“ ООД“, а свидетеля Г.– „Производствената дейност е към „Т.г.“ ООД и средствата се отделяха от „Т.г.“ ООД“. /Свидетелите са родители на С.Г., като П.Г. е била едноличен собственик на капитала и управител на „Т.“ ЕООД до края на м.08.2016г. – съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството е заличена, като управител и едноличен собственик на капитала на 29.08.2016г./. Фактът на извършени подобрения в имота, съответно – обстоятелството от коя от страните по договора са направени, не е от първостепенно значение за спорното правоотношение. От значение за спорното правоотношение е на първо място обстоятелството – постигнато ли е съвпадение на насрещните волеизявление между страните по основния договор за наем за изменение на договорното правоотношение касаещо наемната цена /допълнително споразумение, с което наемната цена е повишена/, обусловено от предпоставките по чл.5, т.3 от договора, и едва тогава да се преценява наличието на тези предпоставки. Страната, носеща доказателствената тежест за установяване на този факт и черпеща благоприятни последици от установяването му – ответникът ЕТ „С.Г.“, се позовава на анекс от 01.12.2016г., който анекс е посочен като основание във фактура №396/01.12.2016г. С определението по чл.374 от ГПК, по реда на чл.190 ал.1 от ГПК, ответникът е задължен да представи анекс от 01.12.2016г., но страната не е изпълнила това си процесуално задължение. Вярно е соченото във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е извършил обективна преценка на това процесуално поведение, с оглед приложението на последиците по чл.161 от ГПК. Освен това, страната, носеща доказателствената тежест за установяване на релевантния за спорното право факт – че посочената във фактура №396/01.12.2016г. сума от 60 000лв. е получена на правно основание – във връзка със съществуващото облигационно – наемно правоотношение между страните и на основание постигната договореност помежду им за увеличение на наемната цена, поради наличие на предпоставките по чл.5.,т.3 от договора, изобщо не е ангажирала доказателства в тази насока. /Дори и гласните доказателства не съдържат данни в тази насока – относно наличие на анекс към основния договор, при положение че биха могли да бъдат допустими с оглед разпоредбата на чл.164 ал.1, т.3 от ГПК/. Т.е. – не е установено основанието, на което е получена сумата от 60 000лв. Следва да се отбележи, че към релевантния момент – издаване на фактура №396/01.12.2016г. и извършване на плащането на сумата от 60 000лв. едноличен собственик на капитала и управител на „Т.г.“ ООД /тогава ЕООД/ - дружеството – наемател, извършило плащането, е С.Г.Г., който е и физическото лице – едноличен търговец и наемодател, издал процесната фактура. /Съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството, С.Г.е вписан като управител на „Т.“ ЕООД през периода 29.08.2016г. – 06.11.2017г./. Извод за получаване на сумата от 60 000лв. на правно основание, не може да се изведе и от приетите при първоинстанционното разглеждане на делото съдебноикономическа експертиза и допълнителна такава. Съгласно същите в счетоводството на ищеца са отразени извършените по процесните фактури плащания в полза на ответника, на обща стойност 360 000лв. и ищецът се е възползвал от правото си на приспадане на данъчен кредит по тях, като е включил същите в дневника за покупки и в справка- декларация за ДДС за съответния данъчен период, както и че представените с исковата молба фактури, издадени в периода 01.01.2016г. до 31.12.2016г., са отразени своевременно и в дневника за продажби на ЕТ „С.” и в справки-декларации по ЗДДС за съответния данъчен период. Фактът на еквивалентното осчетоводяване на фактурите в счетоводствата на търговците – наемодател и наемател и по-конкретно на фактура №396/01.12.2016г., разчетите по ДДС, не води до извода, че сумата от 60 000лв., платена по посочената фактура, е платена на правно основание, без такова основание да е конкретно установено. Или в случая предаването на сумата е станало без наличието на някакво изменение на правоотношението, свързано с основния договор. Следователно налице е хипотезата на първия фактически състав на чл.55 ал.1 от ЗЗД, изискващ предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, доколкото в настоящия случай не е установено конкретно основание за заплащане на сумата от 60 000лв. извън основния договор.

С оглед на  изложеното въззивната инстанция намира, че като е приел, че процесната сума е заплатена на основание облигационно отношение, позовавайки се само на данните от съдебноикономическата експертиза и допълнителната такава /както и на съдебна практика, неприложима към настоящия спор/, без да обсъди липсата/непредставянето на анекс от 01.12.2016г., сочен от ответника, като основание за получаване на сумата, окръжният съд е постановил незаконосъобразно решение и същото следва да бъде отменено. Вместо него, следва да се постанови друго, с което искът да бъде уважен, както и акцесорната претенция, считано от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Като последица от уважаване на иска, следва да бъде отменено първоинстанционното решение и в частта, с която „Т.г.“ ООД е осъдено да заплати на ЕТ „С.Г.“ разноски в размер на 2 430лв.

При този изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски за първоинстанционното разглеждане на делото. Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК, ищецът претендира разноски в размер на 5 550лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв., изплатено в брой, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По реда на чл.78 ал.5 от ГПК насрещната страна е предявила възражение за прекомерност на така заплатеното адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение, според материалния интерес, съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 2 330лв. Следователно претендираното адвокатско възнаграждение не надвишава значително минимално предвиденото такова. С оглед фактическата и правна сложност на делото, не се явява прекомерно и не следва да бъде намалено.

На основание чл.78 от ГПК, във вр. с чл.273 от ГПК, въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя разноски за въззивното производство, които са заплатена ДТ за въззивно обжалване – 1 200лв. и заплатено в брой адвокатско възнаграждение      - 1 500лв. /съгл. представения договор за правна защита и съдействие/ - или общо 2 700лв.

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

Р       Е       Ш       И       :

 

ОТМЕНЯ решение №246/31.12.2018г., постановено по търг.д. №28/2018г. по описа на окръжен съд Кърджали, с което е отхвърлен предявеният от „Т.г.“ ООД, ЕИК ***осъдителен иск против ЕТ „С.Г.“, ЕИК ***, за сумата от 60 000лв., получена от ЕТ „С.Г.“ без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане, като „Т.г.“ ООД е осъдено да заплати на ЕТ „С.Г.“ разноски в размер на 2 430лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЕТ „С.Г.“, ЕИК *** да заплати на „Т.г.“ ООД, ЕИК ***сумата от 60 000лв., платена без основание /по фактура №396/01.12.2016г./, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.04.2018г., до окончателното изплащане, както и направените разноски по делото - 5 550лв. – за първоинстанционното разглеждане на делото и 2 700лв. – за въззивното производство.

Решението подлежи на  обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:

   

                                                                             ттВВГЖГЪЪ