Решение по дело №29/2025 на Административен съд - Враца

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК /Административно-процесуален кодекс/, във вр. чл. 172, ал. 5 от ЗДвП /Закон за движение по пътищата/.

           Образувано е по жалба на В.В.Х. ***, чрез пълномощник – адв. Г.З. ***, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № GРАМ-1200352 от 30.12.2024 г., издадена от Н. Д. Н. ** в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Враца, с която е наложена на жалбоподателя ПАМ „Временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца“ - на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е неправилна, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необоснована. Поддържа се, че са нарушени изискванията на Наредба №1 от 19.07.2017г. за реда за установяване на наркотични вещества или техните аналози. Жалбоподателят отрича да е управлявал МПС след употреба на наркотични вещества и заявява, че му е взета кръв и урина за извършване на медицински изследвания. Отправя искане съда да отмени оспорената ЗППАМ. Претендират се разноски, съгласно представен списък.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява и представлява. От пълномощника му е подадена молба за даване ход в тяхно отсъствие и обявяването му за решаване. Претендира присъждане на направените в производството разноски, за което се представя списък. В представена  писмена защита се излагат подробни съображения за отмяна на оспорената заповед.

Ответникът, мл.автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Враца – Н. Д. Н., редовно призован не се явява и представлява.

По делото са събрани писмени доказателства - представени с жалбата копия от писмени доказателства, както и съдържащите се в приложеното заверено копие от образуваната пред административния орган преписка.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с доводите и твърденията на страните, приема за установено следното:

Жалбата е подадена срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, от лице с правен интерес от обжалването, в качеството му на адресат на акта, с който се засягат негови права и в установения в закона 14 дневен срок, с оглед на което същата е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

От приложените към административната преписка доказателства се установява, че на 30.12.2024 г. на жалбоподателя В.В.Х. е съставен АУАН серия GA № 1313497 от Н. Д. Н. - мл. автоконтрольор към Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Враца за това, че на същата дата около 14.50 часа в *** управлява лек автомобил, рег.№ *****, негова собственост, след употреба на наркотични вещества или техни аналози преди да е преминало въздействието им. Водачът е изпробван на място с техническо средство „Дръг Тест 5000“ с фабричен ARRC-0029, като уреда отчел положителна проба за употреба на *. На водача е издаден талон за медицинско изследване № 0157662. Констатираното в АУАН поведение на водача е прието за виновно нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 от ЗДвП. С АУАН  е иззето СУМПС на водача.

На 30.12.2024 г. е издадена и оспорената в настоящото производство ЗППАМ №  GРАМ-1200352, с която на жалбоподателя на основание чл. 22 от ЗАНН и чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП е приложена ПАМ – „Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“. В ЗППАМ е посочено, че се отнема СУМПС № *********.

Към преписката са приложени цитирания АУАН серия GA № 1313497, докладна записка от Ц.Г. – мл.автоконтрольор, свидетел на нарушението и съставянето на акта, Талон за изследване, Протокол от 30.12.2024г. за извършване на проверка за употреба на наркотични или упойващи вещества, справка за нарушител и Заповед № 363з-3066/ 01.11.2023г. на ВПД Директор на ОДМВР-Враца.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, като съгласно ал. 2 на същия член съдът следва да обяви нищожността на акта, дори да липсва искане за това.

Съдът намира, че оспореният в настоящото производство акт е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки  по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. „а“, т. 6 и 7 от закона се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.  В случая по делото няма спор, че оспорената заповед е издадена от Н. Д. Н., мл.автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Враца, чиято компетентност е установена от приложената по делото Заповед № 369з-3066/01.11.2023 г. на ВПД Директор на ОДМВР – Враца, а последната, съгласно отбелязването в нея е издадена въз основа на заповед № 8121з-1632/02.12.2021г. на Министъра на вътрешните работи, определяща службите за контрол по ЗДвП. Следователно заповедта е издадена от компетентен орган и в рамките на неговите правомощия, с оглед на което не е налице отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК.

Заповедта съответства на предвидената за нея мотивирана писмена форма по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Актът съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2, т. 1-8 от АПК относно наименованието на органа - издател, неговия адресат, фактически и правни основания за издаването му, има ясна разпоредителна част, дата на издаване и подпис на лицето с означена длъжност. В текста ѝ фигурира фактическото обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от органа при произнасянето му материално-правно основание за прилагане на принудителната административна мярка. В случая установените в АУАН обстоятелства са послужили като фактическо основание за издаване на ЗППАМ – водач на МПС управлява автомобил след употреба на наркотични вещества или техни аналози преди да е преминало въздействието им. Не е налице нарушение на административно-производствените правила, което да е съществено и да води до ограничаване правото на защита на лицето, обект на административната принуда. Освен това за прилагане на мярката не се изисква приемане и обсъждане на възражения на лицето, спрямо което тя е приложена. Изложеното налага извода, че липсва основание за отмяна на акта по чл. 146, т. 2 и т. 3 от АПК.

Относно съответствието на оспорената заповед с изискванията на материалния закон, съдът намира, че е издадена при неправилно приложение на материалния закон и е налице отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК. Съображенията за това са следните:

В посочената като правно основание за издаване на заповедта разпоредба на чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП е предвидено, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, сред които временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който управлява моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест - до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца.

Следователно основната материално-правна предпоставка за налагане на ПАМ по този ред е наличието на констатирано по надлежния ред управление на МПС под въздействието на наркотични вещества или техни аналози.

Редът за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози от водачите на МПС е определен в Наредба № 1 от 19.07.2017 г., приета на основание законовата делегация на чл. 174, ал. 4 от ЗДвП. В нея са предвидени способите за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, както и условията, при които се признават резултатите от приложението им.

В чл.6, ал.9 от горепосочената наредба е предвидено, че концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози се установява въз основа на показанията на техническото средство за установяване концентрацията на алкохол в кръвта или на теста за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози в случаите на отказ на лицето да подпише или да получи талона за изследване, при неявяване в определения срок на посоченото място или при отказ за изследване с доказателствен анализатор и/или за даване на проби за изследване.

Разпоредбата на  чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП предвижда, че при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл. 174, ал. 4 от ЗДвП установените стойности са определящи.

От съвместното логическо и систематическо тълкуване на тези разпоредби следва извод, че показанията на теста за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози могат да се вземат предвид при преценката за наличие на нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 от ЗДвП само в изрично предвидените в чл. 6, ал. 9 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. хипотези. Във всички останали случаи контролните органи са длъжни да се съобразят със стойностите от медицинското или химико – токсикологичното изследване, защото единствено те са релевантни за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози.

В случая е безспорно, че не е налице нито едно от посочените в чл. 6, ал. 9 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. изключения, тъй като жалбоподателят е дал проби за лабораторно изследване – кръв и урина, което се установява от приложената към адм. преписка докладна записка, както и съставения му АУАН. При това положение административният орган неправилно се е позовал на резултата от техническото средство (дръг тест), за да се приеме, че е налице употреба на*, преди да изчака резултата от лабораторните изследвания. Ето защо съдът намира, че не са осъществени материално-правните предпоставки, при които възниква правото на административния орган да издаде заповед за налагане на процесната принудителна административна мярка в хипотезата на  чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП.

Фактът, че срещу жалбоподателя е бил издаден АУАН, не означава наличие на абсолютно основание за налагане на процесната ПАМ, след като са липсвали материално-правните предпоставки за това. Административното производство по налагане на ПАМ по ЗДвП и административно-наказателното производство по ЗАНН са две отделни производства с различни правопораждащи факти и правни последици и административният орган е следвало да извърши самостоятелна преценка дали е осъществен фактическият състав на чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП, преди да пристъпи към издаване на заповед от този род.

  Следва да се отбележи, че административният орган, в хипотези като процесната /когато лицето е оспорило данните от техническото средство и е дало кръвна проба при спазване условията по Наредба № 1 от 19.07.2017г./ би следвало преди налагането на ПАМ, с оглед спазване правилото на  чл. 171, т. 1 б. „б“ предл. последно от ЗДвП, да изчака резултатите от изследването на кръвната проба и съобразно тях да предприеме действия по налагане на ПАМ от рода на процесната.

Административната принуда е държавно-властническа принуда, която се реализира като крайно средство за обезпечаване изпълнението на правните норми. Безспорно предназначението и целта на принудителните административни мерки изискват бързи фактически действия по тяхното налагане, но това не трябва да става за сметка на принципите по чл. 4, чл. 6 и чл. 7 от АПК като гаранция за спазване на правата на засегнатите лица и за разкриване на обективната истина. Законодателят безусловно е разпоредил в кои случаи са налице обективни пречки за ползване на показанията на теста за установяване на употребата на наркотични вещества и ползването им е уредил като изключения. Като не се е съобразил с тези императивни норми на закона, административният орган е наложил ПАМ при липса на необходимите материално-правни предпоставки за това.

Предвид изложеното, настоящият състав на съда намира жалбата за основателна, а оспореният административен акт за незаконосъобразен, като противоречащ на материалния закон, поради което следва да бъде отменен.

 При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК жалбоподателят има право на сторените по делото разноски в размер на 10.00 лв. за платена държавна такса. Претендира се от пълномощника му и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв. в представената писмена защита, но по делото освен пълномощното за процесуално представителство /в копие на л.9/, липсва приложен договор за права защита, в който да е уговорено възнаграждение и ред за изплащане или претендиране, в частност по чл.38 ЗАдв. Затова и такова не се присъжда.

Разноските следва да се заплатят от ЮЛ, в чиято структура е ответника, а именно от ОД на МВР - гр. Враца.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

                       РЕШИ:

 

 ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GРАМ-1200352 от 30.12.2024 г., издадена от Н. Д. Н. - мл.автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Враца, с която на В.В.Х. *** е наложена ПАМ „Временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца“, на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП.

ОСЪЖДА ОД на МВР – Враца да заплати на В.В.Х. *** сумата 10.00 лв.,  разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.172, ал. 5 от ЗДвП.

 

На основание чл. 138 от АПК препис от решението да се изпрати на страните.