Р Е Ш Е Н И Е
№ 145
гр. Велико Търново, 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Четвърти състав, в съдебно заседание на двадесет и първи
април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЙОРДАНКА МАТЕВА
при участието на секретаря Д. С.и прокурора от ВТОП Илиан Благоев,
изслуша докладваното от съдия Матева адм.
д. № 6 по описа за 2021 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с
чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Същото е
образувано по искова молба на И.М.Д. от гр. Горна Оряховица, чрез *** Л. В.,*** с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, с
която претендира заплащането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000
лева от изпълнението на Заповед за задържане № 1739зз-77/22.04.2019г., издадена
от полицейски орган – разузнавач в РУ – Велико Търново, която е отменена с Решение
№ 165/21.10.2019г., постановено по КАХД №10255/2019г. по описа на АСВТ като незаконосъобразна.
В обстоятелствената
част на исковата молба е посочено, че на 22.04.2019 г. в 15:58 часа служители на ответника са задържали
ищеца, като при задържането не му била връчена писмена заповед според
разпоредбите на ЗМВР, не му било осигурено право на адвокатска защита, не е
приведен в помещение за задържане, отговарящо
на изискванията за оборудване на помещения за задържани лица, продължително
време бил с белезници, не му е осигурено правото на телефонно обаждане, както и
му е иззет мобилният телефон без необходимите документи за това. Твърди, че в следствие на незаконното задържане
ищецът претърпял силен стрес, притеснения и неудобства. Изтъква, че това се
отразило негативно на психическото и здравословното му състояние, на авторитета
и добрата му репутация и на бизнеса му, в който влагал много усилия, труд и
отдаденост. В тази връзка сочи, че поради задържането си не могъл да пътува до
Англия, където имал сключен договор с делови партньор за закупуване на
авточасти на значителна стойност, за които бил платил депозит, в следствие на
което загубил същия. Посочва, че започнал да страда от безсъние, чувствал се
изморен и отпаднал и често бил нервен и раздразнител. Вследствие на това се наложило
да потърси лекарска помощ и да започне лечение с медикаменти за констатираното
посттравматично стресово разстройство. Твърди, че негативните емоции от
незаконното задържане продължават и до днес. За това претендира обезщетение за
тези неимуществени вреди в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва
от датата на влизането на решението за отмяна на ПАМ до окончателното й
изплащане. Посочените в исковата молба оплаквания са доразвити в представената
по делото писмена защита на представителя на ищеца. Претендира присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по иска – ОД на МВР – Велико Търново, чрез процесуалния си представител юк
Байчева, оспорва иска като неоснователен и недоказан, алтернативно – като
завишен по размер. Излага подробни доводи, че по делото не се
установява наличието на вреди, които да са пряка и непосредствена последица от
отменената като незаконосъобразна заповед за задържане. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Участващият
в съдебното производство прокурор от ВТОП изразява становище за частична
основателност на исковата претенция, като счита за доказано основанието за
присъждане на обезщетението, но не и претендирания размер. Счита, че е
справедливо да се присъди обезщетение в минимален размер, тъй като вредите,
които са доказани по основание в по-голямата си част за имуществени, имащи
характер на пропуснати ползи, каквито не са претендирани с исковата молба, и в
по-малка степен са доказани някакви неимуществени такива, които да се
обезщетят.
Настоящият
съдебен състав, като взе в предвид изложеното в исковата молба, доводите на
страните, събраните по делото доказателства намира за установено следното от
фактическа страна:
Не се спори по настоящето дело, а и се установява
от вложеното към настоящето дело НАХД № 761/2019г. на ВТРС, че на 22.04.2019г.
със Заповед за задържане на лице рег. №1739зз-77/22.04.2019г., издадена от полицейски
орган – разузнавач в РУ – Велико Търново, на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР
спрямо ищеца по настоящето дело – И.М.Д., е приложена ПАМ „Задържане
за срок до 24 часа“. Не се спори и се доказва от същата заповед, че Д. е
останал фактически задържан от 15:58 ч. на 22.04.2019г. до 15:44 ч. на 23.04.2019
г. – т.е. ПАМ е била изпълнена изцяло.
От
наличните документи, намиращи се във вложеното към настоящето дело НАХД №
761/2019 г. на ВТРС се установява, че в 19:00 часа на 22.04.2019 г. е била
подписана лично от ищеца Декларация, в която посредством собственоръчно
положени подписи И.Д. е удостоверил запознаването с правата си при задържането
му, както е декларирал и определени факти и обстоятелства в тази връзка – че не
желае служебна адвокатска защита, но желае адвокатска защита по свой избор и за
своя сметка, че няма здравословни проблеми, желае уведомяване на член от
семейството му или друго заинтересовано лице за задържането, не се нуждае от
специална хранителна диета и не желае медицински преглед.
Видно от
Протокол за обиск на лице, след задържането, на И.Д. е бил извършен и обиск в
18:50 часа, като иззетите вещи (с изключение на мобилния телефон и протектора
за него) и пари са били върнати на задържаното лице на 23.04.2019 г., съобразно
изрично извършеното отбелязване в разписка за върнати вещи и пари на задържано
лице.
Установява
се от приложения по НАХД № 761/2019г. на ВТРС фиш за спешна медицинска помощ,
че на 22.04.2019г., в 23:05 часа, в сградата на РПУ Велико Търново е изпратен
медицински екип на спешна помощ, който е извършил преглед на ищеца и е
констатирал, че същият е клинично здрав и може да бъде задържан за 24 часа.
От книга
за задържаните лица в РУ – Велико Търново и в РУ – Горна Оряховица се
установява, че на 23.04.2019г., в 00:45 часа, ищецът е изведен от РУ – Велико
Търново и е приведен в помещение за временно задържане в РУ – Горна Оряховица,
съответно в 01:00 часа. В 15:44 часа на 23.04.2019г. е освободен, като е
подписал декларация, удостоверяваща, че са му разяснени правата за ползване на
медицинска и правна помощ, като е заявил, че не се нуждае от медицински преглед
и няма претенции към служителите на РУ – В. Търново за упражнено физическо или
психическо насилие.
Не се
спори, че Заповедта за задържане на Д. рег. № 1739зз-77/22.04.2019 г. е била
оспорена от него, като същата първоначално е била потвърдена от ВТРС с решение
№362/19.07.2019 г. по НАХД № 761/2019 г., но впоследствие отменена като
незаконосъобразна с влязло в сила решение № 165/21.10.2019 г. на
Административен съд – Велико Търново по КАХД № 10255/2019 г. по описа на съда,
действал в качеството на касационна инстанция.
За установяване на посочените в исковата молба
неимуществени вреди по делото са разпитани свидетели – бащата на ищеца и
адвоката на ищеца към момента на задържането му, и са представени писмени
доказателства. Вложено е и цялото НАХД № 761/2019 г. по описа на Великотърновския
районен съд.
От
описаната фактическа обстановка и събраните по делото доказателства съдът прави
следните правни изводи:
Искът с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ,
предявен от И.Д. *** е процесуално допустим, доколкото се основава на вреди от
отменен с влязло в сила съдебно решение незаконосъобразен административен акт –
Заповед за задържане № 1739зз-77/22.04.2019г., издадена от полицейски орган –
разузнавач в РУ – Велико Търново, която е отменена с влязло в сила решение по
КАХД №10255/2019г. на АСВТ.
От изложените в исковата
молба фактически обстоятелства, на които се основават иска и неговият петитум,
следва да се приеме, че се търси отговорност на ОД на МВР – Велико Търново за
вреди, причинени от административния орган, издал заповедта за задържане при
нейното изпълнение, което изпълнение представлява административна дейност.
Ищецът е изложил твърдения, че административен орган – полицейски служител от РУП
– Велико Търново, чрез изпълнението на незаконосъобразен акт - полицейско
разпореждане за прилагане на ПАМ, му е причинил вреди, които съответната
администрация следва да обезщети. Правосубектен
ответник по искове за вреди от този вид съгласно разпоредбата на чл. 205, ал.1
от АПК е юридическото лице, от състава на което е органът, издал
незаконосъобразния акт - в случая ОД на МВР – Велико Търново.
Интересът от предявяването на иска и легитимацията
на ищеца са обусловени от твърдение за настъпила неимуществена вреда за ищеца
от незаконосъобразен акт, на който той е адресат.
Искът е заявен в законово определения срок, след
отмяната на административния акт, от надлежна страна, в хипотезата на чл. 204,
ал. 1 от АПК, срещу надлежната пасивно легитимирана страна, пред задължения да
го разгледа съд и като такъв се явява допустим за разглеждане по същество.
Разгледан по същество той е и частично основателен,
като е доказан по основание, но не и по размер. Мотивите на съда в тази насока
са следните:
Следва най-напред да се отбележи, че отговорността
по чл. 1 от ЗОДОВ има близък до деликта характер и произтича от извън
облигационен източник, който, най-общо казано, представлява неправомерно
действие на администрацията при или по повод на упражняване на нейните
властнически функции, което се проявява като незаконосъобразно действие или
бездействие или като издаване на незаконосъобразен административен акт. Извън
това следва да се маркира и че за разлика от класическия деликт, уреден в
разпоредбите на чл. 45 – 54 от ЗЗД, отговорността за специалния „деликт“,
произтичащ от фактическия състав на чл.1 от ЗОДОВ е обективна и безвиновна –
арг. от чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ, като фактическият и състав не изисква вина под
форма на умисъл или небрежност.
За да
бъде преценена основателността на предявените от ищеца претенции и съответно да
бъде ангажирана отговорността на ответника, следва да се установи наличието на
всички елементи от фактическия състав, установен в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ:
наличието на незаконосъобразно действие
или бездействие, или незаконосъобразен административен акт, издаден от
орган намиращ се в организационната структура на юридическото лице - ответник
и впоследствие отменен по
административен или съдебен ред, претърпяна от ищеца вреда от
изпълнението на тези действия, бездействия или акт, както и пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразната дейност на
администрацията и вредата. Доказателствената
тежест за установяване на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетението за вреди.
С исковата молба съгласно нейния петитум се сочат само
неимуществени вреди, които са причинени от незаконосъобразната заповед и
приложената с нея незаконосъобразна ПАМ. На първо
място, в исковата си молба ищецът сочи,
че задържането му и ограничаването на правата му са осъществени преди
връчването на горепосочения административен акт (т.е, че същите са били лишени
от основание). По делото безспорно
са налице данни, че заповедта за задържането на лицето не му е връчена при
задържането, но връчването на самата заповед е действие, различно от нейното
издаване. Макар заповедта за задържане на ищеца да е връчена към момента на изпълнението
на фактическите действия от страна на полицейските органи по ограничаване
правото на свобода на ищеца – в 18:48 часа, от доказателствата по делото се
установява, че същата е издадена на 22.04.2019 г. в 15:58 часа. Според
съдържанието на заповедта, неразделна част от нея е Декларацията на лицето, че
при задържането са му разяснени правата, като според съдържанието на тази
Декларация, в 19:00 часа лично ищецът е подписал същата и собственоръчно е
отбелязал редица обстоятелства в нея. С оглед на горното настоящата инстанция
намира, че се касае за допуснато по силата на закона предварително изпълнение
на посочената Заповед за налагане на ПАМ, при което претърпените вреди са пряка
последица от административния акт и фактическите действия по неговото изпълнение,
тъй като липсва твърдение от страна на ищеца за наличие на неимуществени вреди,
извън тези, причинени от изпълнението (вкл. предварително) на заповедта за
задържане по ЗМВР. Следователно претендираното обезщетение е за вреди, които
изпълнението на ПАМ „задържане по ЗМВР“ е причинило на задържаното лице, която
ПАМ е наложена със Заповед за задържане на лице рег. № 1739зз-77/22.04.2019 г.,
издадена от полицейски орган –
разузнавач в РУ – Велико Търново.
От събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че Заповед за задържане на И.Д., след
нейното изпълнение, е била оспорена, като същата първоначално е била потвърдена
от ВТРС с решение №362/19.07.2019 г. по НАХД № 761/2019 г., но впоследствие
отменена като незаконосъобразна с влязло в сила решение № 165/21.10.2019 г. на
Административен съд – Велико Търново по КАХД № 10255/2019 г. по описа на съда,
действал в качеството на касационна инстанция.
Предвид това, съдът намира, че в
случая е доказано наличието на незаконосъобразен административен акт, чийто
адресат е ищецът, който е отменен по съдебен ред, като не се спори, че този акт
е бил изпълнен, доколкото не се оспорва както самото задържане, като
ограничаване правото на придвижване, така и всички съпътстващи го правни
действия по изпълнението на заповедта. Ето защо съдът намира, че е доказана
първата от горепосочените предпоставки за реализиране на отговорността по чл. 1
от ЗОДОВ на ответника.
На
следващо място, според съда, са доказани и част от претендираните
неимуществените вреди, макар и не с интензитета, който ищецът претендира.
Съдебната
практика свежда неимуществените вреди до две големи групи случаи – физически
болки и емоционални страдания. В случая се претендират само вторите - влошено
емоционално състояние на ищеца и душевни страдания като стрес, притеснение,
уронване на престижа и доброто име на лицето. Същевременно се претендира да са
нарушени и други неимуществени права – право на придвижване, право на защита и
право на телефонно обаждане на близък.
Съдът
намира за доказани като факт отрицателните емоции и страдания, произтичащи
лично за ищеца от задържането. Установява се по безспорен начин, че ищецът е
задържан за максималния срок от почти 24 часа – първо в помещенията на ОД на
МВР – Велико Търново, а след това и в помещение за временно задържане в РУ –
Горна Оряховица, като това задържане е обявено за незаконосъобразно с влязло в
сила съдебно решение. Ограничаването на
свободата и на правото на движение на лицето, които налага самият принудителен
престой в резултат на изпълнението на приложената принудителна административна
мярка по ЗМВР обективно води до негативни последици върху емоционалното и психическото
състояние на всяко лице.
Тези конкретни негативни последици за
ищеца в резултат на незаконосъобразната заповед за задържане по несъмнен начин
се установяват и от показанията на разпитаните по делото свидетели - М.Д. и Й.Й..
И двамата свидетели установяват, че Д. е изживял силен стрес от третирането му
като заподозрян в престъпление и поставянето му в изолирана среда. Изпитал е
унижение от накърняване на достойнството му, безпомощност, незащитеност и
безсилие. Изпадането му в тази извънредна и критична за него ситуация е
породило силна тревожност. Доколкото това е първо задържане за ищеца, то е
предизвикало у него страх какво може да му се случи, както и притеснения какво
точно му предстои. Нещо повече, от показанията на св. Й.се установи, че ищеца е
изпаднал в „шок“, което е наложило да бъде повикан екип на Бърза помощ. Факт е
обаче, че медицинският екип посетил адреса не е констатирал никакви отклонения
в здравословното състояние на лицето. Дори да се кредитират показанията на св.
Йорданов, че след като настоял и извикали екип на Спешна помощ ищецът бил
отведен до тоалетна, където се освежил, не може да се приеме, че състоянието му
е било действително шоково и тежко, защото няма как така бързо и без каквато и
да е медикаментозна или друга терапия тотално да отшуми до пристигането на
лекаря, което е станало в много кратък интервал от време. В този смисъл не може
да се приеме, че психическото състояние на ищеца по време на самото задържане е
било толкова сериозно влошено, колкото свидетелите описват и същият е бил стресиран
в степента, сочена от тях.
Изживените
от И.Д. негативни емоции не са отшумяли и непосредствено след освобождаването
му от помещението за временно задържане на РУ – Горна Оряховица. Видно от
приложения по делото амбулаторен лист №000146/02.05.2019 г. /л. 14 от делото/
е, че И.Д. е диагностициран с „Посттравматично стресово разстройство“, за което
му е предписано медикаментозно лечение. Ето защо следва да се приема, че по
повод задържането (по време и след това) Д. е преживял обичайният за всеки
нормален човек психически дискомфорт и той е продължил и след това за период от
поне две седмици до месец.
Съдът
намира обаче, че липсват доказателства за това ищецът дълго време, вкл. до сега,
изпитва тези негативни емоции. Свидетелят Й.не сочи никакви конкретни
отрицателни емоции или конкретните прояви в поведението на Д. във времето до
сега, от които прави извода, че той изглежда „променен“, нито дава някаква
информация на интензитета на тези отрицателни емоции и последиците за личния и
социалния живот на лицето от тях. Според показанията на свидетеля М.Д., ищецът изпаднал
в „тежко психическо състояние“ – станал раздразнителен, необщителен. Затварянето
в себе си и трудното осъществяване на контакти след задържането не водят на
категоричен извод, че са следствие именно и само на отменената като
незаконосъобразна заповед, доколкото от показанията на св. Й.се установи, че
има и две наказателни досъдебни производства, по които ищецът е разпитван като
свидетел и които не са приключили. Свидетелските показания на М.Д., че към и момента
ищецът не можел да спи, стряскал се на сън и обикалял из апартамента без
причина не се кредитират от съда, тъй като същите не са непосредствени. Лицето
пресъздава на съда факти и обстоятелства, като твърди, че са му описани от приятелката
на ищеца по делото, която обаче не е разпитвана като свидетел. Липсват и
доказателства за продължителността на предписаното лечение.
Не
кореспондира с доказателствата по делото и твърдението за притеснения от
неяснотата на ситуацията, породена от липсата на каквато и да е информация и
документи, които да легитимират последвалите задържането действия. Както вече
се каза, според съдържанието на Заповедта за задържането, същото е осъществено
в 15:58 часа. Часът на задържането посочен в заповедта не се оспорва дори и в
настоящето производство. Нещо повече, самата заповед е подписана от ищеца без
забележки по съдържанието, вкл. относно часа на задържането, като е посочен час
на връчването й – 18:48 часа. По-късното връчване на заповедта, не засяга никакви
права на лицето, извън ограничението на придвижването, защото връчването й
определя само началото на срока за обжалването на самото задържане.
Освен
това, от значение за нарушаването на останалите права на лицето при самото
задържане е дали те са били разяснени на лицето. Тук е мястото да се посочи, че
задържането ограничава само правото на свободно придвижване на лицето (чл. 73
от ЗМВР) и правата му посочени в чл. 74, ал. 2, т. 6 от ЗМВР:
а) да
обжалва пред съда законността на задържането;
б) на
адвокатска защита от момента на задържането;
в) на
медицинска помощ;
г) на
телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане;
д) да се
свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е български
гражданин, както и по негово искане незабавно се уведомяват консулските органи
на държавата, чийто гражданин е задържаният, чрез Министерството на външните
работи; ако задържаният е гражданин на две или повече държави, той може да избере
консулските органи на коя държава да бъдат уведомени за задържането му и с
които желае да осъществи връзка;
е) да
ползва преводач, в случай че не разбира български език.
Следователно
при задържането си задържаният няма отделно и специално право да разбере за
какво престъпление конкретно е задържан, и в този смисъл няма как да е нарушено
подобно право на лицето, както претендира ищеца. Тези доводи касаят нарушаване
на изискването за мотивиране на акта, последицата от което е неговата
незаконосъобразност, като от това конкретно основание за незаконосъобразността
на задържането никакви специфични и отделни вреди не са произтекли.
Съдът
приема, че на задържания са разяснени всички негови права, както е посочено в
чл. 74 от ЗМВР, като това той е декларирал в 19:00 часа, след като
междувременно в 18:50 часа е бил обискиран по реда на чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.
От самия
обиск, съпътстващ задържането ищецът не сочи никакви конкретни и отделни вреди,
нито се установява да е претърпял допълнителни такива, като посоченото
процесуално действие се свързва само с ограничаване на правото му на защита
(поради отнемането на телефона и възможност за връзка с адвокат).
Неоснователно
се поддържа, че има допуснато съществено
процесуално нарушение при задържането, тъй като въпреки пожеланата от
задържаното лице адвокатска защита, няма данни по преписката такава да е
осигурена на Д. в периода след задържането му. Видно от приложената по НАХД №
761/2019 г. на ВТРС декларация /л. 25/ е, че в 18:05 часа Д. е декларирал
желание да ползва адвокатска защита за своя сметка, като е посочил телефон
номер и името на желания от него адвокат.
Съгласно разпоредбата на чл. 72,
ал. 5 от ЗМВР и по силата на чл. 74, ал. 3 вр. с ал. 2, т.6, б. "б"
от ЗМВР полицейският орган е длъжен да осигури възможност задържаното лице да
се свърже с адвоката си, съответно да му се определи такъв по реда на ЗПП,
както и да се даде срок, за да се осигури явяването на адвоката и да не се
извършват никакви действия против задържаното лице, докато не се яви адвокатът,
съответно определения по реда на ЗПП защитник. Посоченото правило важи за
всички случаи на поискана адвокатска защита, какъвто именно е настоящия случай.
Въведените с цитираните текстове от
ЗМВР изисквания при провеждане на процедурата по задържане на едно лице имат за
главна цел в пълна степен да се защитят правата на задържаното лице, чрез
реално осигуряване на възможността да се ползва изрично упълномощен адвокат,
съответно служебно определен защитник, който да присъства при извършването на
процесуалните действия, които се извършват спрямо задържания и по този начин да
следи за законосъобразното им извършване. Именно по този начин е процедирано и в
случая. От показанията на св. Й.се установи, че около 18:00 часа му се е
обадил Д. и му е казал, че е задържан в полицията във Велико Търново, след
което той веднага е отишъл. Това се потвърждава и от приложеното по НАХД №
761/2019 г. на ВТРС пълномощно /л. 31/, с което И.М.Д. упълномощава ***Й. Ц. Й.
да го представлява и защитава срещу Заповед
за задържане № 1739зз-77/22.04.2019 г. Пълномощното е подписано в 19:10 часа, видно
от направеното отбелязване в същото. Едва след това е пристъпено към снемане на
писмени обяснения – в 19:15 часа, от ищеца, което е извършено в присъствието на
упълномощения адвокат. Липсват
доказателства да са извършвани някакви процесуални действия против задържаното лице преди явяването на избрания от него защитник. С оглед горното настоящата инстанция намира,
че твърдяното нарушение на правото на защита се явява неоснователно и
недоказано, поради което същото не следва да се обезщетява по реда на чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ.
На
следващо място, ищецът претендира обезщетение за вреди, причинени от
неосигуряване на възможност да информира свой близък за задържането си. Видно
от т.6 на попълнената от ищеца декларация /л. 25 от НАХД № 761/2019 г. на ВТРС/
е, че в 19:12 часа същият е заявил желанието да бъде уведомен член на
семейството му за задържането, като е посочил име и телефонен номер. От
изслушаните по НАХД № 761/2019 г. на
ВТРС показания на св. Цветанов се установява, че на ищеца е разрешено в 19:15
часа да говори с приятелката си по телефона. Предвид изложеното, съдът намира,
че ищеца не е бил лишен от възможността да уведоми приятелката си съобразно
признатото му по закон право и същото не следва да се обезщетява по реда на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ.
Неоснователно
се претендира обезщетение за вреди, причинени на ищеца от това, че помещението,
в което е престоявал не отговаря на изискванията за оборудване на помещение за
настаняване на задържани лица. Както вече беше посочено по-горе, първоначално
ищецът е бил задържан служебно помещение в ОД на МВР – Велико Търново. Видно от
приложената по настоящото дело Заповед УРИ:366з-1142/04.05.2016 г. на директора
на ОДМВР – Велико Търново /л. 33 и л. 34 от делото/ е, че за настаняване на
задържаните лица в ОДМВР – В.Търново са определени конкретно изброени помещения
в сградите на РУ – Г.Оряховица и РУ – Павликени. В случая ищецът е престоявал в
едно от работните помещения на служителите на РУ – Велико Търново, но само докато
са продължавали процесуалните действия с негово участие – разясняване на
правата, обиск, изчакване на адвокат, даване на писмени обяснения и прочие, като
след приключване на същите, в 01:00 часа на 23.04.2019 г., е бил настанен в
помещение за настаняване на задържани лица в РУ – Горна Оряховица, за които не
се твърди и не доказва, че не отговарят на нормативните изисквания. Предвид
изложеното, обезвреда за престоя конкретно в помещенията на ОД на МВР /извън
ограничението на правото на придвижване/ не следва да се присъжда като
неоснователна.
Ищецът
претендира и обезщетение за неимуществени вреди, причинени от поставяне на
белезници по време на престоя му в РУ – Велико Търново. Според чл. 72, ал. 2 и
чл. 75, ал. 2 вр. чл. 85, ал. 1, т. 10 и ал.
3 от ЗВМВР при задържането, спрямо задържания могат да бъдат взети мерки
за лична сигурност и използвани и помощни средства, каквито са и белезниците.
Разбира се, че тези действия, когато са елемент на задържане по чл. 72 от ЗМВР
ще са сами по себе си незаконни, след като заповедта за задържането е такава,
но това не поражда автоматично отделно право на обезщетение
само за поставянето на такива, защото не е доказано наличието на конкретни, отделни
вреди причинени само от поставянето на белезниците на лицето. Нещо повече,
реално в настоящето производство се претендират вреди не от тези действия по
задържането, а от факта, че тези обстоятелства по задържането са причинили
психически неудобства на ищеца. Настоящата инстанция намира, че в случая се
касае за припокриване на неимуществените вреди, претендирани от самата заповед
– негативни емоции, доколкото даже смислово задържането се идентифицира с
поставяне на белезници. Следователно не се дължи допълнително, отделно обезщетение
за причинени отрицателни емоции от поставяне на белезници извън дължимото
обезщетение от прилагане на самата незаконосъобразна ПАМ, изложени по-горе от
настоящата инстанция, като поставянето на белезниците се отчита от съда при
определяне на размер на обезщетението за самото незаконно задържане.
На
следващо място, съдът намира, че не са доказани претендираните неимуществени
вреди, изразили се в уронване на авторитета и добрата репутация на ищеца. Първо,
по делото няма доказателства за това, че задържането е намерило някакъв отзвук
сред личния кръг познати и близки на ищеца. Свидетелите сочат за пострадала
репутация на лицето като търговец на авточасти. Извън свидетелските показания
на М.Д. обаче не са ангажирани други доказателства за отзвука от извършеното
задържане сред клиентите на ищеца. Свидетелят установява, че новината за ареста
на ищеца се отразила на отношението на „клиентите” към него, като един или
двама човека искали да върнат закупените части от ищеца. Не е индивидуализирано
обаче нито едно лице /с посочване на имена/, у което да се е породило
отрицателно отношение към ищеца или такова, пожелало да върне закупена част. Недоказани
са и твърденията за накърнен авторитет пред децата на ищеца и страх, че същите
ще променят отношението си към него. В този смисъл не се представят никакви
конкретни доказателства, нито се излагат твърдения някое от двете му деца да е
променило отношението си към ищеца, като следва да се отчита, че според
показанията на бащата на ищеца едното от двете деца не живее с ищеца /обратно
на твърденията на другия свидетел *** Йорданов, който вероятно и греши, защото
все пак не е член на семейството/.
Съдът
намира за неоснователни и наведените доводи за претърпени щети от изземването на
мобилния телефон на ищеца, поради негативно засягане на неговата търговска
дейност. На първо място, такива проявления не са доказани, нито по размер, нито
е установена тяхната взаимовръзка с незаконосъобразния административен акт. По
делото е безспорно доказано, че изземването на телефона е продължило като мярка
в рамките на наказателното производство, а не е резултат от изпълнението на
заповедта за задържане. На второ място, предявеният иск касае обезщетение за
неимуществени вреди, поради което са неотносими обстоятелства, свързани с
хипотетични имуществени вреди на търговеца. Освен това претенцията за вреди от изземването
на телефона по същество се обосновава с изгубената информация от него.
Всъщност, информацията, съхранявана в съвременните смарт мобилни устройства винаги
може да се съхрани било върху друг хардуерен носител, било във различни облачни
пространства и в този смисъл липсата на апарата не лишава изобщо притежателя на
информацията от достъпа до нея, ако същият е обезпечил алтернативно съхраняване
на информацията и другаде чрез поне една от множеството различни възможности за
това.
Така, в
заключение, съдът счита за нужно да обобщи, че приема, че по повод на
прилагането на принудителната мярка ищецът е изживял за период от няколко
месеца емоционални страдания, неудобства и дискомфорт, след като е бил лишен от
правото на свободно придвижване без да е налице валидно основание, което да
обосновава ограничаването на това право и да обосновава използването на
белезници, които следва да се обезщетят с това решение. Всички останали
неимуществени вреди, вкл. ограничаване на други права при задържането, вкл. на право
на защита и право на телефонно обаждане, уронване на доброто име и незаконно
задържане на мобилни телефон са недоказани.
Съдът
счита, че тези психически болки, страдания и неудобства са в причинно –
следствена връзка с прилагането на незаконосъобразната заповед за задържане.
Според събраните по делото гласни доказателствени средства не се констатират
други причини – факти, събития или състояния – които да са обусловили
посочените неудобства. Както се отбеляза, от събраните по делото и ценени
съвкупно доказателства се установява, че тази промяна в психичното състояние на
лицето е настъпила по отношение на ищеца след задържането му и последното е
единственото обстоятелство, което е довело до проявлението й. Това е и логично,
предвид самото съдържание на ПАМ – задържане, което смислово изисква
ограничаване на правото на придвижване на лицето.
Съдът
намира, че тези емоционални страдания, неудобства и болки не следва да се
обезщетяват с претендирания размер на обезщетението. В това отношение следва да
се съобразят както продължителността, така и интензитета им, а и влиянието им
върху личността на ищеца. Съдът намира, че влиянието на незаконосъобразното
задържане на ищеца върху личността на ищеца не е в степен, която обективно е
довела до кардинална промяна върху психическото му състояние. Няма
доказателства, че по повод на този стрес и неприятни емоции ищецът се е нуждаел
от специализирано лечение, или че такова действително е проведено, нито за
неговата продължителност, нито са налице доказателства, че съответното
задържане се е отразило до степен върху съзнателният живот на ищеца, способна
съществено да промени стереотипа на поведението му. Не на последно място,
според свидетеля Й.ищецът бил променен следващите месеци след задържането,
което налага извод, че не се касае нито за трайно, нито за съществено
психическо притеснение и дискомфорт на лицето. Няма никакви данни и
доказателства за промяна на семейния и личен кръг познати и приятели на лицето,
нито за каквото и да е отрицателното отношение на който и да е представител на
обществото спрямо Д. след задържането му. В тази връзка следва да се отчита, че
общуването е двустранен процес, като по делото и двамата свидетели твърдят, че
ищецът е станал затворен и асоциален, което неминуемо води до промяна в
поведението и на околните, но тук връзката е обратна на твърдяната – т.е. не
околните са променили отношението си към него, а той към всички, затваряйки се
в себе си. Неговите собствени отрицателни емоции от изпълнението на ПАМ обаче,
както вече се каза, се признават от съда и за същите се следва обезщетение.
Предвид
изложеното и по аргумент от разпоредбата на чл. 162 от ГПК съдът счита, че на
ищеца следва да се присъди обезщетение за неимуществените вреди от изпълнението
на процесната ПАМ в размер от 1 000 лв., като искът се отхвърли в останалата му
част.
Предвид факта, че ищецът с исковата молба е поискал
заплащане на законната лихва от датата на влизане в сила на решението за отмяна
на административния акт, т. е. от 21.10.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, съдът намира, че претенцията му следва да се уважи, но досежно само
присъденото му обезщетение.
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде
уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските за
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса и
възнаграждението за един адвокат, съразмерно на уважената част от иска.
В случая от представения по делото Договор за правна
защита и съдействие /л. 7 гръб от делото/, се установява, че ищецът е заплатил
в брой сумата от 580,00 лева за един адвокат. От страна на ответника е
направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Съгласно чл. 78,
ал. 5 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В
настоящия случай материалният интерес по делото е общо за 5 000 лева.
Съгласно нормата на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по административни дела с определен
материален интерес възнаграждението, при интерес от 5 000 до 10 000 лева,
какъвто е настоящият случай, е 580 лв. плюс 5 % за горницата над 5 000 лв. При
така изложеното, адвокатското възнаграждение в размер на 580,00 лева не се
явява завишено. В тази връзка, съдът намира възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар за неоснователно.
Така, изхождайки от правилото за съразмерност, при
заплатени разноски общо в размер на 590,00 лева, в т.ч. 580,00 лева адвокатско
възнаграждение и 10,00 лева заплатена държавна такса, то съобразно уважената
част от иска /в размер на 1 000,00 лева/, съдът намира, че с решението по
делото следва да се присъдят в полза на ищеца разноски по настоящото дело в
размер на 118,00 лева.
На основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и с оглед
фактическата и правна сложност на делото, и съразмерно на отхвърлената част от
иска в полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 80,00 лв.
|
|
Водим от горното, Великотърновският административен
съд, Четвърти състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ОД на МВР – Велико Търново да заплати на И.М.Д., с
адрес ***, ЕГН **********, сумата от 1 000 (хиляда) лева, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, причинени от изпълнението на отменената
по съдебен ред като незаконосъобразна Заповед за задържане №
1739зз-77/22.04.2019г., издадена от полицейски орган – разузнавач в РУ – Велико
Търново, ведно с лихвата върху тази сума, за периода от 21.10.2019 г. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на И.М.Д., с адрес ***, ЕГН ********** ***
останалата му част.
ОСЪЖДА ОД на МВР – Велико Търново да заплати на И.М.Д., с
адрес ***, ЕГН ********** сумата от 118.00 лева (сто и
осемнадесет лева) разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА И.М.Д., с адрес ***, ЕГН ********** да заплати на ОД
на МВР – Велико Търново сумата от 80.00 лева (осемдесет лева) разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване и протест в
14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен
съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: