РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 17303 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано е по въззивна жалба
на „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 438951 от 27.06.2018 г., постановено по гр. д. № 6337/2015
г. по описа на СРС, ГО, 44 състав, в частта, с която са отхвърлени претенциите
на ищеца Т.С. ЕАД срещу ответника М.Г.П., както следва: за разликата над
уважения размер от 455,09 лева до пълния предявен размер от 605,81 лева,
представляваща главница за незаплатена цена на доставена топлинна енергия за
битови нужди за период м. 12.2011 г. – м. 4.2013 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ул. „******, вх. ******; за разликата
над уважения размер от 89,20 лева до пълния предявен размер от 130,07 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.02.2012 г. –
18.08.2014 г.
С обжалвания съдебен акт е
прието за установено, че ответникът М.Г.П. дължи на ищеца Т.С. ЕАД следните
суми: сумата от 455,09 лева, представляваща главница за незаплатена цена на
доставена топлинна енергия за битови нужди за период м. 12.2011 г. – м. 4.2013
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ул. „******,
вх. ******, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2014 г.
до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 89,20 лева,
представляваща представляваща мораторна лихва върху главницата за периода
01.02.2012 г. – 18.08.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 47192/2014 г. по описа на СРС,
ГО, 44 състав.
С решението си районният съд
се е произнесъл и по отношение разпределението на отговорността за разноските в
първоинстанционното производство, съобразно изхода на спора.
Във въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД са наведени
доводи за неправилност на атакувания съдебен акт в обжалваната част. Поддържа
се, че съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ сумите за топлинна енергия за
топлоснабдения имот са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, както
и че след края на отоплителния период са извършвани изравнителни сметки от
фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение. Посочва се, че съгласно чл. 22, ал. 2 от Общите условия,
клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение
извършвана от избрания от тях търговец. Поддържа се още, че върху сумата за
дялово разпределение е начислена лихва до датата на извлечението от сметки.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и да
бъдат уважени изцяло предявените с исковата молба претенции. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.Г.П.
не е депозирал отговор на въззивната жалба.
В срок а по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице помагач на
страната на ищеца – Д. ЕООД, не е взело становище по изложеното във въззивната
жалба.
В проведеното по делото открито съдебно заседание
въззивникът Т.С. ЕАД и третото лице помагач на страната на ищеца – Д. ЕООД, не
изпращат процесуални представители.
В проведеното по делото открито съдебно заседание
процесуалния представител на въззиваемата страна – адв. Машев оспорва
въззивната жалба, счита същата за неоснователна, като моли за оставането
ѝ без уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство,
като представя и списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 28.08.2014 г. със
заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано да бъде разпоредено
длъжникът М.Г.П. да му заплати следните суми: 1/ сумата от 605,81 лева, представляваща
доставена от дружеството топлинна енергия през периода м. 12.2011 г. – м. 04.2013 г.; 2/ сумата от 130,07 лева,
представляваща лихва за периода 01.02.2012 г. – 18.08.2014 г.
На 10.09.2014 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 36323/2017 г., по описа на СРС, 29 състав, с която е разпоредено длъжниците
да заплатят на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок. Във връзка с горното на
заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок от получаване на
съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания
срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът
е предявил иск срещу М.Г.П. за претендираните в заявлението суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, поради което се явява процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за
енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1
ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на
относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в
този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май
2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
От събраните по делото писмени доказателства се
установява, че през процесния период ответникът М.Г.П. е бил потребител на
топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 4, находящ се в гр. София, ж.к. „******“,
ул. „******, вх. Б, ет. 1. За установяване на това обстоятелство по делото са
събрани писмени доказателства, а именно: нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 04, том I, рег. № 874, дело № 4 от 02.02.2010 г. на нотариус
Валентина Балева, рег. № 259 в Нотариалната камара, от който се установява, че
на 02.02.2010 г. ответникът М.П. е придобил собствеността върху процесния ап.
4, находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ул. „******, вх. Б, ет. 1.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че като
собственик на процесния имот ответникът е имал качеството потребител на
топлинна енергия по договорно правоотношение с ищеца за исковия период, без да
е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/.
Следователно той е задължено лице за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен източник на отношенията между
главните страни са публично известни Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през исковия период /чл. 150
ЗЕ/.
По делото са изслушани и приети заключения на вещи лица
по неоспорени от страните съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна
експертиза. При преценката на заключенията на СТЕ и ССчЕ по реда на чл. 202 ГПК
въззивният съдебен състав намира, че същите са изготвени компетентно и
безпристрасно, като пълно и ясно са отговорили на поставените задачи, поради
което намира, че следва да ги кредитира.
Дължимата от клиентите на топлинна енергия сума за
доставка на същата следва да съответства на реално доставеното количество
енергия. Доколкото вещото лице по съдебно-техническата експертиза е базирало
заключението си върху данните за реално потребената и отчетена топлинна енергия
за имота, настоящият състав на въззивния съд намира, че основателността на
предявените искове следва да бъде преценявана именно въз основа на заключението
на съдебно-техническата експертиза.
От заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, което настоящият състав кредитира като обективно и безпристрастно,
се установява, че за процесния период сумата за потребена топлинна енергия
възлиза на 455,09 лева, до който и предявените главни претенции за доставена
топлинна енергия се явяват основателни. Неоснователно е възражението, изложено
във въззивната жалба, че разликата между уважения от първоинстанционния съд
размер от 455,09 лева и пълния предявен размер от 605,81 лева, представлява
стойност на услугата дялово разпределение, чието заплащане ответникът дължи
съгласно неоспорените от него общи условия. В тази връзка следва да бъде
посочено, че ищецът нито в заявлението си по чл. 410 ГПК, нито с исковата си
молба е претендирал заплащане на главница за възнаграждение за дялово
разпределение, а единствено такава за доставена и незаплатена топлинна енергия
за процесния период в имота на ответника, като същевременно не е доказал и
стойността на претендираната от него главница за дялово разпределение за процесния
период. Предвид горните съображения и доколкото от събраните по делото
доказателства се установява, че размерът на реално потребената от ответника
топлинна енергия през процесния период
възлиза на 455,09 лева, въззивният съд намира, че претенцията на ищеца
за главница за доставена и незаплатена топлинна енергия в имота на ответника,
представляващ ап. 4, находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ул. „******, вх. Б,
ет. 1 е основателна именно до този размер, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
Правилно първоинстанционният съд е установил и размера
на дължимата лихва за забава върху главницата за доставена и незаплатена
топлинна енергия с оглед падежите на задълженията и периода на забавата.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се
приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено в оспорената му част, а подадената срещу него жалба –
оставена без уважение.
Решението в необжалваните части е влязло в сила.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна. Същата е претендирала такива до приключване на устните
състезания пред настоящата съдебна инстанция, като същевременно е представила
доказателства за тяхното извършване. Предвид горното Т.С. ЕАД следва да бъде
осъдена да заплати на М.Г.П. сумата от 500 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
438951 от 27.06.2018 г., постановено по гр. д. № 6337/2015 г. по описа на СРС,
ГО, 44 състав, в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищеца Т.С. ЕАД
срещу ответника М.Г.П., както следва: за разликата над уважения размер от
455,09 лева до пълния предявен размер от 605,81 лева, представляваща главница
за незаплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за период м.
12.2011 г. – м. 4.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******“,
ул. „******, вх. ******; за разликата над уважения размер от 89,20 лева до
пълния предявен размер от 130,07 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода 01.02.2012 г. – 18.08.2014 г.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на М.Г.П., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решение
№ 438951 от 27.06.2018 г., постановено по гр. д. № 6337/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 44 състав в останалите му части не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Д.” ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.