РЕШЕНИЕ

 

                                                                    №

 

                                                    гр.София, ……………. г.

 

                                                   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                               Евелина Маринова

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 2 655 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 49 от 02.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 70 961/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 127 състав е признато за установено по предявен от Т.М.К., ЕГН ********** срещу Д.П.К., ЕГН ********** отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., 1 368,40 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до 06.11.2018 г. и 200,00 лева – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав и е било образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838.

              Със същия акт Д.П.К. е осъден да заплати на Т.М.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 606,64 лева – разноски по делото.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника Д.П.К., като се поддържа, че същото е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. В жалба са наведени доводи, че изводите на СРС за недължимост на процесните суми са неправилни и незаконосъобразни; че в хода на образуваното на 12.05.2010 г. изпълнително производство въз основа на изпълнителен лист 09.03.2010 г., издаден на базата на заповед за изпълнение срещу ищцата и Е.Д.Г.при условията на солидарност за сумите: 2 500,00 лева, представляваща главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2010 г. до окончателното плащане и 200,00 лева – разноски по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. на СРС, са извършвани действия с оглед събиране на вземанията на Д.К.. Сочи се, чуе неправилно първоинстанционният съд е преценил, че изп.дело № 20108380402461 е било прекратено по право но 15.06.2012 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като неправилно е преценил по изпълнителното производство не са искани от взискателя и извършвани изпълнителни действия след тази дата; че в случая през целия период от образуването на изпълнителното делото до момента са извършвани изпълнителни действия и перемпция не е настъпила, като такива действия са и постъпилата по сметката на съдебния изпълнител на 03.04.2018 г. е постъпила сума в размер на 440,80 лева, наложеният запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 18.01.2011 г., извършената справка в НОИ на 27.06.2011 г. Релевирани са оплаквания и че съставът на СРС неправилно е преценил, че давностният срок за описаните вземания е тритодишен и че е изтекъл, предвид това че се касае за вземания безспорно естановени с влязла в сила заповед за изпълнение, при което независимо от характера и вида на вземането новият давностен срок е всякога пет годишен на основание чл.117, ал.2 ЗЗД, както и че от последното прекъсване на 03.04.2018 г. този срок не е изтекъл.

              Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло предявените срещу него искове. Претендира се присъждането на разноски по делото.

              Ответникът по жалбата – Т.М.К.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирала отговор на същата, с който жалбата е оспорена изцяло като неоснователна. Инвокирани са съображения, че правилност и обоснованост на първоинстанционното решение и за постановяването му в съответствие със събраните по делото доказателства; че правилно този съд е приел, че в процесния случай е налице изтекла погасителна давност, като правилно в мотивите си същият се е позовал на т.10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и че с приемате на това ТР Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г. е загубило сила и давността не се спира по време на изпълнителния процес след посочената дата на 2015 г. Поддържа се и че след налагането на запорите през 2010 г. не са били извършвани други изпълнителни действия от взискателя в продължение на две години и изпълнителното производство следва да се счита прекратено на 15.06.2012 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК; че от този момент е започнала да тече нова погасителна давност, който в случая е тригодишна, доколкото изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение и е изтекла на 15.06.2015 г., както и че предприетите след 15.06.2012 г. действия не прекъсват давността, тъй като се считат за обезсилени по аргумент на т.10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждането на разноски по делото.

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от процесуоално легитимирана страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението с оглед релевираните в жалбата оплаквания.

              С подадената от ищцата Т.М.К. искова молба съдът е сезиран с предявени при условията на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за сумите, обективирани в изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав: 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., 1 368,40 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до 06.11.2018 г. и 200,00 лева – разноски, въз основа на който е образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838.

              В исковата молба се поддържа, че на 09.03.2010 г. в полза на ответника Д.П. К.е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав за сумите: 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва от 01.03.2010 г. до окончателното й плащане и 200,00 лева – разноски, както и че въз основа на същия на 12.05.2010 г. срещу Т.К. е образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838. Посочено е, че до ищцата е изпратена покана за доброволно изпълнение, като е залепено уведомление за получаването й на 26.06.2010 г.; че от образуването на изпълнителното производство до подаване на исковата молба не са извършвани изпълнителни действия и такива не са искани от взискателя в продължение на повече от две години, считано от две седмици след датата, на която й е залепено съобщението за получаване на поканата за доброволно изпълнение, а именно: 10.07.2010 г., който срок е изтекъл през м.юли 2012 г. и изълнителното дело е следвало да бъзе прекратено с постановление на ЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Наведени са доводи и че процесните вземания са погасени с изтичане на тригодишен давностен срок по чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД както за главницата, така и за лихвата, започнал да тече от датата на последното валидно предприето изпълнително действие – 10.07.2010 г.  

              Претендира присъждането на разноски.

              В депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК Д.П.К. е оспорил предявените срещу него искове в цялост с релевирани доводи за неоснователност на същите и наведените в исковата молба твърдения. Инвокира съображения, че посочената норма на чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД е неточна, че погасителната давност за вземанията по изпълнителния лист не е изтекла, както и че не е налице перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като по изпълнителното дело са извършвани редица действия, вкл. принудително са събирани от ищцата суми. Претендира присъждането на разноски.     

              Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно конс-тантната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконо-съобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материал-но право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Съгласно нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се прекъсва.

              От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ, образувано на 12.05.2010 г., безспорно се доказва в процеса, че изпълнителното основание, по което е издаден процесният изпълнителен лист от 09.03.2010 г., е заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. на СРС, ГО, 57състав, влязла в сила спрямо ищцата Т. М.К. на 28.07.2010 г. поради неподаване на възражение по чл.414 ГПК срещу нея в срока по чл.414, ал.2 ГПК /в ред. до изм. с ДВ бр.100/2019 г./, след връчването й при условията на чл.47, ал.5 ГПК след залепено на 26.06.2010 г. уведомление по чл.47, ал.1 ГПК. Със същата е разпоредено Т. М.К. и Е.Д.Г.-А.да заплатят солидарно на Д.П. К.сумата 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.03.2010 г. до окончател-ното й изплащане, както и сумата от 200,00 лева – разноски по делото.  

              Констатира се и че по силата на извършеното с молбата по чл.426 ГПК възлагане по чл.18, ал.1 ЗЧСИ съдебният изпълнител на 09.06.2010 г. е изпратил запорни съобщения до 20 банки и клонове на чуждестранни банки, действащи на територията на страната, за налагане на запори върху вземанията на солидарните длъжници Т. М.К. и Е.Д.Г.-А., получени, съответно на 11.06.2010 г., на 14.06.2010 г. и на 15.06.2010 г. /“Регионална Инвестиционна банка – клон България, л.95 от делото на СРС/.  

              На 09.06.2010 г. е изпратено и запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Т.К. до работодателя й ЕТ „М.и Ц.– В.Ц.“ /л.58 от делото на СРС/.

              Със запорно съобщение от 18.01.2011 г., връчено на 12.02.2011 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Е.Д.Г.-А., получавано от работодателя й „А.-В.“ ЕООД /л.111 от делото на СРС/.

              С молба с вх.№ 61483 от 12.12.2012 г. взискателят Д.П.К. е заявил искане до ЧСИ М.Б. за проучване на имущественото състояние на солидарните длъжници и за предприемане на съответните изпълнителни действия при наличието на трудови възнаграждения и недвижимо имущество с цел удовлетворяване на вземането на взискателя чрез налагане на запори и възбрани.

              Със запорно съобщение от 27.06.2013 г., връчено на 03.07.2013 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Е.Д.Г., получавано от работодателя й ЕТ „Р.Т.**“ /л.127 от делото на СРС/.

              На 27.05.2014 г. по сметката на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ за погасяване на задълженията по изп.дело № 20108380402461 въз основа на наложения запор върху сметката на Т.М.К. в „Юробанк и Еф Джи България“ АД е постъпила сумата 13,39 лева /л.130 от делото на СРС/.

              С молба с вх.№ 37 328 от 20.05.2016 г. взискателят Д.П.К. е направил искане ЧСИ М.Б. да извърши проучване на имущественото състояние на солидарните длъжници и да пристъпи към обезпечаване и удовлетворяване на вземането на взискателя като наложи запори на вземанията на длъжниците и да възбрани недвижимото им имущество.

              Съгласно данните от извлечение от сметка и удостоверение на ЧСИ М.Б. /л.134 и л.136 от делото на СРС/, и признатите за безспорни факти в първоинстанционното производство на 03.04.2018 г. по сметката на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ за погасяване на задълженията по изп.дело № 20108380402461 въз основа на наложения запор върху сметката на Т.М.К. в „Банка Пиреос България“ АД е постъпила сумата 440,80 лева.

              Не се спори в процеса, че сумите по двата постъпили превода не са разпределяни. 

              В разпоредбата на чл.433, ал.1 ГПК изрично са уредени основанията, осуетяващи реализацията на правото на взискателя в изпълнителното производство. Съгласно т.8 от посочената разпоредба, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни дейст-вия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. Прекратява-нето поради т.нар.„перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъщест-вяването на съответните правнорелевантни факти. Срокът, установен в горепосочената норма, е преклузивен, а не давностен и започва от тече от последното изпълнително действие по изпълнителното дело. Изтичането на този срок води до прекратяване на започналото изпълни-телно производство, но не води до погасяване на материалното право и след неговото изтичане може да започне ново изпълнително производство.

              Съобразно приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013  по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, какъвто е настоящият случай/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущест-веното състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извърш-ването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

              Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г., дадени по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. В конкретния казус взискателят не е бездействал – налице са искани и извършвани изпълнителни действия срещу двамата солидарни длъжници, като периодите между тях са по-малко от две години.

              В контекста на изложеното СГС приема, че в разглеждания случай не са налице установените в чл.433, ал.1, т.8 ГПК предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство по отношение на ищцата Т.К. на това основание.

              Съгласно установената константна съдебна практика разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД намира приложение и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, тъй като тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК. След изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по реда на чл.424, ал.1 ГПК. При всички хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират. С влизането в сила на заповедта се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като е разрешен правният спор относно съществуването на вземането /в г.см. решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1722/2021 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4063/2021 г. на ВКС, III ГО; решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 93/17.05.2021 г. по гр.д.№ 2766/2020 г. на ВКС, ІV ГО; определение № 60818/15.12.2021 г. по гр.д.№ 2482/2021 г. на ВКС, IV ГО; определение № 60523/24.06.2021 г. по гр.д.№ 3523/2020 г. на ВКС, IV ГО; определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО и мн.др./. Разпоредбите относно погасителната давност са императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013 г., т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.

              От датата на образуването на настоящото изпълнително дело до отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр.д.№ 3/1980 г., извършена с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече, спряла е – Тълкувателно решение № 3 от                  28.03.2023 г., постановено по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Давността относно тези вземания започва да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. /в т.см. и решение № 50099/28.11.2023 г. по гр.д.№ 3614/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 21/11.01.2024 г. по гр.д.№ 439/2023 г. на ВКС, ІІІ ГО и мн.др./. След посочената дата на 2015 г. погасителната давност относно процесните вземания е била прекъсвана двукратно – 20.05.2016 г. и на 03.04.2018 г. 

              Предвид обстоятелството, че започналата да тече на 03.04.2018 г. нова петгодишна давност относно вземанията-предмет на спора не е изтекла както към датата на подаване на исковата молба от страна на Т.М.К. на 06.11.2018 г., така и към устните състезания по делото, въззивният състав намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявеният от същия иск на това основание се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.  

              Поради несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови ново, с което предявените от ищцата при условията на обективно съединяване искове по чл.439, ал.1 ГПК – да бъдат отхвърлени като неоснова-телни.

              С оглед изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя се дължат разноски за въззивното производство за заплатената държавна такса в размер на 81,37 лева, както и на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 620,00 лева – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство не са представени по делото от страна на въззивника.

              На въззиваемата страна не се дължат разноски по реда на чл.78, ал.3 ГПК за настоя-щото производство.

              Воден от горното, Съдът

 

                                                     Р    Е    Ш    И:

 

              ОТМЕНЯ решение № 49 от 02.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 70 961/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 127 състав  в цялост, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

 

              ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.М.К., ЕГН **********, с адрес: *** срещу Д.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че Д.П.К., ЕГН ********** няма право на принудително изпълнение на сумите: 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., 1 368,40 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до 06.11.2018 г. и 200,00 лева – разноски, за които на 09.03.2010 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав, за чието събиране е образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ, като неоснователни.

 

              ОСЪЖДА Т.М.К., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на Д.П.К., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 620,00 лева /шестстотин и двадесет лева/ – разноски за първоинстанционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 81,37 лева /осемдесет и един лева тридесет и седем стотинки/ – разноски за въззивното производство.

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

 

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.