Решение по дело №608/2018 на Административен съд - Пловдив

   Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 249

 

гр. Пловдив, 06.02.2019 година

 

   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд – Пловдив, X състав, в публично съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ                                                                                                     

при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА, като разгледа докладваното от съдия Ангелов административно  дело № 608 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

        

         Производството е по реда на чл.156 и следв. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

         Делото е образувано по жалба от Е.М.К., с ЕГН **********, действаща като едноличен търговец с фирма - ЕТ „*** – Е.К.“, с ЕИК *********, от гр. ***, ***, против Ревизионен акт № Р-16001617002999-091-001/02.11.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърден с Решение № 30/22.01.2018 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за установените задължения за:  данък по чл.48 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 2 526.23 лв. и лихви – 1 678.10 лв.; за 2011 г. – 7 640.72 лв. и лихви – 4 283.82 лв.;  за 2012 г. – 827.96 и лихви – 379.30 лв.; за 2013 г. – 266.87 и лихви - - 95.14 лв.;за 2014 г. – 6 356.73 лв. и лихви – 1 666.25 лв.и задължения за ЗОВ на самоосигуряващо се лице: - вноски за ДОО за 2012 г. в размер на 42.72 лв. и лихви -21.50 лв. и вноски за ЗО – 19.20 и лихви – 9.55 лв.

В жалбата се твърди незаконосъобразност на РА, тъй като част от съдържащите се в него данни, факти и обстоятелства, не са обсъдени, неоснователно подценени или напълно игнорирани важни факти и обстоятелства, както и, че неправилно доходите са класифицирани като такива по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, още повече, че не е приложен специалния ред на чл.122 – 124 от ДОПК. Подробни доводи се излагат в представената по делото писмена защита. 

         Ответникът по жалбата, директор на дирекция “ОДОП” – Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. Д., оспорва същата като неоснователна и недоказана. Твърди процесуална и материална законосъобразност на оспорения ревизионен акт по доводи, изложени в представената по делото писмена защита. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

         Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното:

         Жалбата е подадена в срока по чл.156 ал.1 от ДОПК от лице с правен интерес – адресат на обжалвания ревизионен акт, и е допустима.  

Ревизията на жалбоподателя е започнала със Заповед за възлагане на ревизия № Р-16001617002999-020-001/17.05.2017 г. (л.534, т.2), издадена от С.А.Г., началник сектор при ТД на НАП - гр. Пловдив, с обхват: задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2014 г.; ДОО за самоосигуряващи се лица за периода 01.01.2010 – 31.12.2014 г.; ЗО за самоосигуряващите се лица за периода 01.01.2010 – 31.12.2014 г., като е определен срок за приключване на ревизионното производство до 3 месеца, считано от датата на връчване на заповедта, което е сторено на 21.05.2017 г. по електронен път.   

В срока по чл.117 ал.1 от ДОПК е бил съставен РД № Р-16001617002999-092-001/06.10.2017 г.(л.145, т.1) По преписката липсват данни, в срока по чл.117 ал.5 от ДОПК, да е депозирано възражение срещу така изготвения РД. 

В законоустановения срок е издаден РА № Р-16001617002999-091-001/02.11.2017 г. (л.143, т.1), който в срока по чл.152 ал.1 от ДОПК е бил обжалван пред директора на дирекция “ОДОП ” – Пловдив при ЦУ на НАП.

В срока по чл.155 ал.1 от ДОПК, директор дирекция “ОДОП” - гр. Пловдив, е постановил  решението си под № 30/22.01.2018 г. (л.15, т.1), с което е потвърдил РА в частта за подробно посочените по-горе задължения.

С оглед компетентността на органа, издал обжалвания РА, по делото са  приложени:  Заповед № РД-09-1/03.01.2017 г. (л.25, т.1), Заповед № РД-09-21/10.01.2017 г. (л.28, т.1) и Заповед № РД-09-1230/11.07.2017 г. (л.29, т.1), всички издадени от териториалния директор на ТД на НАП – Пловдив. По делото е представен и диск с данни от публичния регистър на електронните подписи (л.30, т.1) и сертификати за електронни подписи на лицата, работили по преписката (л.31, т.1). 

         От фактическа страна съдът намира за установено следното:

         Е.М.К. е физическо лице с регистрация като ЕТ с фирма „*** – Е.К.“, със заявено начало на дейност – 01.11.2012 г. и начало на осигуряване за инвалидност, считано от 01.11.2012 г. като земеделски производител.

         През ревизираните периоди лицето е получавало доходи от трудови правоотношения, доходи от наеми и доходи от субсидии, които не е декларирала и върху които не е платен дължимият данък върху дохода.

Извършена е справка за движението на паричните средства на лицето по банковите сметки.

Извършена е съпоставка на приходите и разходите на Е.К., при което за всяка една от ревизираните години е установено превишения на разходите над приходите, което е прието за недеклариран доход по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ.

В ревизионното производство са представени ГДД по чл.41 от ЗОДФЛ /отм./ и чл.50 от ЗДДФЛ, подадени на 07.12.2017 г. за: 2001 г.,2002 г.,2003, г., 2004 г., 2005 г., 2006 г., 2007 г., 2008 г., ведно със служебни бележки за доходите от трудови правоотношения.

Разпитани са и лицата, предоставили заемни средства на Е.К.. Снети са обяснения от същата. Изискана е информация от трети лица, институции и контроли органи, след което е формиран изводът, че е налице недеклариран доход по чл.35, т.6 от ЗДДФЛ, след което са определени посочените по-горе данъчни задължения.

За да потвърди РА в тази част, решаващият орган изцяло е възприел мотивите на ревизиращия екип.

В съдебно заседание на 08.05.2018 г. са разпитани като свидетели лицата: *** К.а – дъщеря, М.С.У. – зет, К.С.Р. – етърва, Е.С.К. – съпруг и *** – роднина по сватовство, чийто показания в частите, съдържащи лични възприятия, съставът кредитира като безпристрастно дадени. В останалата част, същите следва да се анализират в комплекс със събраните по делото писмени доказателства, доколкото лицата се явяват роднини на жалбоподателя, и да бъдат преценени съобразно разпоредбата на чл.172 от ГПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК и чл.144 от АПК.  

         По делото са приети основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи /ССчЕ/, които съдът кредитира като обективно, компетентно и безпристрастно дадени в частта, съдържаща математическите изчисления.

В хода на съдебното производство към делото са приобщени писмени доказателства, представени от ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали, депозирани по делото с писмо вх. № 10755/30.05.2018 г. (л.582, т.2); доказателства, представени от ответника с молба (л.629, т.2).

         При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

В случая, в жалбата се правят две основни групи възражения – по отношение допуснати съществени нарушения на производствени правила и по материалната незаконосъобразност на обжалвания ревизионен акт.

І. Във връзка с наведените възражения за допуснати съществени нарушения на производствените правила.

На първо място, следва да се посочи, че съдът намира РА за издаден от ком­петентни органи по приходите и в предвидената за това форма. От приобщените по делото доказател­ства се установява, също така и че ЗВР, РА и РД са надлежно подписани с валид­ни електронни подписи, положени в съответствие със Закона за електронния до­кумент и електронния подпис към момента на подписването на електронните до­кументи.

Съдът обаче намира, че РА в обжалваната част, а именно: - установените задължения за данък по чл.48 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 2 526.23 лв. и лихви – 1 678.10 лв.; за 2011 г. – 7 640.72 лв. и лихви – 4 283.82 лв.;  за 2012 г. – 827.96 и лихви – 379.30 лв.; за 2013 г. – 266.87 и лихви - - 95.14 лв.;за 2014 г. – 6 356.73 лв. и лихви – 1 666.25 лв.и задължения за ЗОВ на самоосигуряващо се лице: - вноски за ДОО за 2012 г. в размер на 42.72 лв. и лихви -21.50 лв. и вноски за ЗО – 19.20 и лихви – 9.55 лв., е постановен при неправилно и непосле­дователно тълкуване и прилагане на материалния закон. Видно от ЗВР, с която е сложено в ход ревизионното производство по отношение жалбоподателя К.а, ревизираните данъчни задължения са за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ и др. С процесния РА обаче са определени задължения по чл.48 от ЗДДФЛ, които реално, са на база единстве­но облагане на доходите по чл.35 т.6 ЗДДФЛ, като, каквито практически, РА ква­лифицира констатираните несъответствия между разходите и доходите на Е.К. на годишна база, след анализ на паричните й потоци за всяка една от обследваните години от обжалваната част, а именно 2010, 2011, 2012, 2013 г. и 2014 г.  По отношение на така определената данъчна основа, следва да се посочи следното:

От ревизиращите органи е изготвен анализ на разполагаемите и разходвани парични средства на лицето за ревизирания период на годишна база, при което за 2010 г. е установено несъответствие между разходите и приходите на физическото лице в размер на (-24 702.50 лв.), за 2011 г. – (-74 845.41 лв.) лв., за 2012 г. – (-4 705.76 лв.), за 2013 г. – (-397.68 лв.) и 2014 г. – (-60 939.63 лв.

В РД и РА е прието, че след като задълженото лице не е предоставило доказателства относно източника на дохода до размера на установеното несъответствие за съответната година, то за ц***е на ревизион­ното производство следва да се приеме, че тези превишения представляват други облагаеми доходи по чл.35 т.6 ЗДДФЛ. По този начин данъчната основа за обла­гане на този доход е определена в размер на установените несъответствия /пре­вишения/, след което обаче, за същите са определени задължения по общия ред /на материалния данъчен закон, а не по аналогия - по реда на чл.122 и сл. ДОПК/. В тази връзка, съдът намира, че РА е незаконосъобразен, дори изцяло да се спо­делят фактическите изводи на органите по приходите и механизмът на формира­не на несъответствията, тъй като е недопустимо смесването на два напълно раз­лични по смисъл и предназначение начини на облагане. Разпоредбата на чл.35 т. 6 ЗДДФЛ определя, че облагаемият доход е брутната сума на облагаемите дохо­ди, придобити през данъчната година от всички други източници, които не са из­рично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО. В процесния случай, орга­ните по приходите претендират, че са разходвани средства, за които няма данни как са придобити, като не са ангажирани релевантни доказателства за източника и основанието за наличността им, като въпреки това се правят изводи за налични парични доходи, които не са декларирани надлежно.

Ответникът неправилно е квалифицирал посочените отрицателни разлики като доходи от други източници по смисъла на чл.35 т.6 ЗДДФЛ, доколкото превишението на разходите над прихо­дите не представлява „доход от друг източник“, изискващ посочването на конк­ретен източник на средствата, тъй като по определение, при превишението на раз­ходите, такъв конкретно посочен източник не е налице, а същото може да фор­мира облагаема основа само на основание презумпцията на чл.123 ДОПК. Според съда няма как едновременно да е налице „доход от всички други източници, които не са изрично посочени в ЗДДФЛ /облаган на основание и по реда на материал­ния закон/ и същият този доход да е с „недоказан/неустановен произход“ /облаган на основание чл.123 ДОПК/.

Или иначе казано, несъответствието между разходите на лицето, независимо от това дали са касови, безкасови, какъв е характерът им и прочие, и доходите му, респ. оценимото в пари имущество, не се третира от разпоредбата на чл.35 т.6 ЗДДФЛ. Изричното й изискване е, да се облагат доходи от източници, а посоченото от администрацията имуществено несъответствие не е източник на доход, нито самото то, в материалния закон се презюмира като доход, подлежащ на облагане. Това несъответствие не подлежи на облагане по общия ред, а само по реда на чл.122 и сл. ДОПК – по аналогия, но ако са налице предпоставките, визирани в тази хипотеза, вкл. несъответствието да е явно и значително. Тези превишения не могат да се облагат по общия ред, когато не отговарят на условията за облагане по аналогия, защото има съществена разлика в основанието за облагането в двата случая.

Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно разпоредбата на чл. 60 от Конституцията на Република България, гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Тази конституционна норма изчерпателно посочва възможните обекти на облага­нето с данъци – това са имуществата и доходите на гражданите. Съответно, в доктрината е безспорно, че данъците са имуществени /обект на облагането е при­тежаваното от лицето имущество/ и подоходни /обект на облагането са получени­те от лицето доходи/. Предмет на регулиране на ЗДДФЛ не е облагането с данъци на имущество, а на доходи – чл.1 и чл.2 ЗДДФЛ. Имуществените данъци са пред­мет на регулиране на друг закон – чл.1 ал.1 т.1-5 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

В ЗДДФЛ обаче няма легално определение на понятието „доход“, както няма легално определение и на понятието „облагаем доход“, като в разпоредбата на чл.10 от закона са дадени видовете доходи според два различни класифика­ционни критерия – според източника на дохода - ал.1 от разпоредбата, и според формата на получаването/плащането му - ал.2 от разпоредбата. По аналогия, от разпоредбите на Счетоводен стандарт 18, определящ дефиницията за „приход на предприятие“ в счетоводен аспект и при съобразяване с посочената норма на чл.10 ЗДДФЛ, следва да се приеме, че доходът е икономическо понятие, което обхваща получени от конкретно физическо лице оценими в пари права, които во­дят до нарастване на имуществения комплекс на това лице чрез нарастване на активите или намаляване на пасивите му.

Разпоредбата на чл.35 т.6 ЗДДФЛ, освен наличието на доход, който да се обложи, изисква той да е получен от „други източници“. Понятието „източник на доходи“ също не е дефинирано изрично в ЗДДФЛ. Това налага извличането му по тълкувателен път при съобразяване с логиката на закона и преследваната от законодателя цел. От една страна, понятието представлява класификационен критерий по чл.10, въз основа на който са изброени такива доходи, като с препратка е посочено, че по този критерий, доходи са и тези по чл.35 ЗДДФЛ, а от друга страна, в чл.8 от закона е посочено за кои източници на тези доходи се счита, че се намират на територията на Република България. Най-сетне, императивно изискване на разпоредбата на чл.35 т.6 от закона, е доходът да е от източник, който не е изрично посочен в този закон, което означава, че при изграждането на мотивите в процесния акт, следва да се посочи изрично какво е нормативното или облигационно основание за получаването на такъв доход. В ЗДДФЛ са посочени следните източници на доходи – доходи от трудови правоотношения, доходи от стопанска дейност като едноличен търговец, доходи от друга стопанска дейност /вкл. и дохода на лица, регистрирани като земеделски производители/, доходи от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество, доходи от прехвърляне на права или имущество, доходи от източниците, посочени в чл.35, т.1-5 ЗДДФЛ, както и доходи по чл.37–38 от закона.

Анализът на разпоредбите, уреждащи тези видове доходи, води до обоснования извод, че те се получават въз основа на съществували, съществуващи и/или развиващи се правоотношения, по повод на които, за съответното лице се поражда притезание за оценимо в пари право, като, от друга страна, по силата на тези правоотношения е породена корелационна връзка платец на доход - получател на доход. Т.е. понятието „източник на дохода“ предполага наличието на правоотношение, по силата на което за съответното лице е породено вземане за оценимо имуществено право, и/или прехвърлящо такова имуществено право лице или лица, които от гледна точка на данъчния закон се квалифицират като платец на дохода. Несъответствието между оценимите в пари имуществени активи и пасиви /права и задължения/ на определен имуществен комплекс на конкретно лице не е източник на доходи в посочения по-горе смисъл. Това несъответствие не представлява правоотношение /правоотношения/, нито може да се дефинира като платец на доход и то облагаем.

Впрочем, изискването за наличие на платец на доход имплицитно се съдържа в посочената правна норма на чл.35 от закона, като това изискване се извлича и по аргумент от общата разпоредба на чл.11 ЗДДФЛ. Горният извод се потвърждава и от историческото и логическото тълкуване на действащата разпоредба на чл.44а ЗДДФЛ, с която се въвежда задължението за определени платци на дохода по чл.35 от закона да заплащат авансово данъка. Всъщност, нормата не въвежда за първи път изискването за платец на този доход, а просто променя платеца на данъчните задължения за изплатените доходи от някои платци на дохода по чл.35 ЗДДФЛ след влизането си в сила. От друга страна, както вече бе посочено, несъответствието между констатираните доходи /оценими в пари права/ и източници на финансиране с имуществото на ревизираното лице и направените от него разходи, е основание за прилагане на оборимата презумпция на чл.123, ал.1, т.1 и т.2 ДОПК, която не изисква установяване на източник на дохода /в смисъл на права по развило се или съществуващо правоотношение и/или на констатиран платец/, а го презюмира извън тези обстоятелства. В случая обаче, органите по приходите не са се позовали на тази презумпция, за да формират данъчна основа по реда на чл.122-123 от ДОПК, а ревизионното производство е проведено по общите процесуални правила, които изискват данъчните фактически състави, водещи до определяне на задължения, да се установят при условията на първоначално пълно доказване от администрацията - § 2 ДР на ДОПК във връзка с чл.170 ал.1 АПК, вкл. в конкретния казус относно наличието на получен доход от конкретен източник, което не бе сторено по делото. На практика, с ревизионния акт са обложени разходи, а не доходи на лицето, което е недопустимо по аргумент от чл.2 от ЗДДФЛ.

В случая при ревизията, проведена по общия ред, органите по приходите са извършили съпоставка на приходите и разходите на физическото лице, като за ревизираните пет години са установили превишение на разходите над приходите, което е прието като формиран доход, който следва да се приеме за друг доход, недеклариран от лицето.

С оглед установеното, органите по приходите са били длъжни да уведомят ревизираното лице, че основата за облагане с данъци ще бъде определена по предвидения в чл.122 от ДОПК ред и да му предоставят възможност да ангажира доказателства и да вземе становище с оглед защита на правата и интересите си.

По своята правна същност уведомлението по чл.124 ДОПК представлява проце­суално действие, с което органът по приходите заявява, че облагането ще бъде извършвано по особения ред на чл.122 и следващите от ДОПК. За да породи своя правен ефект, обаче, уведомлението следва да бъде издадено и връчено в хода на ревизионното производство. Такова уведомление по чл.124, ал.1 ДОПК в реви­зионното производство на лицето не е връчвано, както и не му е дадено указание да подаде декларация по образец, посочена в чл.124, ал.3 ДОПК, в която да посо­чи относимите към установяване на данъчната основа обстоятелства. 

Предвид изложеното, съдът намира, че незаконосъобразно е определена да­нъчната основа за доход по чл.35 т.6 ЗДДФЛ за процесните 2010, 2011, 2012 г., 2013 и 2014 г., като са съоб­разявани суми, представляващи т.нар. несъответствие между получените доходи и извършените разходи /превишения на разходите/.

С оглед на принципната неза­коносъобразност на РА, в частта, с която на ревизираното лице са определени задължения за данък по ЗДДФЛ само върху тези доходи, но по общия ред, а не по аналогия, съдът счита, че не би следвало да бъде обсъждан въпросът относно действител­ното наличие на несъответствия и техния размер.

Следователно, РА следва да бъде отменен относно допълнително определените задължения за данък по чл.48 от ЗДДФЛ, произтичащи от незаконосъобразно определените данъчни основи, формирани реално само от превишенията на разходите над доходите, ведно със съответните лихви.

ІІ. Във връзка с наведените възражения за материалната незаконосъобразност на РА.

Основателни са възраженията на жалбоподателя в насока за неправилно прието начално салдо към 1.01.2010 г., както и към начина на изготвяне на паричните потоци. В случая за пълнота на изложението, следва да се посочи преди всичко, неправилният извод за превишение на разходите. Видно от таблиците на паричните потоци в РД, за 2010 г. сборът признатите налични парични средства в началото на периода е 6 443.55 лв., постъпленията за годината са в размер на 39 677.25 лв., а установените разходи за годината са в размер на 37 086.46 лв.; за 2011 г. – сборът на налични парични средства – 33 736.84 лв., постъпления – 57 197.22 лв., разходи 161 465.37 лв.; за 2012 г. – сборът на налични парични средства – 4 314.10 лв., постъпления – 13 693.61 лв., разходи 11 451.99 лв.; за 2013 г.  – сборът на налични парични средства – 11 261.48 лв., постъпления – 11 437.91 лв., разходи 5 627.89 лв. и за 2014 г. – сборът на налични парични средства – 1 466.18 лв., постъпления – 34 557.58 лв., разходи - 35 003.59 лв., като сборът на наличните парични средства, включва наличните парични средства в брой в началото на периода и наличните парични средства по банкови сметки. При съпоставка на двете величини е налице положително салдо – приходите са повече от разходите, поради което и е необоснован изводът на ревизиращия екип за отрицателно салдо. Така, по отношение на началните салда, в РД е посочено, че РЛ е декларирало за всяка една от ревизираните години налични пари в брой към съответната дата.

Прави впечатление, че са включени суми въз основа на изявления от РЛ, като изрично е посочено, че същото не представя доказателства за произхода на средствата. В случая съдът намира за недопустимо включване на тези суми единствено въз основа на изявление на РЛ, при положение, че в ревизионно производство по общия ред, липсва задължение за лицето да декларира определени обстоятелства. Друг е въпросът, че К.а като физическо лице, няма задължение да води счетоводство съгласно ЗСч.

Още по-голямо впечатление прави двоякият подходът на органа по приходите, да включва избирателно декларираните данни от лицето - като  начално салдо за периода не се признават заявените парични средства, а само част от тях - заявени са налични парични средства в размер на 112 193.00 лв., а са признати само 5 000.00 лв. Като крайно салдо на наличните парични средства в брой, в края на този данъчен период е призната сумата от 33 500.00 лв., определена на база декларираните парични средства от лицето към 31.12.2010 г. – 118 113.00 лв., след редуциране на средствата в резултат на изтеглена сума от банковата сметка – 12 000.00 лв. и върнат заем в брой в размер на 21 500.00 лв.

Предвид изложеното, необходимо е да се отбележи следното: - съгласно чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, каза се по-горе, облагаемият доход е брутната сума на облагаеми доходи, придобити през данъчната година от всички източници, които не са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО. Каза се също така, че в процесния случай, приходните органи са обложили разликата между разходи и приходи, които са определени като „доходи от други източници“ по смисъла на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ.

Как изложеното се съотнася към констатациите от анализа на паричните потоци?

Видно от същите, доходите на Е.К. са от: - обезщетения за безработица  и от работа в селското стопанство за предходни години, от трудови правоотношения, от субсидии за 2010 г, 2011 г., 2012 г. и 2014 г., от наеми, лихви, и от други облагаеми доходи за 2013 г. Т.е. нито един от тези доходи не попада в категория на тези, посочени в чл.35 т.6 от ЗДДФЛ.

Последно сочената норма, касае конкретен източник на средства, непопадащ в останалите хипотези на подоходното облагане.

В този смисъл съдът намира, че незаконосъобразно е определена данъчна основа за доход по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ. Изричното изискване на тази норма е, да се облагат доходи от източници, а посоченото от администрацията имуществено несъответствие не е източник на доход, нито то самото, в материалния закон, се презюмира като доход, подлежащ на облагане. Именно поради това, такова несъответствие и не подлежи на облагане по общия ред, а единствено по реда на чл.122 и следв. от ДОПК, и то, само и единствено, ако са налице предпоставките, визирани в тази хипотеза, включително несъответствието да е явно и значително. Тези превишения не могат да се облагат по общия ред, когато не отговарят на условията  за облагане по аналогия, тъй като липсва идентичност в основанието за облагането в двата случая. Несъответствието между констатираните доходи /оценими в пари права/ и източници на финансиране с имуществото на РЛ и направените от него разходи, е основание за прилагане на оборимата презумпция на чл.123, ал.1 т.1 е т.2 от ДОПК, която не изисква установяване на източник на доходи, а го презюмира извън тези обстоятелства.

Съгласно чл.122, ал.1, т.7 от ДОПК, това несъответствие е самостоятелно основание за провеждане на ревизията при особени случаи, каквото е следвало да бъде ревизионното производство във връзка с облагане на установено надвишени на разходи над приходите на РЛ. В случая, органите по приходите не са се позовали на тази презумпция, за да формират данъчна основа по реда на чл.122 – чл.123 от ДОПК, а ревизионното производство е проведено по общите процесуални правила, които изискват данъчните фактически състави, водещи до определяне на задължения, да се установят при условията на първоначално пълно доказване от администрацията - § 2 от ДОПК във връзка с чл.170 ал.1 от АПК, в конкретния казус  относно наличието на доход от конкретен източник.

След като не са установени и доказани от приходната администрация по надлежния ред недекларирани от РЛ облагаеми доходи, които следва да бъдат включени облагаемата основа, то така издаденият РА се явява незаконосъобразен и следва да бъде отменен.

При този изход на спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се следват на жалбоподателя и същите се констатираха в размер на 2 150.00 (две хиляди сто и петдесет) лв., представляващи разноски за: 50.00 лв. ДТ, 500.00 лв. депозит за вещо лице и 1600.00 лв. адвокатски хонорар.

Водим от горното, Административен съд – Пловдив, Х състав,

 

         Р Е Ш И :

 

          ОТМЕНЯ Ревизионен акт № Р-16001617002999-091-001/02.11.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърден с Решение № 30/22.01.2018 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за установените задължения за:  данък по чл.48 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 2 526.23 лв. и лихви – 1 678.10 лв.; за 2011 г. – 7 640.72 лв. и лихви – 4 283.82 лв.;  за 2012 г. – 827.96 и лихви – 379.30 лв.; за 2013 г. – 266.87 и лихви - - 95.14 лв.;за 2014 г. – 6 356.73 лв. и лихви – 1 666.25 лв.и задължения за ЗОВ на самоосигуряващо се лице: - вноски за ДОО за 2012 г. в размер на 42.72 лв. и лихви - 21.50 лв. и вноски за ЗО – 19.20 и лихви – 9.55 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗЕН.

          ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Пловдив при ЦУ на НАП, да заплати на Е.М.К., с ЕГН **********, действаща като едноличен търговец с фирма - ЕТ „*** – Е.К.“, с ЕИК *********, от гр. ***, ***, сумата от 2 150.00 лв., разноски по делото.

         Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

 

 

                            АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: