Р Е Ш Е Н И Е

№ 33

 

гр. Русе, 23.01.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на седемнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

                                          

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. ВЕЛКОВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН

     ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ

 

    при участието на секретаря Тодорка Недева, като разгледа докладваното от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д. № 850 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

         Подадена е въззивна жалба от „Монтюпе“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Освободител“ № 8А, ет. 2, чрез адв. М.Б., срещу Решение № 1676 от 22.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2299/2019 г. по описа на Русенски районен съд. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, и необоснованост. Твърди се, че по делото безспорно е установено, че прекратяването на трудовото правоотношение между страните е станало по инициатива на работника. Същият лично е подписал заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение с въззивното дружество, в която изрично са определени дължимите обезщетения, и която заповед не е оспорена от работника. Счита, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, която е подписана от двете страни, може да се разглежда като гражданскоправна спогодба по отношение размера на дължимите обезщетения. Сочи се, че неправилно първостепенният съд е изложил аргументи, които касаят производството по оспорване законността на прекратяването на трудовото правоотношение, а към момента същата не е отменена.

         С жалбата се иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

         В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна. В съдебно заседания въззивамият изразява становище за нейната неоснователност. Сочи, че работодателят е искал да мине на ТЕЛК, но той отказал защото искал да продължи работата. Поискал от мениджъра да му намерят по-лека работа. Оспорва обстоятелството, че се е съгласил да заплати обезщетение. Твърди, че в подаденото от него заявление е посочил от кой момент желае да бъде прекратено трудовото му правоотношение и отказал да отиде на ТЕЛК именно за да може да отработи изцяло това време. Сочи, че към момента има ТЕЛК за констатирана 50 % трайно намалена работоспособност.  

         Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

         Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността му, по наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от „Монтюпе“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Освободител“ № 8А, ет. 2, представлявано от Д.Ш., против А.Д.Н., ЕГН ********** ***, иск за заплащане на сумата от 950.40 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.04.2019 г. до окончателното плащане, като неоснователен.

Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че въззиваемият е работил по трудово правоотношение при въззивното дружество по силата на трудов договор № 214/13.06.2011 г. на длъжност „оператор производство“, с основно месечно трудово възнаграждение 552 лева. В чл. 13 от трудовия договор страните са уговорили 45 дневен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор и за двете страни.

Със Заповед № ЧР-125 от 12.08.2016 г. на работодателя основното трудово възнаграждение на въззиваемия е увеличено на 683 лева, считано от 01.08.2016 г.

На 23.08.2016 г. въззиваемият е подал заявление до работодателя, с което е изявил желание за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 08.10.2016 г., видно от приложеното заявление с вх. № 135 от същата дата.

Със Заповед № 198/29.08.2016 г. трудовият договор, сключен с въззиваемия е прекратен, с посочено основание за прекратяването чл. 326, ал. 1 от КТ въз основа на подаденото от последния заявление. Заповедта е връчена лично на работника на 29.08.2016 г. В същата е посочено, че на работодателя следва да се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 938.85 лв.

Въз основа на така установените правнорелевантни за спора факти от първоинстанционния и въззивния съд, съдът приема следното от правна страна:

         Прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ предполага изявление от работника с отправено предизвестие до работодателя за прекратяването му. В този смисъл е представеното по делото заявление от въззивника от 23.08.2016 г., с което същият е отправил 45 дневно предизвестие за прекратяване на трудовия договор предвид посочена от работника дата, считано от която желае да се прекрати правоотношението – 08.10.2016 г. С изтичането на предизвестието трудовото правоотношение се прекратява, каквито мотиви е изложил и първостепенният съд.

         В хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326, ал. 1 от КТ е приложима разпоредбата на чл. 220 от КТ, която предвижда дължимостта на обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор, както от страна на работника, така и от страна на работодателя. Така, в ал. 1 на посочената разпоредба е предвидено, че страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. В ал. 2 на цитираната разпоредба е предвидено пък, че страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие. При анализ на доказателствената съвкупност по делото, съобразена с нормите, уреждащи прекратяването на трудово правоотношение с предизвестие от работника, настоящата инстанция намира, че трудовото правоотношение с въззиваемия е прекратено при условията на чл. 220, ал. 2 от КТ. За да достигне до този извод съдът взе предвид представеното по делото заявление за прекратяване на договора, подадено от работника, което представлява 45 – дневно предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ, както и издадената в тази връзка заповед на работодателя за прекратяване на трудовия договор от 29.08.2016 г. Видно е, че същата е издадена преди изтичането на отправеното от работника предизвестие и доколкото не са ангажирани доказателства за изявления на работника за прекратяване на трудовия договор, считано от 29.08.2016 г., то може да се заключи, че работодателят е прекратил трудовия договор в хипотезата на чл. 220, ал. 2 от КТ. Разпоредбата на чл. 220, ал. 2 от КТ дерогира приложението на ал. 1, доколкото при отправянето на заявлението за прекратяване на трудовия договор работникът е съобразил уговореното между страните предизвестие за прекратяването му и неспазването на предизвестието е по причина, че работодателят е прекратил договора преди изтичането му. В този случай не работникът дължи обезщетение за неспазено предизвестие, а работодателят на основание чл. 220, ал. 2 от КТ дължи такова на работника, поради несъобразяване със заявения срок на предизвестието.

         Не би могла да се сподели тезата на въззивното дружество, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение може да се тълкува като двустранно споразумение. Заповедта за прекратяване на трудово правоотношение представлява акт на властнически правомощия от страна на работодателя и работникът по никакъв начин не участва в това производство и не би могъл да влияе на него. Подписването й от страна на работника има значение единствено относно доказването факта на връчването й.

         Въз основа на изложеното, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна. Същата не е направила искане за присъждането им, поради което настоящата инстанция не дължи произнасяне по реда на чл. 78 от ГПК. 

 

 

 

 

Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд

 

 

 

 

 

Р Е Ш И:   

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1676 от 22.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2299/2019 г. по описа на Русенски районен съд.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                              

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

        

         ЧЛЕНОВЕ: 1.

                     

                    2.