№ 13964
гр. София, 15.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20221110167621 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Н. Н. И.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „В.“ 25, вх. В, ет. 1, ап. 1, чрез адвокат Б. З., срещу
„Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28,
ет. 2, ап. 40-46, представлявано от управителя П. Д., за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 50,00 лв. като част от сума в общ размер 250,00 лв.,
платена от ищцовата страна без основание по договор за поръчителство и договор за
заем № 4449495, поради нищожност на същите, ведно със законна лихва от датата на
исковата молба 12.12.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.
Ищецът твърди, че на 06.04.2022 г. сключил с трето за процеса лице - „И. А. М.“
АД, договор за предоставяне на паричен заем № 4449495, по силата на който получила
сумата от 500,00 лв. Твърди още, че в чл. 4 от договора било уговорено задължение за
длъжника да обезпечи заема с поръчителство, като условията били така поставени, че
най-лесно било договорът за поръчителство да бъде сключен с ответника „Ф. Б.“ ЕООД
– свързано с кредитора лице. В резултат на това ищецът твърди, че поради липса на
алтернатива сключил по необходимост с ответната страна договор за предоставяне на
гаранция № 4449495, по силата на който заплатил гарантиращо възнаграждение, на
разсрочено плащане заедно с месечната вноска по договора за кредит. Ищецът излага
твърдения, че валидността на договорът за гаранция, като акцесорен такъв, зависила от
действителността на договора за заем, в която връзка навежда съображения за
недействителност на двата договора. Поддържа, че уговорката в чл. 4 от договора за
заем за предоставяне на поръчителство била нищожна, тъй като въвеждала
неизпълними от потребителя изисквания за обезпечаване на кредита чрез двама
поръчители или банкова гаранция, които условия го принуждавали да избере
ответника – свързано с кредитора лице, като гарант по договора. Посочва, че
възнаграждението по договора за гаранция не било включено в ГПР, с което се
1
заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че договорът за гаранция е
лишен от основание, тъй като ползвал единствено кредитора „И. А. М.“ АД, но не и
длъжника, като в тази връзка сочи, че процесният договор за поръчителство бил
сключен с главния длъжник, а не с кредитора, което било в противоречие с правилата
на чл. 138 и сл. ЗЗД. Ищецът навежда твърдения, че договорът за поръчителство бил
нищожен, поради противоречие с добрите нрави, тъй като се целяло да се набави
допълнително възнаграждение за кредитора – свързано лице, чрез заплащане на
уговорената в чл. 3, ал. 1 от договора сума. Ищецът поддържа, че кредиторът, който е
икономически по-силната страна, се е възползвал недопустимо от положението си,
като си е осигурил допълнително възнаграждение. С оглед изложеното, ищцовата
страна счита, че е запалатила на ответника възнаграждение за поръчителство в размер
на 250,00 лв. без основание, като претендира да му бъде възстановена част от същото, а
именно – сумата от 50,00 лв., претендирани частично от 250 лв.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва
предявения иск. Поддържа, че в качеството си на поръчител законосъобразно е
получил уговореното между страните възнаграждение, гарантирайки точното
изпълнение на задълженията на ищеца по договора за заем, като именно това е и
насрещната престация, която е получил ищецът заемател, и договорът не е лишен от
основание. Счита, че договорът не е нищожен поради противоречие с добрите нрави,
тъй като не било доказано да са нарушени конкретни морални норми и между страните
важал принципът на свободно договаряне. Ответникът посочва, че престациите на
страните не са явно нееквивалетни, тъй като срещу полученото възнаграждение е поел
задължение да отговаря с цялото си имущество за задълженията на заемателя,
включително и за последиците от евентуалното неизпълнение, като по този начин
стойността на настрещната му престация надвишавала в пъти размера на полученото
възнаграждение. Поддържа, че ищецът е имал възможност да избере начина за
обезпечаване на задълженията си по договора за заем и не е бил длъжен да сключва
процесния договор за поръчителство. Сочи, че в качеството си на търговец
основателно е предоставил услугата за обезпечаване на кредита възмездно. Ответникът
счита, че наведените от ищеца доводи за нищожност на договора за заем били
неотносими, тъй като касаели правоотношение между ищцовата страна и „И. А. М.“
АД. Освен това чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК били
приложими към договорите за кредит, но не и към договора за поръчителство. С тези
аргументи моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. Пред съда страната не
изпраща процесуален представител.
Третото лице помагач изразява становище относно неоснователността и
недоказаността на предявените искове. Счита, че не е налице правен интерес да
подпомага ищеца в настоящото производство.Навежда твърдения, че договорът за
паричен заем бил сключен в съответствие с изискванията на ЗПК. Моли съда да
отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски
съгласно представен списък. В съдебно заседание не изпраща процесуален
представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата,
че на 04.04.2022 г. между Н. Н. И. и „И. А. М.“ АД е сключен Договор за паричен заем
№ 4449495 и за обезпечаване на задължението по Договора за паричен заем № 4449495
2
е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4449495 от същата дата с
поръчител „Ф. Б.“ ЕООД.
Видно от представения по делото договор за паричен заем № 4449495 от
04.04.2022 г., сключен между „И. А. М.“ АД и Н. Н. И., на Н. Н. И. е предоставена
заемна сума в размер на 500,00 лв. за срок за погасяване на кредита 4 седмици.
Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на четири вноски, като е
посочен е размер на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 40 %, като
годишния размер на разходите е посочен в размер на 49.04 %. Съгласно чл.4 от
Договор за паричен заем № 4449495 заемателят се задължава в срок до 3 дни, считано
от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от посочените от
кредитодателя обезпечения.
По делото е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, според
която по процесния договор за паричен заем са платени суми в общ размер на 616,49
лева от заемополучателя. Съгласно представената информация от „Из. А. М.“ се
констатира, че с получените плащания в общ размер на 616,49 лева са погасени
следните задължения по кредита: главница и лихви в размер на 616,49 лева и
възнаграждение за поръчител в размер на 99, 82 лева.
Не се спори, че ищецът не е осигурил някое от предвидените по договора
обезпечения.
Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № 4449495 от
04.04.2022 г., е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1
ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки,
всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които
са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в
отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от
друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на
неравноправни клаузи. Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена
служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя „Ф. Б.“ ЕООД,
е кредитодателят „И. А. М.“ АД, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им
дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества упражняват
дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 4 от договора за
3
предоставяне на поръчителство, е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът
сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете
съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за
гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор
за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от
договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4
от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение.
От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е
предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно
информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране.
Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем,
следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за
предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за
заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за ползване на
заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като
разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва
да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава
5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10
пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %.
Според изготвеното по делото експертно заключение, съобразявайки размеръ на
отпуснатия кредит, и общо изплатената от ишеца сума, както и срока, в който е
погасен кредита вещото ллице установява, че процентът на ГПР възлиза на 1 134,45 %.
Така уговореното възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва,
която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор се
явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Доколкото в настоящият случай с предявените искове се претендират различни
форми на нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като
съединяването е винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат
останалите предявени основания за нищожност.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който
е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването
на ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради получаването на нещо
без основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на
ищцата.
С протоколно определение от 28.06.2023 г. съдът е допуснал увеличение на
размера на предявения иск, като е посочил, че същият следва да се счита предявен за
сумата от 99,82 лева.
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил
сума в размер на 99,82 лева по договора за поръчителство. При установяването
недействителността на клаузата по договора ответникът дължи връщане на тази сума
като недължимо получена. С размера на тази сума ответникът се е обогатил за сметка
4
на ищеца, като е налице причинна връзка между обогатяването на ответника и
обедняването на ищеца. Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на
основание да получи посочената сума. Предвид изложеното исковата претенция следва
да се уважи като доказана и основателна.
По отговорността на страните за разноски:
От представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява,
че ищецът е заплатил в брой адвокатско възнаграждение съобразно договореното, а
именно 1000 лв., за което договорът служи за разписка за извършеното плащане. С
отговора на исковата молба ответникът е навел възражения за прекомерност на
ищцовата претенция за адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК във
връзка с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. При
възражение за прекомерност, в контекста на приложното поле на чл. 78, ал. 5 от ГПК,
съдът е длъжен да прецени дали размерът на заплатените разноски е адекватен на
естеството на извършените процесуални действия. Институтът на чл. 78, ал. 5 от ГПК
е насочен към установяване на социална справедливост и недопускане на злоупотреба
с процесуално право, като не установява задължение на съда винаги да редуцира
разноските и то до размера на абсолютния минимум. В случая, съобразно цената на
предявените искове и при съобразяване императива на чл. 7, ал. 6 от Наредба №
1/2004г., съгласно който възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1
от същата наредба, минималният размер на адвокатското възнаграждение при интерес
до 1000 лв. следва да бъде в размер на 400,00 лв. Като съобрази разясненията с
Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове,
както и обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е
приключило в едно открито съдебно заседание, съдът определя за декватни на
естеството на извършените процесуални действия адвокатско възнаграждение в размер
на 500 лв. При този изход на спора с оглед основателността на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноски в
размер на 100,00 лв., заплатена държавна такса и 400 лева депозит за вещо лице.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от Н. Н. И., ЕГН **********,
с адрес в гр. С., ул.“В.“ № 25,вх.В, ет.1, ап.1, с адрес на пълномощника му: гр.С.,
ж.к.“Л.“, ул.“Г. Д.“ №6, Търговски комплекс „С. М.“, офис 14 чрез адв. Б. З., срещу „Ф.
Б.“ ЕООД, ЕИК .., със съдебен адрес гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за предоставяне на гаранция №
4449495 от 04.04.2022 г., сключен между „Ф. Б.“ ЕООД и Н. Н. И..
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК .., със съдебен адрес гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет.
2, ап. 40-46, да заплати на Н. Н. И., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул.“В.“ № 25,
вх.В, ет.1, ап.1, с адрес на пълномощника му: гр.С., ж.к.“Л.“, ул.“Г. Д.“ №6, Търговски
комплекс „С. М.“, офис 14 чрез адв. Б. З., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
сумата от 99,82 лева, представляваща платена без основание сума по Договор за
поръчителство № 4449495 от 06.04.2022 г. до окончателното плащане, ведно със
законната лихва от 12.12.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
5
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК .., със съдебен адрес гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет.
2, ап. 40-46, да заплати на Н. Н. И., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул.“В.“ № 25,
вх.В, ет.1, ап.1, с адрес на пълномощника му: гр.С., ж.к.“Л.“, ул.“Г. Д.“ №6, Търговски
комплекс „С. М.“, офис 14 чрез адв. Б. З., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в
размер на 1000,00 лв., представляваща разноски по делото.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца - “И. А. М.” АД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. С., „Д. Н.“ №
28, ет. 2, ап. 40-46.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6