Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15. 06. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на втори юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 9967 по описа
за 2020 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ответник в производството пред СРС, срещу решение №
153179/16.07.2020 г. по гр. д. № 45635/2019 г. на СРС, 42 състав, с което решение
е уважен срещу ответника, въззивник, предявеният иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК и
в негова тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за недопустимост на решението, тъй
като не бил налице правен интерес за предявяване на иска, от страна на ищцата. Освен
това решението било неправилно като постановено в нарушение на материалния
закон, не били обсъдени представените по делото доказателства, както и били
допуснати процесуални нарушения.
Иска се от настоящата инстанция обжалваното решение да
бъде обезсилено или отменено и вместо това да се постанови друго, с което
претенциите на ищцата да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищцата пред СРС – К.П.Б., в който се излага становище за
неоснователност на така подадената въззивна жалба и правилност на постановеното
решение. Счита, че сочената от въззивника заповед не доказвала тезата за
наличие на облигационно отношение между страните; не били допуснати сочените от
въззивника процесуални нарушения по допускането и събирането на
доказателствата.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 20.07.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 28.07.2020 г., следователно същата е в срок.
Налице е правен интерес от обжалване; следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По доводите
във въззивната жалба:
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо:
Налице е правен интерес от предявяване на отрицателния
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК от ищцата срещу ответника /въззивник/.
Ищцата твърди да не е в договорно отношение с
ответника. Независимо от това последния открил партида на нейно име, както и
начислил задължения по същата в размер на 1 204,75 лв. за периода
м.03.2010 г.- м.09.2011 г., които се иска да бъдат приети за недължими. Ответникът
я уведомил, че ще предприеме съдебно производство срещу нея. При условието на
евентуалност се сочи, че задълженията са погасени по давност.
Видно от отговора по исковата молба ответникът твърди,
че ищцата е потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Във връзка с доклада по чл.140 ГПК, изготвен от СРС,
ищцата е представила съобщения към фактури за аб.№ 230075 /л.47 и следв./ видно
от които ищцата е посочена като платец с № 633845 и съответно са отразени задължения
към ответното дружество. Същите съдържат и текста „предстои съдебно
производство“.
Ето защо въззивната инстанция намира, че довода на
въззивника за недопустимост на така постановеното от СРС решение, е
неоснователен.
По
съществото на спора:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ответника не е доказал пълно и главно, че за процесния период
страните са се намирали в договорно правоотношение. Затова и предявеният иск е
приет за доказан по основание. От ответника не се доказало, че ищцата е
собственик на процесния имот или има вещно право на ползване върху него.
Представената молба за вписване на ипотека не представлявала титул за
собственост.
Спорно по делото е обстоятелството дали ищцата /въззиваема
пред настоящата инстанция/ е носител на правото на собственост върху процесния
имот и от тук обвързани ли са страните по спора от договорно правоотношение за
доставка на топлинна енергия, чиято цена се дължи от потребителя във връзка с
разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС и същите
по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящия съдебен акт.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в
определение № 227372 от 27.09.2019 г./л.33 от делото пред СРС/ правилно е
разпределена доказателствената тежест между страните.
В тежест на ответника е да докаже, че страните са
обвързани от договорно правоотношение, респ., че ищцата е потребител на ТЕ. Във
връзка с доклада на съда и разпределението на доказателствената тежест, ответникът
не е представил доказателства в подкрепа на възраженията си в отговора по
исковата молба, че ищцата е потребител на ТЕ.
Представената молба до ДСК за вписване на законна
ипотека не обуславя извода, че К.Б. е титуляр на правото на собственост върху
процесния топлоснабден имот.
Действително, в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, пред
настоящата инстанция беше приета заповед № ДИ-П-79/91 г. на Община „Слатина“,
издадена на основание чл.13 от ЗС и чл.120 НДИ, но видно от отразеното в самата
заповед „собствеността върху имота ще премине върху купувача след заплащане на
продажната цена и сключването на договор за покупко-продажба. Такъв договор не
е представен по делото, нито се твърди да е сключен. За настъпването на
вещно-прехвърлителното действие при покупката на общински, респ. държавен имот,
е необходимо наличието на смесен фактически състав- административен акт,
каквато в случая е приетата пред настоящата инстанция заповед и гражданско-правният
елемент- сключването на договор за покупко-продажба. Следователно в случая не
се доказа да е финализирана покупко-продажбата на процесния имот.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски и такива няма да бъдат
присъдени.
Въззиваемата
се представлява по реда на чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата поради
което на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. ще бъде присъдено адв.възнаграждение на
адв.И., което въззивната инстанция
определя в размер на 300 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 153179/16.07.2020 г. по гр. д. № 45635/2019
г. на СРС, 42 състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на основание
чл.38, ал.2 от ЗАдв. на адв.
Н.И.И., ЕГН **********,*** /офис-партер/ адв.
възнаграждение пред въззивната инстанция
в размер на 300 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: