Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1467
гр. Сливен, 13.12.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Сливенският
районен съд, І-ви граждански състав в публично заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВКА КИРИЛОВА
при
секретаря А. В., като разгледа докладваното от районния съдия гр.д. № 4080 по описа за
Предявен е иск с правно основание
чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 124 от ГПК, във
вр. с чл. 86 от ЗЗД в условията на обективно кумулативно съединяване на
исковете.
Предявен е положително установителен за установяване на вземане от страна
на ищцовото дружество по отношение на ответниците да заплатят солидарно
следните суми: главница в размер на 4 542.29 лв. по Договор за потребителски
кредит № ********** от 07.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението в съда – 16.04.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, неустойка в размер на 462.58 лв., както и направените разноски по
ч.гр. д. № 2058/2019 г. по описа на СлРС в общ размер на 250.10 лв.
В молба си
ищцовото дружество твърди, че на 07.11.2013 г. е сключило Договор за револвиращ
заем № ********** с ответника П.И.Б. -
длъжник и М.Й.К. - солидарно задължено лице по договора за кредит. Договорът е
сключен при посочени от ответника параметри, като Общите условия са неразделна
част от договора. След подписване на договора ищцовото дружество в срок е
превело на 07.11.2013 г. паричната сума в размер на 3000 лв. по посочена от
длъжника банкова сметка, ***редоставения заем с равни месечни вноски в размер и
срокове, според погасителен план, който е неразделна част от Договора за
револвиращ заем. Изготвен е погасителен план с определени 42 равни месечни
вноски в размер на 152.64 лв., с падежна дата - всяко 3-то число на месеца.
Сочат, че
длъжниците са изплатили дванадесет пълни погасителени вноски и една непълна на
12.12.2014 г. Крайният срок за погасяване на кредита, съгласно погасителния
план е изтекъл на 03.06.2017 г., с изтичането на който е настъпила и
изискуемостта на задължението в пълен размер. Падежът на последната погасителна
вноска е настъпил на 03.06.2017 г. Съгласно Общите условия по кредита при
прекратяване на договора длъжника дължи неустойка в размер на 50 % върху целия
размер на заема. Размерът на начислената неустойка към датата на прекратяване
на договора е 462.58 лв.
Поради неизпълнение на договореното
задължение ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК на 16.04.2019 г.,
след което била издадена Заповед № 1391/18.04.2019г. В предоставеният
двуседмичен срок от получаване на заповедта длъжниците са входирали възражения,
за които е уведомено ищцовото дружество. В предоставеният едномесечен срок са
входирали настоящият иск.
Предвид изложеното, молят съда да
признае за установено, че ответниците дължат следните суми: главница в размер
на 4 542.29 лв. по Договор за потребителски кредит № ********** от 07.11.2013
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда –
16.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; неустойка в размер на
462.58 лв., както и направените разноски по ч.гр. д. № 2058/2019 г. по описа на
СлРС в размер на 250.10 лв., от които 100.10 лв. - заплатена държавна такса и
150.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Претендират за присъждане на
направените по делото разноски. Молят да се приложи ч.гр.д. № 2058/2019 г. по
описа на СлРС.
Съгласно разпоредбата на чл. 129 от ГПК съдът
извърши проверка на допустимостта на предявения иск и изпрати преписи от
исковата молба ведно с приложенията на ответника.
При условията на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответницата М.Й.К., с
който счита предявеният иск за частично недопустим, поради изтичане на 6
месечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Изтъква, че съгласно чл.
147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното
задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест
месеца. Съгласно Решение № 83 от 26.05.2017 г. по т.д. № 50394/2016 г., г.к. ІV
г.о. ВКС е приел, че шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД
тече за всяка отделна вноска по договора от съответната дата на настъпването на
падежа й. Излага подробни аргументи за неоснователност на иска. Счита
процесният договор за недействителен и моли съда да го отхвърли. Алтернативно
моли, ако съда приеме за действителен процесния договор, прави възражение за
нищожност на клаузите.
Предвид изложеното, моли съда да отхвърли иска по отношение на нея, като
неоснователен и недоказан.
В с.з. ищцовото дружество не се
представлява от представител, с молба моли съда да уважи исковете в пълен
размер. Излага подробни аргументи за уважаване на исковата претенция, позовава
се на практика.
Претендира за присъждане на
направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ответната страна.
Ответникът П.И.Б. не се явява, не
е изразил становище по молбата.
Ответницата М.К. не се явява в
съдебно заседание. Представлява се от пълномощник, който моли съда отхвърли
иска, като неоснователен и недоказан. Претендира за присъждане на направените
по делото разноски.
От събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно, че ищцовото дружество е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК на 16.04.2019 г., за което е образувано ч.гр.д. № 2058/2019 г. по описа
на СлРС, по което е издадена Заповед № 1391/18.04.2019 г. за дължими суми от
ответника - главница в размер на 4 542.29 лв., дължима по Договор за
потребителски кредит № ********** от
07.11.2013 г., сума в размер на 462.58 лв., представляваща неустойка, ведно със
законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 16.04.2019 г.,
както и разноски в размер на сума в общ размер на 250.10 лв., представляваща
направените по ч.гр.д. № 2058/2019 г. по
описа на СлРС.
Видно от представеният
погасителен план, крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл на
03.06.2017 г., като с изтичането на срока е настъпила и изискуемостта на
задълженията в пълен размер.
Съдът намира
за неоснователно възражението на ответницата за
погасяване на задълженията по давност,
тъй като вземането се погасява с изтичането на кратката 3-годишна
давност по чл.111, б.„в” ЗЗД от настъпване на
падежа за плащането, който е настъпил на 03.06.2017 г., поради
което 3-годишния давностен срок по чл.111, б.„в” ЗЗД за погасяването й по
давност, не е изтекъл до предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на
ответницата за погасяване на главното вземане по давност.
От представеният договор е видно, че освен от длъжника П.Б., същият е
подписан и от солидарния длъжник М.К., поради което възраженията на
пълномощника й, че същия е подписан само от лицето, получило кредита е
неоснователно.
Горната фактическа обстановка е несъмнена. Тя се установява от събраните по
делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като
безпротиворечиви, взаимно допълващи се.
Приетото за установено от фактическа страна,
обуславя следните правни изводи:
Предявените при условията на обективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, вр.чл.415, ал.1,
вр. с чл.124, ал.1 от ГПК са допустими - предявени са от лице - заявител, разполагащо
с правен интерес да установи със сила на присъдено нещо
съществуването, респ. дължимостта на вземането си по издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Разгледани по същество исковете
са частично основателни и доказани.
В тежест на ищеца е доказване на факта на съществуване на
валидно облигационно отношение между него и ответника, произтичащо от договор
за заем, изпълнение на поетите от него задължения по договора, основното от
които е за предаване на заемната сума, а в
тежест на ответника е и да установи факта на изпълнение на
претендираните задължения, респ. основанието, поради което счита, че не дължи
претендираната сума.
Съдът
приема, че ищцовото дружество представлява финансова институции по смисъла
на чл.3, ал.2
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
/както е в конкретния случай/,което определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл.9 ал.4 ЗПК
и поради което и съгласно разясненията дадени в т.18 на ТР № 4/2013г.на ОСГТК
на ВКС, изискването за обявяване на договора за кредит за изискуем важи и за
него.
Установи се, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.11 ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора.
По отношение
договорната лихва съда приема,че договора в тази част е сключен при наличие на
неравноправни клаузи, същия е нищожен, респективно не поражда валидни
правоотношения между страните,при следните съображения:
Отпуснатият на
ответната страна заем представлява предоставяне на "финансова услуга"
по смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и
същият има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този
закон,според който потребител е всяко физическо лице,което придобива стока или
ползва услуги,които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
Като
потребител същият разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно, по който въпрос също е
налице категорично установена съдебна практика, която задължава съда да следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнася, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни. Съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, съдът е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика.
В чл. 143
от Закона за защита на потребителите е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от
посочената разпоредба. Съгласно чл.146 ал.1
от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2-ра от същата разпоредба е посочено, че
не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В случая е
видно, а и не се спори, че процесният договор за потребителски кредит е сключен
при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца
договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият
не е бил предмет на предварително договаряне между страните,от което следва
извод,че ответниците не са имали възможност да влияят върху съдържанието му. В
случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от ищцовото дружество. Видно още от договора, че
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 63,35 % . Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/,
Следва да се има предвид още, че към
датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен
процент е 0,02 %, а уговорения в договора за кредит годишен лихвен
процент надвишава повече от четири път законната лихва. В настоящият
случай договорената между страните лихва в размер на 50,10 % годишно надхвърля
с над 5 пъти законната, което представлява нарушение, тъй като надхвърля
трикратния размер на законната лихва.
С оглед на изложеното, съдът приема, че
липсата на индивидуално договоряне на параметрите в Раздел VI от договора за
потребителски кредит, както и неконретизирано формиран ГПР от 63,35 %,съответно
уговорен ГЛП в размер на 50,10
%,правят въпросните договорни
клаузи неравноправни, и на основание чл.146 ал.1 ЗЗП същите са нищожни.
Поради тези съображения, съдът стигна до извода, че са
налице условията на закона обуславящи уважаването на исковата претенция само по
отношение на главницата.
С оглед изхода на процеса
ответниците следва да бъдат осъден да заплатят на ищцовото дружество
направените в настоящото производство разноски в размер на 87,29 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 41,60 лв. лв.,
На ответницата К. следва да
бъдат присъдени разноски, съобразно отхвърлената част от иск, съгласно чл. 38,
ал.2 от ЗА, а именно в размер на 510,97 лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“България” № 49, бл. 53 Е, вх. В, че П.И.Б., с ЕГН **********
*** и М.Й.К. с ЕГН – ********** ***, дължат сумата от 991 лв. /деветстотин деветдесет и един лев/, представляваща
остатъчно неизплатено задължение от главницата по Договор за револвиращ
заем № **********/07.11.2013
г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението – 16.04.20179 г. до изплащане на
вземането, а искът в останалата част до
пълния претендиран размер от 4542,29 лева,
както и за установяване дължимост на сума в размер на 462,58 лева,
представляваща неустойка по договора за кредит, ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА П.И.Б., с ЕГН ********** *** и М.Й.К. с ЕГН – ********** *** да заплатят на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“България” № 49, бл. 53 Е, вх. В сумата в размер на
41,60 лв. (четиридесет и един лева и
шестдесет стотинки), представляваща разноски в заповедното производство, както
и сумата 87,29 лв.
(осемдесет и седем и двадесет и девет лева) представляваща разноски в
исковото производство, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА
“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България” № 49,
бл. 53 Е, вх. В да заплати на “ М.Й.К. с ЕГН – ********** ***, сумата
от 510,97
лв. (петстотин и десет лева и
деветдесет и седем стотинки), съобразно отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалвано пред Сливенски окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: