№ 500
гр. Велико Търново, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Евгений Пачиков
Любка Милкова
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Георги Драгoстинов Въззивно гражданско
дело № 20214100500511 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 26.05.2021 година, постановено по гр. дело № 257 по описа на
Великотърновски районен съд за 2021 година, спрямо ***, е прието за установено, че МЛ.
ИВ. К. не дължи сумата от 1 250 лв., част от вземане по договор за кредит от 11.03.2008
година, ведно със законна лихва и разноски за заповедно производство по частно-гр.дело №
4997 по описа на Великотърновски районен съд за 2012 година, поради изтекла погасителна
давност на вземанията. Дружеството-ответник е осъдено да заплати на ищеца сумата от
1 125,44 лв., недължимо събрана по изпълнително дело № 67 по описа на частен съдебен
изпълнител Д.Б. за 2018 година. За разликата от присъдената сума до пълния претендиран
размер от 1 155,44 лв. искът е отхвърлен като недоказан и неоснователен. В тежест на
ответника е възложено заплащането на направените разноски, съразмерно на уважената част
от исковете.
В частта за уважените искове решението е обжалвано от *** с искане за
отмяната му и за постановяване на ново, отхвърлящо претенциите с присъждане на разноски
за две инстанции. Позовава се на процедурни нарушения при разглеждане на спора и
необоснованост.
Ответникът по жалбата - МЛ. ИВ. К. – е изложил доводи за безпорочност на
решението. Претендира разноски за второинстанционното производство.
Съдът, като разгледа жалбата и обсъди доводите на страните по реда на чл.
271 от ГПК, приема:
1
По реда на чл. 439 от ГПК са предявени искове с правно основание чл. 110 и
чл. 79, ал. 1, предложение първо, във връзка с чл. 55, ал. 1, предложение трето, от Закона за
задълженията и договорите.
Ищцовата страна - МЛ. ИВ. К. - излага в исковата си молба, че срещу него е
образувано изпълнително дело по издаден в полза на ответното дружество изпълнителен
лист за сумата 1 250 лв., част от вземане, възлизащо на 7 970,21 лв., по договор за издаване и
ползване на международна кредитна карта Visa/MasterCard, сключен на 11.03.2008 година с
„Райфайзенбанк (България)“-ЕАД, гр. София, цедирано на ответника, за законна лихва
върху сумата от 1 250 лв. и за 25 лв., разноски по заповедното производство, по реда на
което е издаден изпълнителният лист. В хода на образуваното изпълнителното производство
– изпълнително дело № 67 по описа на частен съдебен изпълнител Д.Б. за 2018 година – в
тежест на ищеца били възложени разноски по Тарифата за таксите и разноските по Закона за
частните съдебни изпълнители и юрисконсултско възнаграждение за пълномощника на
взискателя.
Позовава се на изтекла погасителна давност и по реда на настоящото
производство претендира да се приеме за установено спрямо ответното дружество, че не
дължи вземанията по изпълнителния лист, както и да бъде присъдена сумата от 1 125,44 лв.,
събрана до момента по изпълнителното производство, ведно със законна лихва от
предявяването на исковете насетне. Претендира разноски.
Ответната страна - *** - оспорва исковете с възражения договорът за кредит
да е сключен валидно, вземанията по него да са цедирани, а ищецът – да е надлежно
уведомен за прехвърлянето по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД със съобщение, датиращо от
04.10.2021 година.
Отрича погасителната давност спрямо вземанията по изпълнителния лист да е
изтекла. Позовава се на правилото на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, излагайки доводи за еднаквите
правни последици на решението по исково производство, уважаващо иск, и влязлата в сила
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта е влязла в сила на 08.05.2013 година и
от тогава започва да тече нов давностен срок, който според цитирания чл.117, ал. 2 от ЗЗД е
пет години. Започналата да тече давност е прекъсната с образуване на изпълнително дело на
12.08.2013 година под номер 306 по описа на частен съдебен изпълнител Д.Б. за 2013 година
и не е текла по времевисящността му до прекратяването му по реда на чл. 433, ал.1, т.8 от
ГПК. Следва ново прекъсване с искането за образуване на нов изпълнителен процес през
2018 година. Претендира разноски.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема:
Не се спори, че изпълнителният лист против ищеца е издаден въз основа на
влязла в сила на 08.05.2013 година заповед за изпълнение по частно-гр.дело № 4997 по
описа на Великотърновски районен съд за 2012 година за описаните в исковата молба
вземания. Не се спори и по факта, че произтичат от договор за кредит и са цедирани в полза
2
на ответното дружество. През 2013 то е предприело принудителното им събиране по
изпълнително дело № 306 по описа на съдебен изпълнител Д.Б. за 2013 година. Не се спори
прекратяването на това производство по реда на чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, както и
обстоятелството, че е образувано ново изпълнително дело през 2018 година, въз основа на
молба на ответника, в канцеларията на съдебния изпълнител постъпила на 05.09.2018 година
– приложената преписка по изпълнителното дело, в която молбата на ответника за
образуване на изпълнителен процес е заведена под номер 03332 от 05.09.2018 година. В
хода му е събрана сума от 1 125,44 лв. – документите за реализирания запор и
разпределение на постъпилите суми по цитираната преписка.
Изложената фактическа обстановка, от съда възприета за безспорна, налага
извод за доказаност на предявените искове и основателност на втория иск в търсения
размер.
По иска за погасяване на правото на принудително изпълнение по чл. 110 от
ЗЗД.
Липсата на спор, че към момента на цедирането им - 25.04.2012 година,
вземанията по кредитното отношение са били изискуеми налага извод, че погасителната
давност вече е започнала да тече – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Прекъсната е, считано от 12.08.2013
година, когато е образувано изпълнително дело № 306 по описа на частен съдебен
изпълнител Д.Б. за 2013 година – чл. 116, б. „в“ от ЗЗД.
Дори да се приеме, че влязлата в сила заповед за изпълнение има правното
значение на решение по исков процес – текст с такова съдържание липсва в
законодателството, а непререшаемостта на спора за вземане по такава заповед не е
равнозначно на решение по исков процес – и давността да е петгодишна, съгласно чл. 117,
ал. 2 от ЗЗД, то тя е изтекла на 12.08.2018 година. Заявеният от ищеца отвод за изтичането й
завършва фактическия състав на погасителната давност и води до прекратяване на
изпълнителния процес от 2018 година. В този смисъл искът е доказан и основателен.
Доводите на ответника са неоснователни.
Те основно се базират на тезата, че висящността на изпълнителното
производство от 2013 година води до спиране на давността. Това виждане не може да бъде
споделено. Норма, предвиждаща, че докато трае изпълнителния процес давност не тече,
законодателството не съдържа. По аргумент за противното от чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД,
висящността на изпълнителното производство не води до спиране на давността. Тя се
прекъсва с всяко ново искане за извършване на принудителни действия на взискателя – чл.
116, б.“в“ от ЗЗД – но липсват доказателства за други искания по изпълнително дело № 306
по описа за 2013 година, освен молбата за образуване на производството. Затова съдът
приема, че погасителната давност е текла през всичките пет години от образуване на
процеса до 12.08.2018 година.
Разясненията по постановление на Пленума на Върховния съд № 3 от 1980
3
година, че давност не тече по време на изпълнителното производство, са отречени с
тълкувателно решение от 26.06.2015 година по тълкувателно дело № 2 по описа за 2013
година на ОСГТК на ВКС. Това означава, че даденото с постановлението на Пленума на
Върховния съд тълкуване е било неправилно и не следва да се съобразява.
Виждането на ответника, че докато важи постановлението на Пленума на
Върховния съд давност не тече, е в противоречие със закона – чл. 43, ал. 2, т. 1 във връзка с
чл. 59 от ЗУС, и придава на тълкувателните актове на висшата съдебна инстанция приоритет
пред правната норма. Подобно дописване на закона - чрез разясненията на върховен съд - не
е предвидено. Постановленията и тълкувателните решения са имали и имат – чл. 43, ал. 2, т.
1 във връзка с чл. 59 от ЗУС, а сега чл. 124 във връзка с чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, значението да
разясняват смисъла на закона и начина, по който следва да бъде прилаган. Правилата за
спиране и прекъсване на давността се уреждат не с актове на върховното съдилище, а със
закон – чл. 110 и сл. от ЗЗД. Затова давността е прекъснала с искането за образуване на
изпълнително производство през 2013 година и веднага след това е започнала да тече нова
давност, щом други искания по това дело ответникът не е направил. Затова е и изтекла към
датата на образуване на изпълнителното дело от 2018 година.
Нито практиката на Върховния съд, нито тази на Върховния касационен съд
имат правотворческа стойност, за да се поставя въпрос за действието й във времето. Затова е
неоснователен доводът на страната за времевите параметри на „действие“ на
коментираните два тълкувателни акта.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение първо във връзка с чл.
55, ал. 1 от ЗЗД.
Принудителното събиране на присъдената с атакуваното решение сума не е
спорно, установено е от документите за извършените процедурни действия по приложеното
изпълнително дело № 67 по описа на съдебен изпълнител Д.Б. за 2018 година. Правна
последица от заявения отвод на ответника за погасителна давност е прекратяване на
изпълнителното производство. Това означава, че с обратна сила отпадат последиците от
извършените принудителни действия – аргумент за противното от чл. 433, ал. 4 от ГПК. От
гледище на материалното право събраната при секвестиране на актива по банкова сметка на
ищеца сума е предадена на ответника при отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1,
предложение последно, от ЗЗД и се дължи връщането й. Искът е доказан и основателен в
търсения размер. Налице са предпоставките по чл. 79, ал. 1, предложение първо от ЗЗД за
ангажиране гражданската отговорност на ответното дружество за принудително доставяне
на дължимото, ведно със законната лихва от предявяване на исковете насетне, доколкото тя
репарира вреди от несвоевременно връщане на полученото при отпаднало основание – чл.
55, ал. 1 предложение последно от ЗЗД.
Изходът на спора и правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК сочат, че ищецът има
право на разноски за настоящото производство, по делото доказани като сума от 300 лв.
4
Сумата следва да се присъди с настоящото решение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Потвърждава, по реда на чл. 271 от ГПК, решението от 26.05.2021 година, постановено по
гр. дело № 257 по описа на Великотърновски районен съд за 2021 година в частта, с която
спрямо ***, е прието за установено, че МЛ. ИВ. К. не дължи сумата от 1 250 лв., част от
вземане по договор за кредит от 11.03.2008 година, ведно със законна лихва и разноски за
заповедно производство по частно-гр.дело № 4997 по описа на Великотърновски районен
съд за 2012 година, поради изтекла погасителна давност на вземанията, дружеството-
ответник е осъдено да заплати на ищеца сумата от 1 125,44 лв., недължимо събрана по
изпълнително дело № 67 по описа на частен съдебен изпълнител Д.Б. за 2018 година, и в
тази за присъдените разноски.
Осъжда ***, ЕИК: ***, да заплати на МЛ. ИВ. К., ЕГН: **********, от ***, сумата от 300
(триста лева) лв., разноски за второинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5