№ 89
гр. Бургас, 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шести
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. А.а
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20222001000182 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивни жалби от „Н.“
ЕООД , ЕИК ********, представлявано от адв.М., и синдика на „Т.“ ООД в
н. – адв.Ц. М., против решение № 260012/ 26.01.2022 г., постановено по т.д.№
694/ 2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е прието за установено
по отношение на „Т.“ ООД в несъстоятелност, синдика и всички кредитори на
дружеството, че не съществува вземането на „Н.“ ЕООД към „Т.“ ООД в общ
размер на 11 449 960 лв., произтичащо от договор от 11.03.2003 година,
договор за цесия от 04.10.2004 година, анекс №1 от 17.01.2006 година,
договор за цесия, арбитражно решение и договор за цесия от 01.10.2018
година, включено под номер 2 в списъка на приетите вземания от синдика на
„Т.“ ООД в несъстоятелност, обявен на 28.05.2019 година в Търговския
регистър.
Решението се обжалва от „Н.“ ЕООД като неправилно, постановено
в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени
процесуални нарушения.
Заявява се в жалбата, че съдът неправилно е извършил преценка на
субективните предели на силата на пресъдено нещо на арбитражното
решение, с което са присъдени суми в полза на „Н.“ ЕООД, като приел, че то
1
важи само за страните, не и за третите лица, включително кредитори и
правоприемници. Въззивникът поддържа, че според член 41 от ЗМТА,
обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на
арбитражното решение съвпадат с тези по чл.298 ГПК и съдилищата,
включително съдът по несъстоятелността, както и всички участници в това
производство, са обвързани от него по същия начин, както от влязло в сила
решение съгласно член 296 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай не е
заведен иск по член 135 от ЗЗД, нито отменителен такъв по чл.646 или член
647 от Търговския закон; настоящият иск е установителен по чл.694 от
Търговския закон, поради което кредиторът- ищец „С. р.“ ЕООД и съдът са
обвързани от силата на пресъдено нещо на арбитражното решение, с което е
установено вземането. Сочи се, че в действителност арбитражното решение е
постановено по частичен иск, но формираната сила на пресъдено нещо на
решението по частичния иск, относно основанието, преклудира
правоизключващите и правоунищожаващи възражения на ответника срещу
пораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и
съществуването на материалното правоотношение, от което произтича
спорното материално направо. Следователно, установеното между страните
относно съдебно установеното право, макар и в частичен размер, се ползва
със сила на пресъдено нещо относно спорното право.
Въззивникът твърди, че неправилно и необосновано в решението си
съдът приема, че договорът от 11.03.2003 година, сключен между ЕТ“В.-П.
Н.“, като наемодател, и ЕТ“Т. - Г. Н., като наемател, е нищожен поради липса
на основание. Поддържа се, че този извод почива на приложения от ищеца
нотариален акт за учредяване право на строеж, по силата на който ЕТ“Т. Г.
Н.“ се задължава да построи със собствени средства първия етаж от
предвидения за изграждане хотелски комплекс и да стане собственик на
същия за сумата от 5000 лв. Въззивникът твърди, че липсва идентичност
между помещенията, обект на договора за наем от 11.03.2003 година, и
помещенията, построени на основание приложения нотариален акт, което да
доведе до липса на основание на договора. Сочи, че с договора от 11.03.2003
година на ЕТ“Т. - Г. Н.“ се предоставят за възмездно ползване помещения,
находящи се на първия етаж от хотелски комплекс, за срок от 5 години,
срещу заплащане на наемна цена в размер на 87 7000 лв. разсрочено за период
от 10 години, но какви помещения са построени на основание приложения
2
нотариален акт и издаденото по-късно разрешение за строеж, не става ясно и
установено от ищеца. Според въззивника, по неясни причини съдът приел, че
това са същите помещения, отдадени под наем, което е логически
невъзможно. Твърди се, че отдадените под наем обекти с договора от
11.03.2003 год. са съществували към датата на сключването му и това са били
ресторант, бар, супермаркет, аптека, Б. офис, фото, книжарница и още 17
помещения, които са били преотдавани под наем и Т. Н., като пълномощник
на ЕТ, е получавала наемните вноски – обстоятелство, неоспорено по делото.
Твърди се, че нотариалния акт за учредяване право на строеж е бил
приет в нарушение на съдопроизводствените правила, след преклузия, и така
е обосновал решаващите изводи на съда. Сочи се, че нотариалния акт е
приложен едва с нарочна молба преди второто заседание, без посочване на
уважителни причини за непредставянето му с исковата молба. Заявява се, че в
нотариалния акт за учредяване право на строеж от 14.03.2003 година
отношението между страните, възникнало от наемния договор от 11.03.2003
година, не е предоговорено, нито е споменато, което е индиция, че касае
други правоотношения между тях.
Поддържа се, че в нарушение на процесуалните правила Бургаският
окръжен съд е приел, че договорът от 11.03.2003 година е оспорен като
симулативен. Твърди се, че с определение от 17.03.2021 година на ищеца е
бил даден седмодневен срок, в който да конкретизира въвежда ли твърдение
за симулативност на някой от оспорените договори и какви последици
свързва с това твърдение. Въззивникът сочи, че в дадения седмодневен срок
ищецът не е конкретизирал твърденията си и направил това едва с молби от
27.04. 2021 година, след изтичане на предоставения му срок, но въпреки
горното уточненията са включени неоснователно допълнително в доклада на
съда, което е дало основание на ищеца да прилага нови доказателства,
въпреки настъпилата преклузия, включително и е приет нотариалния акт за
учредяване право на строеж.
Поддържа се, че в съдебното заседание на 08.06.2021 година съдът
неправилно приел твърдението на ищеца за симулативност на договора от
11.03.2003 година, като указал единствено какво следва да установи ищеца
във връзка с така приетите допълнителни твърдения. Настоява се, че при
липса на дадени точни и ясни указания в доклада съдът е постановил
3
неправилно решение, като въззивната инстанция следва да даде нови
указания на страните. Твърди се, че към момента на сключване на наемния
договор помещенията са били собственост на „ЕТ В.-П. Н.“ и по делото не е
установено сключване на правна сделка, по силата на която ЕТ“Т. Г. Н.“ да е
станал собственик на тези помещения и това да е станало причина за сливане
на фигурата на наемателя с тази на собственика-наемодател, както е приел
съдът. Поддържа се, че нотариалния акт от 14.03.2003 година, приет в
нарушение на процесуалните правила, не променя този факт, тъй като с него е
учредено право на строеж за изграждане на обекти, които не са съществували
към момента на сключване на наемния договор и не касае отношенията,
възникнали между страните от този наемен договор.
Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови
ново, с което ищцовите претенции да бъдат оставени без уважение.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор от „С. р.“ ЕООД, чрез
упълномощен представител адв.К., в който се поддържа, че жалбата е
неоснователна, а обжалваното с нея решение е законосъобразно и правилно.
Изразява се несъгласие с доводите на въззивника за субективните
предели на силата на пресъдено нещо на арбитражното решение.
Заявява се, че двата договора – за наем от 11.03.2003 год. и за
суперфиция от 14.03.2003 год., имат идентично описание на имота, техен
предмет, и на това, което се предвижда да бъде изградено върху него.
Поддържа се, че в договора от 11.03.2003 год. не се споменават цитираните
едва във въззивната жалба помещения – ресторант, бар и пр., напротив – в
договора е посочено, че ЕТ“Т. - Г. Н.“ следва да изгради първи етаж от
хотелски комплекс, който представлява самостоятелни обекти за обслужване
на туристи и да експлоатира за срок от пет години именно тези
самостоятелни обекти от първия етаж, при заплащане на наемна цена. Сочи
се, че от ответната страна не е доказана идентичност в двата договора на
самостоятелните обекти, още повече, че подобно възражение за липса на
идентичност на имота, който следва да се изгради като първия етаж в двата
договора, е направено едва във въззивната жалба и се явява преклудирано.
Въззиваемият се позовава на удостоверение за въвеждане в експлоатация от
11.02.2004 година именно на тези обекти, посочени от ответната страна, и
заявява, че не е възможно за тях да се дължи наем за експлоатирането им в
4
предходен период, след като те не са били годни за ползване.
Въззиваемият настоява, че договорът от 11.03.2003 год. е
манипулиран и не могат да бъдат споделени доводите на въззивника за
нотариалното му извършване. Сочи, че в представения оригинал в съдебно
заседание липсват печати на нотариуса на първа и втора страница, както и
т.нар.“свързващи печати“ между отделните страници и не е поставен алонж с
подписа и печата на нотариуса.
Поддържа се, че договорът за учредяване на суперфиция е
представен в допустимия от закона момент по чл.146 ал.3 от ГПК с оглед
дадените указания и преди обявяване на проектодоклада за окончателен.
Оспорват се оплакванията за допуснати нарушения от БОС във връзка с
приетите с доклада по чл.146 от ГПК правни и фактически обстоятелства.
Сочи се, че твърдението за симулативност на договора е въведено още с
исковата молба, затова е неоснователно оплакването за преклузия на това
оспорване и за допуснато от съда процесуално нарушение.
Твърди се, че вземането на „Н.“ ЕООД не е възникнало на валидно
договорно основание и не съществува.
Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят
разноски за въззивната инстанция.
Постъпила е въззивна жалба от синдика на „Т.“ ООД в н. Ц. М., в
която се развиват идентични доводи с тези, формулирани във въззивната
жалба на „Н.“ ЕООД. Поддържа, че „С. р.“ ЕООД няма активна легитимация
за предявяването на процесния иск, тъй като извежда качеството си на
кредитор на несъстоятелния длъжник от три договора за встъпване в дълг,
които са били прогласени за недействителни на осн.чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ.
Постъпил е отговор от „С. р.“ ЕООД, с който се изразява становище
за недопустимост на жалбата, депозирана от синдика, който според
въззиваемия не е легитимиран да участва в производството по чл.694 от ТЗ
нито в собствено качество, нито като представляващ длъжника и
следователно не е легитимиран да обжалва решението.
Твърди се, че липсва логика и правен интерес за синдика от подаване
на въззивна жалба.
Двете въззивни жалби са приети за допустими и редовни с
5
определение №225/08.09.2022 год. по т.д.№182/22 год. на БАС.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбите
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
Пред Окръжен съд Бургас е предявен иск с правно основание чл.694
ал.3 от ТЗ, от „С. р.“ ЕООД против „Н.“ ЕООД, за оспорване вземането на
кредитора „Н.“ ЕООД в размер на 11 449 690 лв., включено под №2 в списъка
на приетите вземания на кредиторите на „Т.“ ООД, обявен в ТР на 28.05.2019
год. Активната си легитимация ищецът е извел от придобиването чрез
договор на вземане на „И.“ АД, което е било предявено в производството по
несъстоятелност в срока по чл.685 от ТЗ и включено в списъка на приетите
вземания под №3. От доказателствата и от служебна справка по партидата на
длъжника в ТР се установява, че против списъка с приети вземания са били
депозирани възражения, вкл. от ищеца и от частния праводател на ищеца –
„И.“ АД. С определение №1494/06.12.2019 год. по т.д.н.№159/16 год. на БОС
възраженията на „С. р.“ ЕООД са счетени за частично основателни, като този
кредитор е включен в списъка с вземане за 4 499 081,54 лв., придобито чрез
договор за цесия, сключен с „И.“ АД на 12.04.2019 год. (след предявяване на
вземанията от последната на 19.12.2018 год.) В другата част възражението на
„С. р.“ ЕООД е било насочено против включването на „Н.“ ЕООД в списъка
на приетите вземания под №2, но е счетено за неоснователно. Горното
определение е било обявено в ТР на 10.12.2019 год. С определение №
1565/27.12.2019 год. определение №1494/06.12.2019 год. е изменено, като
приетото вземане на „С. р.“ ЕООД е коригирано в размер на 7 892967.14 лв.,
а същевременно кредиторът „И.“ АД е заличен в списъка като кредитор с
горната сума. Отрицателния установителен иск е бил предявен от „С. р.“
ЕООД на 23.12.2019 год., следователно е спазен срокът по чл.694 ал.6 от ТЗ.
Във въззивната си жалба синдикът на „Т.“ ООД поддържа, че
отрицателния установителен иск е предявен от лице без процесуална
легитимация, доколкото трите договора за встъпване в дълг, от които черпи
права неговия частен праводател – „И.“ АД, са били оспорени с иск по чл.647
ал.1 т.2 от ТЗ и с решение №296/02.10.2020 год. по т.д.№59/2019 год. на БОС,
потвърдено с решение №48/20.08.2021 год. по т.д.№129/21 год. на БАС, са
6
били прогласени за недействителни. Според синдика, всички правни
последици, приписвани на трите договора за встъпване в дълг, са отпаднали с
обратна сила, „И.“ АД е цедирала права, каквито никога не е притежавала, а
оттам „С. р.“ ЕООД не е кредитор, няма процесуална легитимация и искът му
е недопустим. Във връзка с възраженията относно допустимостта на
настоящата искова претенция следва да се посочи, че спорът с правно
основание чл.647 от ТЗ между „Н.“ ЕООД, „И.“ АД, „Т.“ ЕООД и Т. Т.,
образуван в т.д.№59/2019 год. на БОС, все още не е приключил с окончателен
съдебен акт. Както се сочи от синдика, постановени са цитираните от него
две съдебни решения на БАС и БАС, с които три броя договори за встъпване
в дълг от 30.01.2015 г., с които „Т.“ ООД встъпва в задълженията на други
търговци, поети от последните с договор за кредит към „И.“ АД, са обявени за
недействителни. Развитието на производството по отменителния иск е
ирелевантно за настоящия спор, доколкото към момента не е предявен иск за
оспорване вземането на „С. р.“ ЕООД (или на праводателя му) по реда на
чл.694 от ТЗ и следователно този кредитор е такъв с прието вземане по
смисъла на чл.693 от ТЗ и е легитимиран да предяви иск за оспорване
вземането на друг кредитор. Обжалваното решение е постановено по
допустима искова претенция и отсъстват причини за неговото обезсилване.
С обжалваното решение претенцията е уважена, като е прието от БОС,
че договорът от 11.03.2003 год., сключен между ЕТ“В.-П. Н.“ и ЕТ“Т. - Г. Н.“,
е нищожен в частта относно поетото задължение за плащане на наем, поради
липса на основание. Прието е, че цедирането на това вземане с договори от
04.10.2004 год. и от 01.10.2018 год. не е породило права за последващите
приобретатели. Решаващият съд е приел, че третите лица, включая и „С. р.“
ЕООД, не са обвързани от субективните предели на силата на пресъдено нещо
на решението от 10.10.2017 год. по арб.дело №1/2016 год. на арбитър К. В., с
което в полза на „Н.“ ЕООД са присъдени спорните в настоящото
производство вземания в размер на 87 000 лв. главница по договор от
11.03.2003 год. и неустойка в частичен размер от 1 055 700 лв., ето защо е
разгледал по същество възраженията на ищеца относно правопораждащите
факти и ги е счел за основателни и доказани.
Относимите факти са установени от първоинстанционния съд и са
подведени под приложимите правни норми, поради което и на осн. чл. 272
ГПК въззивната инстанция препраща към неговите мотиви, като в
7
допълнение, във връзка с оплакванията в жалбите, излага и следното:
Първи по време е сключеният на 11.03.2003 год. договор между ЕТ“В.-
П. Н.“ и ЕТ“Т. - Г. Н.“, с който ЕТ“В.-П. Н.“ предоставя право на строеж
върху собствения си имот - парцел Х в кв.27 по ЗРП на к.к.“Сл.бряг изток“ на
ЕТ“Т. - Г. Н.“, а последният се задължава да построи със собствени средства
първи етаж от хотелски комплекс и да го експлоатира за срок от 5 години,
като за това време заплаща наем от 87 000 лв., разсрочено по месеци, на 25-
то число на всеки месец от 25.03.2003 год. до 25.06.2007 год. вкл. На
04.10.2004 год. е сключен договор между ЕТ“В.-П. Н.“, И. Н. М. и ЕТ“Т. - Г.
Н.“, с който първият търговец прехвърля на И. М. вземанията си от ЕТ“Т. - Г.
Н.“ в размер на 87 000 лв., а едновременно с това страните се съгласяват да
новират задължението по договора и И. М. да замести кредитора ЕТ“В.-П. Н.“
със съгласието на длъжника ЕТ“Т. - Г. Н.“. В договора от 04.10.2004 год.,
сключен между ЕТ“В.-П. Н.“, И. Н. М. и ЕТ“Т. - Г. Н.“, се съдържа
арбитражна клауза, която е преповторена и в анекс №1/17.01.2006 год. Въз
основа на тези клауза спорът между „Т.“ ООД (правоприемник на ЕТ“Т. - Г.
Н.“) и И. М. е бил отнесен за разрешаване пред арбитър ad hoc К. В..
Постановено е решение от 08.04.2016 год. по арб.д.№1/2016 год., с което „Т.“
ООД е осъден да заплати на И. М. сумата от 87 000 лв. - главница по договор
от 11.03.2003 год. и неустойка в частичен размер от 1 055 700 лв. от общ
размер 11 427 000 лв. Това решение е било отменено от ВКС в производство
по чл.47 т.4 от ЗМТА с решение №69/28.06.2017 год. по т.д.№2033/16 год. І
т.о. Постановено е ново решение на арбитъра от 10.10.2017 год., с което
исковите суми отново са присъдени на И. М., който по-късно с договор от
01.10.2018 год. ги е цедирал на „Н.“ ЕООД.
Доктрината и съдебната практика приемат, че арбитражното решение се
ползва със сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно
действие (арг.от чл.41 ал.3 от ЗМТА) - то представлява едностранно
волеизявление с частноправен характер, но и с публично правни последици –
така напр.определение №355/27.06.2011 год. по т.д.№203/2011 год. ІІІ
гр.о.ВКС. Същевременно, субективните предели на силата на пресъдено нещо
на арбитражното решение не са идентични с тези на съдебното решение,
както се поддържа във въззивната жалба на „Н.“ ЕООД, тъй като СПН
произтича от арбитражно споразумение и има същите субективни предели,
8
които има абритражната клауза – важи само за страните и не се разпростира
спрямо трети лица – „Българско процесуално право“ Ж.С., изд.“С.“ девето
преработено издание, стр.828. Това разрешение на правната теория изцяло се
възприема и от съдебната практика – напр. решение № 60065 от 1.07.2021 г.
на ВКС по т. д. № 2883/2019 г., II т. о., ТК, според което субективните
предели на силата на пресъдено нещо на арбитражно решение не се
разпростират спрямо лица, които не са участвали като страни, нито са
правоприемници на страни в арбитражното дело. Ограниченият субективен
обхват на СПН мотивира въззивната инстанция да приеме, че наличието на
арбитражно решение не препяства възможността на исковия съд да разгледа
по същество оспорванията на правопораждащите факти, доколкото „С. р.“
ЕООД не е участвал като страна, нито е правоприемник на страна от
арбитражното дело и следователно не е обвързан от субективните предели на
силата на пресъдено нещо.
Във въззивната жалба на „Н.“ ЕООД се поддържа, че изводите на БОС
за нищожност на договора от 11.03.2003 год. в частта относно уговореното
наемно плащане се основават на документ, който е приет в нарушение на
съдопроизводствените правила, след преклудиране на възможностите на
ищеца да представя доказателства.
За да достигне до извод за нищожност на договора поради липса на
основание, първоинстанционният съд се е позовал на нотариален акт за
учредяване право на строеж №57, том ІІ, рег.№992, дело №238/14.03.2003 год.
на нотариус Ст.А., с който ЕТ“В.-П. Н.“ е учредила на ЕТ“Т. - Г. Н.“ право на
строеж върху собствения си УПИ Х в кв.27 с площ от 1292,5 кв.м. по плана
на к.к.“Сл.бряг - изток“ за построяване на първия етаж от предвидения за
изграждане в имота хотелски комплекс съгласно строително разрешение №31
от 28.02.2003 година на община Несебър, който първия етаж представлява
самостоятелни обекти за комплексно обслужване на туристи, срещу сумата от
5000 лв. Съдът е приел, че изграждането на обекта от суперфициаря е довело
до придобиване от него на правото на собственост върху първия етаж от
хотелския комплекс, а оттам – до сливане на качеството наемател и
упражняващ правото на собственост, следователно престирането на наемна
цена за собствения имот е лишено от основание. Нотариалният акт не е бил
представен от ищеца с исковата молба, а по-късно с молба от 07.06.2021 год.,
с цел обосноваване на твърдението за симулативност на договора от
9
11.03.2003 год. Самото твърдение за симулативност е конкретизирано с молба
от 05.04.2021 год., след указания на БОС, дадени с определение
№260316/17.03.2021 год. В първото открито съдебно заседание на 27.04.2021
год. представителят на ответника „Н.“ ЕООД е поискал възможност да вземе
становище по уточнителните изявления на ищеца, поради което окончателен
доклад на делото е извършен в следващото заседание на 08.06.2021 год. В
периода между двете съдебни заседания и преди окончателния доклад
ищецът е представил нотариалния акт за учредяване право на строеж и по
тази причина, по арг.от чл.146 ал.3 от ГПК възможността му за представяне
на това доказателство не е била преклудирана.
Твърденията на въззивника, че липсва идентичност на помещенията,
предмет на договора за наем, и тези, изградени въз основа на учреденото с
нотариален акт право на строеж, се въвежда едва с въззивната жалба и е
преклудирано. Отделно от това, според въззивния съд е и невярно. При
съпоставка между договора от 11.03.2003 год. и нотариалния акт, сключен
само 3 дни по-късно, се установява пълна идентичност на белезите на
описания недвижим имот, върху който се учредява право на строеж – парцел
Х в кв.27 по плана на к.к.“Сл.бряг – изток“ с площ от 1292,5 кв.м. В отговора
на исковата молба „Н.“ ЕООД не твърди липса идентичност на помещенията,
а твърди, че тези помещения вече са съществували към 11.03.2003 год. и са
били отдавани под наем от Т. Т. като пълномощник на „Т.“ ООД. Това
възражение не се кредитира от съда поради противоречието му със
строителната документация и поведението на съдоговорителите. От
съдържанието на нотариалния акт и на удостоверение №26/11.02.2004 год. за
въвеждане в експлоатация на строеж (л.60 от първоинстанционното дело), се
установява, че разрешението за строеж е било издадено на 28.02.2003 год.,
протоколите за определяне на строителна линия и ниво и за откриване на
строителна площадка са били издадени на 04.03.2003 год., а самия строеж
„първи етап от офис-сграда с търговска част – първи етаж с преустойство по
време на строителството“ е въведен в експлоатация на 11.02.2004 год., което
изключва тезата за съществуване на първия етаж към момента на сключване
на договора от 11.03.2003 год. Освен това, при реализирано строителство би
се прехвърлил самия обект на правото на собственост, а не би се учредило
право на строеж. Поради изискуемата от закона форма за валидност на
договора, правото на строеж за построяването на първи етаж от хотелския
10
комплекс е учредено в полза на ЕТ“Т. - Г. Н.“ с нотариален акт от 14.03.2003
год., ето защо може да се приеме, че договорът от 11.03.2003 год. има в
първата си част характеристиката на предварителен договор за суперфиция, в
който страните са поели задължение за сключване на окончателен договор за
учредяване на право на строеж. Във втората си част договорът представлява
такъв за наем на помещенията, които ще бъдат построени като първи етаж от
хотелския комплекс, за срок от 5 години, срещу наем в размер на 87 000 лв.,
дължим още от 25.03.2003 год. до 25.06.2007 год. Или лицето, в полза на
което се учредява правото на строеж и което след реализирането му става
собственик на сградата на осн.чл.63 от ЗС, се задължава да заплаща наем на
суперфицианта за бъдещите си собствени помещения, които към 11.03.2003
год. и към датата на първата наемна цена не съществуват. Основанието на
договора за наем е придобиване на ползване върху една (чужда) вещ - чл.228
от ЗЗД. Когато вещта изобщо не съществува, или пък наемателят е собственик
или носител на правото на строеж, което би се трансформирало в право на
собственост след реализирането му, отсъства кауза за сключване на договор
за наем. Именно в тази посока са изводите на пръвоинстанционния съд с
позоваване на решение №306/16.07.98 год. по гр.д.№118/98 год. на ВКС.
Действително, както се сочи от въззивника „Н.“ ЕООД, към момента на
сключване на договора от 11.03.2003 год. правото на строеж още не е било
учредено и не е имало сливане качествата на собственик и наемател, но със
същия договор страните са се обвързали от обещанието за учредяване право
на строеж и това тяхно намерение е изпълнено на 14.03.2003 год., без да се
прекрати задължението за заплащане на наем върху бъдещите обекти, които
ще се придобият от суперфициаря.
Въззивникът е изложил оплаквания за липса на ясни и точни указания
в доклада на първоинстанционния съд, довели до неправилно решение.
Заявил е, че въззивният съд следва да даде нови указания на страните. Според
т.2 от ТР №1/09.12.2013 год. по т.д.№1/2013 год. на ОСГТК ВКС, дейността
на въззивната инстанция не представлява повторение на
първоинстанционното производство, ето защо, дори и при въведени
оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция
нарушения в доклада, въззивният съд не извършва нов доклад. Ако приеме, че
действително са били допуснати нарушения от първата инстанция,
въззивният съд дължи единствено даване на указания за възможността да се
11
предприемат процесуални действия или да се представят доказателства,
които страните не са могли да извършат или представят поради непълнота
или неточност на доклада. В случая въззивникът не сочи конкретно
нарушение на първата инстанция, което го е лишило от възможността да
представи доказателства или да предприеме процесуални действия. От
въззивния съд не се констатира неправилна квалификация на спорното право
или неправилни указания по разпределението на доказателствената тежест и
поради това на страните не са дадени нови указания в съответствие с
разрешението по т. 2 от ТР №1/09.12.2013 год. по т.д.№1/2013 год. на ОСГТК
ВКС.
В обобщение въззивният съд намира, че депозираните жалби са
неоснователни, ето защо обжалваното решение следва да се потвърди.
Въззиваемото дружество е поискало да му бъдат присъдени разноски в
настоящото производство, но не е представило доказателство за такива.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260012/ 26.01.2022 г., постановено по
т.д.№ 694/ 2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12