Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
12020 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № II-55-422486 от 05.06.2018 г., постановено по гр. д.
№ 65183/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО),
55-ти състав, районният съд е отхвърлил предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Д.Н. и
срещу И.Д.Н. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на всеки от
ответниците да плати суми, както следва: 399,55
лева – цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №
69, находящ се в град София, ж.к. „******“, за периода 01.05.2013 г. – 30.09.2015
г., ведно със законна лихва от 09.10.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, и 84,63 лева – лихва за
забава, начислена върху главницата, за периода 15.09.2014 г. – 08.06.2017 г.,
като неоснователни и недоказани.
Срещу така постановеното
решение в
срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат подробни доводи за
недопустимост на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че дружеството-ищец е
било в облигационни отношения с В.Й.И., като след установяване на
обстоятелството, че същата е починала и при липса на данни за наследниците й,
процесните искове са предявени без да бъде конкретизирана ответната страна.
Твърди се, че исковата молба е оставена без движение и е издадено съдебно
удостоверение, въз основа на което са уточнени ответниците. Поддържа се, че
доколкото същите са представили удостоверения за извършени откази от наследство,
първоинстанционният съд е следвало да констатира липсата на процесуална
легитимация на ответниците и отново да остави исковата молба без движение.
Предвид изложеното се твърди, че въззивникът-ищец е бил лишен от възможност да
получи защита в пълен обем, като насочи исковата си претенция към следващите
редове наследници. Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено,
като недопустимо, и делото да бъде върнато за ново разглеждане. В случай че
съдът намери производството за допустимо, се прави искане обжалвания съдебен
акт да бъде отменен, като неправилен и незаконосъобразен, и предявените искове
да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на
въззивната жалба въззиваемите, в които се излагат доводи за неоснователност на
същата. Претендират се разноски за платени адвокатски възнаграждения.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на всеки от
ответниците да плати суми в размер, както следва: 399,55 лева – цена
за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 69, находящ
се в град София, ж.к. „******“, за периода 01.05.2013 г. – 30.09.2015 г., ведно
със законна лихва от 09.10.2017 г. до окончателното изплащане, и 84,63 лева –
лихва за забава, начислена върху главницата, за периода 15.09.2014 г. –
08.06.2017 г. Дължимостта на така посочените суми „Т.С.“ ЕАД претендира от
ответниците, в качеството на
наследници на В.Й.И., която се твърди да е била потребител на
топлинна енергия в процесния имот и за релевирания период.
Първоначално
исковата молба е депозирана на 15.09.2017 г. без да са конкретизирани
ответници по исковете, като е посочено, че същите са предявени срещу наследниците
на В.Й.И.. От изготвена по делото служебна справка по реда на Наредба №
14/18.11.2009 г. (л. 22 от делото пред СРС), се установява, че същата е починала на 05.12.2015 г. има двама сина – С.Д.Н. и И.Д.Н., срещу които са насочени
претенциите, след допуснато уточнение на исковата молба на 09.10.2017 г. (л. 25
от делото пред СРС). Ответните страни по спора, в указания законоустановен срок за
отговор по реда на чл. 131 ГПК, са депозирали съдебни удостоверения, издадени
от Софийски районен съд, от които се установява, че с молби от 21.09.2017 г.,
вписани в специалната книга на съда на 26.09.2017 г., са се отказали от
наследството на В.Й.И.. В съдебно заседание проведено на 15.05.2018 г. пред
районния съд, процесуален представител на ответника е възразил, че
представените откази от наследство са извършени на 21.09.2017 г., а исковата
молба е депозирана на 15.09.2017 г., към който момент отказът не е бил
направен. Едностранните волеизявления на ответниците за отказ от наследство не
са оспорени. Не са въведени и доводи за приемане на наследството от ответниците
с коклудентни действия.
За доказване на основателността на предявенияте искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца
е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и
размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало
правоотношение между топлопреносното предприятие и наследодателя на
ответниците, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от него на претендираното
количество топлинна енергия, стойност на същата, изискуемост на вземането и
качеството на наследници на ответниците на твърдения потребител на топлинна
енергия в процесния имот за релевирания период.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните
норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо, като освен това, с оглед събраните по
делото доказателства, е и правилно.
Предвид
доводите на въззивника в депозираната въззивна жалба основният спорен по делото
въпрос пред въззивния съд е допустимо ли е първоинстанционното решение предвид
представените от ответниците удостоверения за извършени откази от наследство.
Във въззивната жалба са развити доводи, че след представяне на съдебните
удостоверения за тях, районният съд е следвало да остави исковата молба без
движение и даде указания на ищеца за насочване на предявените искове срещу
следващ ред наследници. Обсъжданите доводи са неоснователни, като съображенията
за това са следните:
Задължение на
съда за указване на ищеца да посочи наследници на ответника е предвидено в
нормата на чл. 230, ал. 2 ГПК, която касае хипотезата на смърт на ответника в
рамките на процеса, какъвто процесният случай не е, тъй като исковата молба е
депозирана след смъртта на общия наследодател на ответниците. Процесуалната
легитимация се определя от ищеца, като той избира срещу кое лице да насочи иска
си. Исковата молба се оставя без движение при констатирана нередовност на
същата. В конкретния случай, исковата молба е оставена без движение с разпореждане
от 26.09.2017 г., тъй като първоначално ответниците не са били конкретизирани
от ищеца. Впоследствие, с молба от 09.10.2017 г., ищецът е посочил лицата, срещу които са
насочени исковите претенции, с оглед което между тях е възникнало валидно
процесуално правоотношение. Не е въпрос на нередовност, нито на допустимост на
иска, предявяването на искове срещу лица, които не са материалноправно отговорни.
Именно такива са правните последици от отказ от наследството, извършен по законоустановения
ред чрез вписването му в нарочна книга в районния съд – наследникът губи
качеството си на такъв от момента на откриване на наследството, от което
следва, че той нито придобива права, нито носи отговорност за задълженията на
своя наследодател дори да се установи, че последният е имал такива към ищеца (т.
1 от ТРОСГК на ВС на НРБ № 148/86 г.). Предвид факта, че ответниците не са
конституирани в процеса на основание чл. 227 ГПК с оглед настъпила на
наследодателя им смърт в хода на процеса и исковите претенции са заявени срещу
всеки от тях в лично качество, същите са надлежни страни и представените от
удостоверения за извършени откази от наследство рефлектират върху материалноправната
им легитимация, а не върху процесуалната такава. С оглед изложеното
първоинстанционното решение е допустимо, като по същество е и правилно.
Във връзка с обсъжданите бланкетни възражения на
въззивника за неправилност и необоснованост на решението, следва да се посочи,
че при липсата на изтъкнати конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен
акт, каквато е и процесната хипотеза, въззивният съд няма право да се произнася
по основания за неправилност, каквито не са посочени (решение № 31 от
14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о.). За пълнота е
необходимо да се посочи, че правилно главните и акцесорни искове са отхвърлени,
като неоснователни, с оглед направените и неоспорени откази от наследство на
ответниците, като за част от процесния период по делото са налице данни – молба-декларация
от 30.09.2015 г. и постановление за възлагане на недвижим имот от 27.05.2015 г.,
от които се установява, трето по делото лице – Мертюз Халил Мехмед, а не
наследодателя на ответниците, е имало качеството на потребител на топлинна
енергия за процесния имот, т.е. за част от исковия период исковете са
неоснователни и на това основание.
В обобщение, по изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира, че ответниците по делото не са пасивно материалноправно
легитимирани по
процесните вземания и предявените срещу тях искове следва да бъдат отхвърлени, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. Всеки от въззиваемите
претендира такива в размер на по 500 лв. за адвокатско
възнаграждение, като са представени и
доказателства за
плащането им – договори за правна защита и
съдействие с отбелязване за заплащане на уговореното
адвокатско възнаграждение в брой.
Въззивникът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящата
инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото, намира за основателно, поради което размерът на претендираните адвокатски възнаграждения следва да бъде редуциран до сумата от 300 лв. за всеки от въззиваемите – минимален размер
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В депозираната
въззивна жалба въззивникът претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство, но с оглед изхода на спора, такива не му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-422486 от 05.06.2018
г., постановено по гр. д. № 65183/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), Гражданско отделение (ГО), 55-ти състав.
ОСЪЖДА Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на С.Д.Н., ЕГН **********, и на И.Д.Н., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на по 300 лв. за всеки, представляваща
разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на ищеца - „П.И.“ ООД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.