РЕШЕНИЕ
№ 119
гр. Стара Загора, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20245530103164 по описа за 2024 година
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК.
Предявени са от ищеца „АПС Бета България“ ЕООД против ответника
А. Ц. К. искове с правно основание – 1/ по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 9 ЗПК за сумата от 635,28 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит
№ 1142536/30.09.2018 г., 2/ по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 58,05 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 30.09.2018 г. – 10.05.2019
г., и 3/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 335,29 лв. представляваща лихва за
забава за периода 30.09.2018 г. – 10.03.2024 г., ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение.
В исковата молба ищцовото дружество твърди, че е получило указания
от районния съд за предявяване на иск за установяване съществуването на
вземанията по заповед за изпълнение.
На 05.12.2021 г. длъжникът А. Ц. К. бил сключил Договор за
потребителски кредит № 1142536 с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който
1
получил сумата от 635.00 лева, срещу което се съгласил да върне 6 броя
вноска по 121.73 лева в срок до 10.05.2019 г., когато е падежирала последната
вноска, съгласно погасителен план, неразделна част към договора за
потребителски кредит.
Твърди се, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем по
настоящото дело е потребителски такъв.
Видно от приложените общи условия и договор за потребителски
кредит № 1142536 на 30.09.2018 г. по безспорен начин се установявало
сключения между страните договор, задълженията си по който ответната
страна не била изпълнила в срок и съобразно условията на договора.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентирала договорът да бъде
сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се
представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая представеният по
делото договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното
законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор
бил действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11
и чл. 22 от ЗПК.
В общите условия по Договора за потребителски кредит страните се
съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Договорът бил сключен като част от системата за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от
отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали
средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния
договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по
закон. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние бил всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Дори и съдът да не приемел, че
договорите не са сключени по електронен път, то следвало да приеме, че
договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се
считал за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума.
2
На 30.09.2018, ответникът А. Ц. К., ЕГН ********** бил сключил
Договор за предоставяне на поръчителство с дружеството Ай Тръст. По силата
на Договора за предоставяне на поръчителство дружеството се е задължило да
сключи договор с трето за процеса лице - „Кредисимо“ ЕАД и да отговаря
пред „Кредисимо“ ЕАД солидарно с А. Ц. К., ЕГН ********** за всички
задължения по Договора за кредит с „Кредисимо“ ЕАД така, както те са
установени в Договора за кредит и приложенията към него. Съгласно чл. 3 от
Договора за предоставяне поръчителство дружеството се е задължило да
плати всички изискуеми задължения при поискване от „Кредисимо“ ЕАД.
С договор за поръчителство от 30.09.2018г. „Ай Тръст“ ЕООД и
„Кредисимо“ ЕАД сключили договор за поръчителство, по силата на който
„Ай Тръст“ ЕООД се задължило спрямо „Кредисимо“ ЕАД за всички
задължения на А. Ц. К. по договора за кредит.
Ответникът А. Ц. К. не бил изпълнил в срок задълженията си по
договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/
от 02.03.2021г. „Ай Тръст“ ЕООД като цедент прехвърлило своите вземания
към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера
„АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1404, бул. „България“ № 81В, ап. 3.
Длъжникът бил уведомен за цесията на посочената от него в договора
електронна поща. Връчването на съобщението за сключения договор за цесия
от цедента - на длъжника, имало за цел длъжникът да бъде уведомен за
кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно да бъде
предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. С цел
да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни именно на
овластения кредитор, законът изисквал уведомяването за сключения договор
за цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на
уведомлението обаче нямало характер на лично и незаместимо действие,
поради което било възможно то да бъде извършено и от пълномощник на
цедента. С оглед константната съдебна практика нямало пречка старият
кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от името на
цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване на
длъжника за извършената цесия. Законът не бил предвидил уведомяването на
длъжника да става по конкретен и специален начин, поради което същото
следвало да се счита надлежно извършено.
3
В случай, че съдът приеме, че уведомяването на длъжника - ответник на
посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, то моли да се
приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата
молба.
Ответникът А. Ц. К. не изпълнил в срок задълженията си по договора за
кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита. Към
настоящия момент задължението все още не било погасено.
С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, следвало съдът да
приеме за установено, че ответникът А. Ц. К. дължи на „АПС Бета България“
ЕООД, с ЕИК ********* парично вземане, конкретизирано в т. 9 на
предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по образуваното ч.гр.д. № 1578/2024г., а именно сумата в общ размер от
970,87 лв., формирана както следва: 1) главница в размер на 635 лв.; 2)
договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 58,05 лв. за
периода от 30.09.2018 г. до 10.05.2019г.; 3) законна лихва за забава върху
главницата в размер на 335.29 лв. за период от 30.09.2018г. до 10.03.2024 г.; 4)
както и лихва за забава върху главницата считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното плащане на вземането. Претендираната
сума за лихва за забава представлявала обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва, определена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за просрочени парични задължения. Същата се дължала от
длъжника по силата на чл. 2, раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост“ от
ОУ, неразделна част от договора за кредит, съгласно който член при забавяне
на плащането на погасителна вноска длъжникът ще дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена
погасителна вноска. За периода от 13 март 2020г. до 13 юли 2020г. законна
лихва за забава по договора за кредит не била начислявана, т.е.
претендираната лихва се явявала изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от
Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено
с решение на народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците (загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
Гореизложеното обуславяло правен интерес на „АПС Бета България“ ЕООД от
завеждането на настоящия установителен иск за вземане в общ размер от
970,87 лв. срещу ответника А. Ц. К..
Искането до съда е да постанови решение, с което да признае за
4
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата,
формирана както следва: 1) главница в размер на 635, 28 лв.; 2) договорна
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 58,05 лв. за периода от
30.09.2018 г. до 10.05.2019г.; 3) законна лихва за забава върху главницата в
размер на 335.29 лв. за период от 30.09.2018г. до 10.03.2024 г.; 4) както и лихва
за забава върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното плащане на вземането. Претендирани са разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба, в който намира за допустими исковите претенции,
но оспорва същите по основание и размер. Счита, че същите са неоснователни
и недоказани. Претендираните от ищеца суми към А. Ц. К., касаели парично
задължение по Договор за продажба и прехвърляне на задължения /цесия/ от
02.03.2023г. с „Ай тръст” ЕООД, което като цедент прехвърлил вземания
спрямо ответника на ищеца „АПС Бета България” ЕООД по Договор за
потребителски кредит №1142536 от 30.09.2018г., по силата на който А. К. е
получил сумата от 635,00 лева.
Ответникът оспорва, че процесното вземане е надлежно прехвърлено
както от „Кредисимо“ ЕАД и/или от „Ай тръст“ на ищцовото дружество „Апс
Бета България“ ЕООД.
Счита, че вземането на ищцовото дружество изначално не е възникнало
и че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради
наличие на някои от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК.
Твърди, че нямало доказателства, че „Ай Тръст“ ЕООД действително е
заплатил каквито и да било суми на неговия принципал - „Кредисимо“ ЕАД,
поради което към датата на цесията, вземането на „Ай Тръст“ ЕООД не
съществувало.
Оспорва, че е уведомен надлежно за извършената цесия преди
образуването на заповедното производство, поради което счита предявения
иск за неоснователен.
В случай, че съдът приеме, че се дължи връщане на чистата стойност на
заема, прилагайки чл.23 ЗПК, петгодишната давност за вземането на
главницата, то тя била погасена.
В условията на евентуалност оспорва начисленият лихвен процент по
процесния Договор за заем.
5
Искането до съда е да се постанови решение, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и
не се представлява.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молба, с която моли за отхвърляне на
иска и претендира разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото, становището на
ищеца намери за установено от фактическа страна следното:
Приложено по делото е копие от Договор за потребителски кредит №
1142536/30.09.2018г., ведно с Приложение №1, от което се установява, че
между „Кредисимо“ ЕАД и А. Ц. К. е сключен договор за заем в размер на 650
лева и срок за погасяване на кредита – 6 месеца. Според погасителния план
размерът на погасителната вноска е 121,73лв. и включва главница и
възнаградителна лихва, а крайната падежна дата е 10.05.2019г. Уговорени са
ГЛП в размер на 41, 24 % и ГПР в размер на 50 %.
Съгласно представения Договор за предоставяне на поръчителство от
30.09.2018г., сключен с „Ай тръст“ ЕООД, съгласно който ответникът е
възложил на Ай Тръст да сключи с Кредисимо договор за поръчителство, по
силата на който и съгласно условията на Договор за потребителски кредит №
1142536/30.09.2018г. поръчителят т.е. Ай тръст ще отговаря пред Кредисимо
за изпълнението на всички задължения по потребителския кредит – чл. 2 от
Договора за поръчителство.
Съгласно чл. 8 потребителят дължи възнаграждение на Ай Тръст в
размер и при условия, посочени в Приложение № 1 към Договора за
поръчителство.
От приложеното Приложение № 1 се установява, че уговореното
възнаграждение за поръчителство е 51, 17 лева на месец за периода на
действие на Договора за потребителски кредит или общо 307, 02 лева.
Представен е и договор за поръчителство отново от 30.09.2018г. между
„Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, сключен в изпълнение на
задълженията на Ай тръст по предходно цитирания Договор за предоставяне
на поръчителство.
6
Приложен по делото е в копие Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 02.03.2021г. сключен между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай
Тръст“ ЕООД като цеденти и „АПС Бета България“ ЕООД като цесионер,
видно от който Цедент 1 („Кредисимо“ ЕАД) и Цедент 2 („Ай тръст“ ЕООД)
са прехвърлили на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД свои парични вземания
по просрочени и неизплатени договори за кредит с физически лица, които са
индивидуализирани в отделно Приложение № 1 към Договора за цесия- вж. §
2. Такова приложение не е представено по делото – нито в заповедното, нито в
исковото производство.
Представено по делото е уведомление за цесия до ответника от страна
на ищцовото дружество от 07.11.2024г. и пълномощно, с което „Ай Тръст“
ЕООД упълномощава „АПС Бета България“ ЕООД да уведоми всички
длъжници за цесията. По делото не се спори, че тези книжа са получени от
ответника ведно с останалите книжа по делото.
Приложено по делото е ч. гр. д. №1578/2024г. видно от което е, че е
издадена Заповед №846 от 04.04.2024г., по силата на която длъжника А. Ц. К.
следва да заплати на ищцовото дружество сумите от 635, 28 лв. за главница,
законна лихва за забава в размер на 335,29лв. за периода от 30.09.2018г. до
10.03.2024г., договорна възнаградителна лихва 58,05лв. за периода от
30.09.2018г. до 10.05.2019г., законната лихва от 13.03.2024г.
При така установената фактическа обстановка съдът прави
следните правни изводи:
При така изложените твърдения съдът намира, че е сезиран с
установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК, които следва да се
квалифицират по следния начин: По главния иск за сумата от 635, 28 лева
искът следва да се квалифицира като такъв по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 и
сл. от ЗПК за заплащане на получената сума по договор за паричен заем. По
иска за договорна лихва за сумата от 58.05 лева - чл. 240 ал. 2 ЗЗД. По иска за
законна лихва за сумата от 335.29 лева - чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът се позовава на настъпило частно правоприемство по отношение
на вземането, на основание сключен договор за цесия т.е. ищецът следва да
докаже възникването на валидно договорно отношение за паричен заем между
праводателя на ищеца и ответника, изпълнение на задълженията на
праводателя на ищеца и неизпълнение от страна на ответника, респ.
изпадането на последния в забава. Ищецът следва да докаже и настъпилото
7
правоприемство, чрез установяване на валидно сключен договор за
прехвърляне на вземането и че изискуемостта на главното парично вземане е
настъпила, датата, на която това е станало и размера на обезщетенията.
Ответникът следва да докаже насрещните си възражения.
Предявената искова е редовна и допустима – претенциите в исковата
молба отговарят на претендираните в заповедното производство, за които е
издадена и Заповед за изпълнение на парично задължение № 846 от
04.04.2024г.
По отношения на Договора за цесия:
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права по силата
на която настъпва промяна в субектите на съществуващо облигационно
правоотношение – занапред кредитор става приобретателя - цесионер, на
когото стария кредитор - цедент е прехвърлил вземането си по силата на
сключения между тях договор. Договорът за цесия по своята същност е
двустранен, консенсуален, неформален и каузален договор. От това следва, че
законът не предвижда като предпоставка за действителността му изискване за
специална форма, в която да бъде изразено съгласието на страните по
договора или установяването на извършени престации по него /за разлика от
реалните договори/, не е задължително да бъде и възмезден – арг. чл. 100 ЗЗД.
За валидността му е достатъчно наличието на основание и съгласие,
индивидуализирано прехвърлително вземане. В настоящия случай последната
предпоставка не е налице – по делото не е представено Приложение № 1, от
което следва да се индивидуализира вземането на ищеца т.е. дали същото
обхваща и вземания по процесния Договор за потребителски кредит.
По делото не е представено и потвърждение по чл.99 ал.3 ЗЗД.
След като липсва елемент от фактическия състав по чл. 99 от ЗЗД за
прехвърляне на вземането, а именно същото не е индивидуализирано, то
съдът намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да иска
осъждане на ответника за вземане, за което не е доказал, че е носител на
същото по силата на сочения Договор за цесия – в този смисъл вж. Решение №
176 от 21.05.2024 г. по в.т.д. 117/2024г. на ОС Стара Загора.
Поради този извод на съда не следва да се разглежда и въпроса за
уведомлението по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД за извършената цесия до длъжника,
въпреки че такова е налице по делото и е достигнало до длъжника с връчване
на исковата молба и съставлява надлежно събщаване за цесията съгласно чл.
8
99, ал. 3, предл. първо ЗЗД.
В този смисъл са и възраженията на ответника, а именно същият
оспорва изрично Договора за цесия като рамков и без индивидуализация и
съответно транслативен ефект.
Освен това ищецът твърди, че цедент е „Ай Тръст“ ЕООД като се
излага, че на 23.02.2021г. „Ай Тръст“ ЕООД е платило всички задължения по
процесния потребителски кредит и е встъпило в правата на удовлетворения
кредитор. Доказателства за такова плащане обаче не са представени по делото
т.е. не се доказва, че „старият“ кредитор е имено Ай Тръст, който пък да може
да прехвърли на „новия“ кредитор вземането по процесния потребителски
кредит.
Ето защо съдът намира, че следва да отхвърли изцяло така предявените
установителни искове.
По отношение на Договора за потребителски кредит № 1142536 от
30.09.2018г.
Дори и да се приеме, че е налице валиден Договор за цесия, то съдът
намира, че с него не е осъществено прехвърляне на всички претендирани
вземания поради следните аргументи:
Страните не спорят, че е сключен Договор за потребителски кредит №
1142536 от 30.09.2018г. между ответника А. К. и „Кредисимо“ ЕАД. Не спорят
и че е сключен Договор за предоставяне на поръчителство, по който е
уговорено плащане на възнаграждение в размер на 650 лева.
Ответникът оспорва действителността на този договора за кредит, като
твърди, че същият противоречи на ЗПК и ЗЗП и на общия закон ЗЗД и е
изначално нищожен. По принцип изначално несъществуващи вземания не
могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка т.е. предмет на Договора за
цесия от 02.03.2021г.
Безспорно е по делото обстоятелството, че процесният договор за
кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон ЗПК.
Съгласно чл. 7 ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, съответно за тяхната нищожност на
9
основание чл. 146 от ЗЗП т.е. независимо от наведените доводи за нищожност
от потребителя, съдът извършва самостоятелна и всеобхватна проверка за
клаузите, засягащи потребителски права, която може да доведе до извод за
нищожност на клаузите в потребителския договори, а оттам и до
недействителност на целия процесен договор.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за
неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Освен това в Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е
прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, дори без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е
посочено, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността,
когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на
сделката. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се
установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете
нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със
закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим
при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.
Неспазването на императивни разпоредби от приложимия закон следва да се
констатира служебно от съда независимо дали във всички случаи възразилият
за нищожност е посочил конкретни правни разпоредби, на които противоречи
сделката т.е. в настоящия случай при иск за нищожност на потребителски
договор поради противоречие със закона, съдът извършва служебна проверка
на договора дали е налице някоя от хипотезите на чл. 22 от ЗПК, като
противоречието със само една от изрично посочените изисквания в
разпоредбата е достатъчно да се прогласи договорът за кредит за изцяло
недействителен.
По – конкретно съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, като липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
10
недействителност. Тя има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи – чл. 23 от
ЗПК.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания.
В този смисъл са и възраженията на ответника на стр. 8 от отговора на
исковата молба.
Легална дефиниция за "Общ разход по кредита за потребителя" е дадена
от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
потребителския кредит, където е посочено, че това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
11
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за паричен заем е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в размер на
50 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Това е така, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно
– възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен
от потребителя с "Ай Тръст" ЕООД, което следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да се включи
в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще
доведе до съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР,
което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В този смисъл – вж.
Решение № 442 от 17.12.2024 г. по в.т.д. 457 за 2024г. по описа на ОС Стара
Загора; Решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д.
№ 50/2023 г., Определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г.; Определение № 260340/15.03.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г.; Определение №
260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1146/2021 г.;
Определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1229/2021 г.; Определение № 68/19.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г.; Определение № 117/10.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г., Решение № 460/10.04.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 165/2023 г.; Решение № 1017/14.07.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1390/2022 г., в които е приета
нищожност на такива договори за потребителски заеми.
Освен неточния размер на ГПР, дори и да се приеме, че всички разходи
са включени в посочения ГПР, то кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Предвид
същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за
потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може служебно да
прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на
ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в
този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost, C-76/10,
12
EU:C:2010:685, т. 77).
Грешното посочване на ГПР в кредита следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР. В едно от последните си решения по
преюдициално запитване на български съд, а именно по дело C‑714/22г., СЕС
постанови, че не само липсата или неясното посочване на годишен
процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и
неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до
нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и
разноски.
Ето защо съдът констатира, че процесният договор за заем е нищожен
поради наличието на две самостоятелни основания: противоречие с чл. 11 ал.
1 т. 9 и т. 10 от ЗПК. Предвид изричното уговаряне на възнаграждение за
поръчителство в отделен договори тези скрити възнаградителни лихви
(скрито възнаграждение) не са включени в ГЛП по Договора за потребителски
кредит. Следователно годишният лихвен процент няма да е 41,24%, както е
записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 307
лв., формално уговорено в договора за поръчителство. Нарушен е чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това,
доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора.
С Решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК
ВКС е отговорил, че установената недействителност (нищожност) на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за
потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в
частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
Предвид гореизложеното може да се направи извод, че е налице
недействителност на целия Договор за кредит и съгласно чл. 23 от ЗПК и
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
Съдът намира, че е допустимо по предявен на договорно основание
осъдителен иск или искове за заплащане на дължими суми по договор за
потребителски кредит същите да бъдат уважени на осн. чл.23 ЗПК до
размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е
13
достигнал до извод за недействителност на целия договор за потребителски
кредит. В този смисъл е и Решение № 50056 от 29.05.2023г. по т.д.№ 2024 по
описа на ВКС за 2022г., I ТО: „При установена от съда недействителност
на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора
осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по
договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл.23 ЗПК,
дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до
размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита
да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.“
Водим от горния анализ съдът намира, че ако се приеме, че с Договора за
цесия са прехвърлени вземания по договора за потребителски кредит, то те
касаят само чистата стойност на договора или претендираната сума от 635, 28
лева главница. Ето защо следва да се разгледа възражението за погасителна
давност на стр. 11 от отговора на исковата молба.
По отношение на възражението за погасителна давност:
Възражението за изтекла погасителна давност е основателно, тъй като
при изначална недействителност на договор за кредит приложимо се явява
Постановление № 1 от 28.05.1979 по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС,
съобразно разрешенията на което когато е получено нещо въз основа на
договор, признат за нищожен като противен или заобикалящ закона,
връщането на даденото може да се иска поради начална липса на основание,
като при този фактически състав погасителната давност започва да тече от
получаване на престацията. В случая не се спори, че сумата за главница е
усвоена на 30.09.2018г., от която дата се претендира и възнаградителна лихва
от ищеца. При разясненията, дадени с ППВС № 1/1979 г. и за съобразяване на
възражението за погасителна давност следва да се отчете общият петгодишен
погасителен срок по чл. 110 ЗЗД, но от момента на получаване на престацията
от потребителя до момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. / Така
Определение № 330 от 4.04.2016 г по гр. д. № 1039/2016 г. на ВКС – ІV гр.
отд. / или давността ако е започнала да тече от 30.09.2018г., то тя е изтекла на
30.09.2023г. или преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
(14.04.2024г.) В този смисъл е и Решение № 732 от 6.06.2024 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 727/2024 г.
По делото няма доказателства за извършено плащане от поръчителя Ай
14
Тръст по задълженията към Кредисимо. Има представена справка извлечение
от системата на Ай тръст на л. 72 от делото, от която обаче се установява само
че към 18.03.2021г. е имало прехвърляне на суми по процесния кредит към
поръчителя и то след сключване на Договора за цесия от 02.03.2021г., който
съгласно § 2 поражда действие на датата на сключването му т.е. не е възможно
след тази дата да има разпореждания с вземания, доколкото същите би
следвало по силата на цесията да вече в патримониума на ищеца, което
всъщност е още едно доказателство срещу валидността на цесията.
В заключение съдът намира, че исковете следва да се отхвърлят като
неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на делото, разноски следва да се присъдят само на
ответника.
Същият представя Договор за правна помощ на л. 82 от делото по чл. 38
ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата. В този случай съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или
на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно
решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да
заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в
наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА.
За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е
била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на
данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 82 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
При определяне дължимото възнаграждение съдът следва да изходи от
15
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар.1
ДФЕС, съобразно което определените с Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения служат само за ориентир
при определяне на възнаграждението. Ето защо, и с оглед преценка предмета
на спора, интересa, вида и качеството на свършената работа, и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото, съдът следва да определи
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 400 лв.,
платими в полза на упълномощения представител на ответника по исковото
производство и 200 лева по заповедното производство съгласно Договор за
правна защита и съдействие по заповедното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“,
бул. „България“ № 81 срещу А. Ц. К., ЕГН: ********** с постоянен адрес:
********** установителни искове, с които да се признае за установено, че
дължи на „АПС Бета България“ ЕООД сумата от 635, 28 лева главница по
Договор за потребителски кредит №1142536 от 30.09.2018г., ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението в съда;
възнаградителна лихва в размер на 58, 05 лева за периода от 30.09.2018г. до
10.05.2019г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 335, 29 лева
за периода от 30.09.2018г. до 10.03.2024г., за които суми е издадена Заповед №
846 за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 1578 по описа за 2024г. на
РС Стара Загора.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „България“ № 81, да
заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адв. Н. И. сумата 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ в
настоящото производство и на адв. Красимира Билева в размер на 200 лева по
заповедното производство.
16
Решението може да бъде обжалвано пред Старозагорски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17