Решение по дело №508/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл.118, ал.1 от КСО.

 

Жалбоподателката С. Г. С. от град Велико Търново, чрез ***Г. от ВТАК, е оспорила решение №1012-04-35#1 от 12.06.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата и срещу разпореждане [номер] – 04 - 169#1 от 14.05.2023 година на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Основното оплакване е, че при правилно установени факти ответникът неправилно тълкува и прилага материалният закон. Сочи се, че разпоредбата на чл.69б, ал.1 от КСО не поставя изискванията, които са изтъкнати от пенсионните органи като основание да не се признае породилото се право на пенсия. С тези аргументи, както и по аргументи, които са развити в писмената защита, моли решението да се отмени като незаконосъобразно, като и се присъдят сторените разноски.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ – гр.Велико Търново, чрез процесуалния си представител заема становище за неоснователност на жалбата. В представената от този представител писмена защита се тълкуват разпоредбите на чл.69 и чл.69б от КСО и разпоредбите на чл.18 от НПОС, като според ответника неговото тълкуване е единствено меродавно, отговарящо на целта на закона и бранещо осигурителната система, като то обуславя претендирания от него резултат. Моли се за отхвърляне на жалбата, като моли за присъждане на сторените по делото разноски, като се възразява срещу разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от жалбоподателката.

Жалбата е допустима, като подадена в срок и срещу подлежащ на оспорване акт от процесуално легитимирано лице.

Оспореното решение е връчено на С. на 18.06.2024 година /видно от обратната разписка на л.72 от делото/, като жалбата срещу него е подадена чрез ответника на 25.06.2024 г., т.е. в преклузивния 14 дневен срок. Жалбоподателката е легитимирана да оспори решението, тъй като то я засяга неблагоприятно.

Съдът, след като прецени приложените към административната преписка и представените в съдебното заседание доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и становищата на страните, приема за установено следното:

С обжалваното решение е прието, че административната жалба срещу разпореждането на ръководителя на „пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Велико Търново с №2113 -04-169#1 от 14.05.2024 година е неоснователна, като въпросното разпореждане е признато за законосъобразно.

Видно от мотивите на оспорения акт, ответникът е приел, че с въпросното разпореждане правилно е отказано отпускането на пенсия по чл.69б от КСО. Прието е в решението, а и това не е спорно и понастоящем, че към датата на подаване на заявлението за пенсия жалбоподателката е навършила 52 година, четири месеца и 12 дни, като има осигурителен стаж от първа категория труд от 22 години, девет месеца и 15 дни, съответно осигурителен стаж от трета категория труд от 7 години, четири месеца и осем дни и осигурителен стаж от трета категория труд, преобразуван по реда на чл.104 от КСО в общ размер от 45 години, четири месеца и три дни. Посочено е, че според разпоредбата на чл.9б, ал.1 от КСО във връзка с чл.18б, ал.1, т.9 от НПОС лицата, които са работили 10 години при първа категория труд, придобиват право на пенсия, ако са навършили възраст за 2024 година от 50 години и 8 месеца и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените. Посочено е, че разпоредбата на чл.69б, ал.5 от КСО предвижда, че пенсията се отпуска, ако не са придобили право по чл.168 или са променили осигуряването си.

Ответникът на практика и в решението си не оспорва факта, че С. С. отговаря на предпоставките по чл.69б, ал1 от КСО, като освен това не е придобила и право по чл.168 от КСО. В решението е посочено, че според чл.18, ал.4 от НПОС лицата, които не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл.69б, ал.1 и 2 от КСО. Предвид въпросната разпоредба ответникът е приел от правна страна, че чл.69б, ал.1 и 2 от КСО имат за адресати особени субекти, които са лицата, които са заемали длъжности или са изпълнявали дейностите, разписани в законите, разписани в хипотезата на чл.69 от КСО.

След като С. има стажа по чл.69, ал.1 от КСО, но няма възрастта за 2024 година, същата според ответника не попадала в кръга от лица, които имала предвид разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС.

Какво се установява от пенсионната преписка?

Жалбоподателката е подала заявление за отпускане на пенсия до ТП на НОИ - Велико Търново на 07.08.2023 година, след като с решение №1012-04-40#1 от 26.06.2023 година на настоящият ответник е отхвърлена жалбата и 30.05.2023 година против разпореждане [номер]-04-18 #4от 3.05.2023 година на ръководителя на ПО при ТП на НОИ, като към предходното и заявление за отпускане на пенсия са били приложени и известни на ответника доказателствата, обосноваващи искането за пенсия. След като е събрано допълнително удостоверение, обр.УП-3 №3-1048/14.08.2023 година от Военно формирование 22060, и след съобразяването на данни, съдържащи се в Персоналния регистър на НОИ, ръководителят на ПО при ТП на НОИ е издал разпореждане [номер]-04-1344#3 от 5.09.2023 година, като отново отказва отпускане на пенсия с идентични аргументи.

Жалбоподателката е подала ново заявление за отпускане на пенсия , изрично посочвайки, че иска да се ползва от правото, установено в чл.69б от КСО. Приложила е отново трудовата си книжка, като пенсионният орган служебно е събрал останалите документи.

Съответно, след изготвянето на нова справка на осигурените лица на НОИ и на справка от Персоналния регистър на НОИ, ръководителят на ПО при ТП на НОИ е издал разпореждане [номер]-04-169#1 от 14.05.2024 година, с което е отказал да отпуска пенсия на заявителката с аргументи, идентични на изложените от ответника. Съответно, С. е подала жалба до ответника /лист 69 от делото/, като последният се е произнесъл с оспореното понастоящем решение.

Съдът намира, че решението на ответника е издадено от компетентен по степен и материя орган, съдържа фактически и правни изводи, които обосновават разпоредения резултат, при което то е формално законосъобразно, издадено е при спазване на разписаните в КСО съществени административно – процесуални правила, но е материално – правно незаконосъобразно.

Съгласно нормата на чл. 69б, ал. 1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при условие, че по т. 1 са навършили възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете, като по т. 2 е разписано, че от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на [възраст] възраст. Како самият ответник е посочил в оспореното решение, към момента на подаването на последното заявление за отпускане на пенсия, жалбоподателката е навършила 54 години и 4 месеца, като има общ осигурителен стаж, определен по реда на чл.104 от КСО от 45 години, четири месеца и три дни. Съответно, тя отговаря на материално правните изисквания на разпоредбите на чл.69б, ал.1, т.1 и т.2 от КСО.

Тълкуването на изискванията на чл.69б от КСО, пречупено през призмата на нормата на чл.18, ал.4 от НПОС, което е направено от ответника в решението и което надълго е изяснено в представената писмена защита, е неправилно.

Разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Уредените хипотези по чл. 69 и чл. 69б КСО са еднакво приложими при наличие на фактически състав, които уреждат, като норми от закон с еднакъв ранг. При наличие на една от тях или при приложимост и на двете следва да се приложи по благоприятната правна възможност за заявителя. Норми от подзаконов нормативен акт като чл. 18, ал. 4 и чл. 17, ал. 2 НПОС не могат да преустановят действието на норми от по висок ранг каквито са чл. 69 и чл. 69б КСО, като следва да се отбележи, че това е аксиоматично юридическо правило. Нормите на чл. 17, ал. 2 и чл. 18, ал. 4 НПОС имат указателен характер, а при противоречие с норми от КСО последните на основание чл. 5, ал. 1 АПК намират приложение. На следващо място, разпоредбата на чл. 17, ал. 2 НПОС с която се посочва, че осигурителния стаж по чл. 69 КСО се зачита за първа категория труд означава, че трудът е от първа категория, а не, че е от друга категория, но за нуждите на осигурителното право ще се третира като първа категория.

Следва, за яснота на ответника, изрично да се посочи, че нормите, с които се предоставят субективни права, не могат да се тълкуват стеснително в разрез с интереса на субектите на тези материални права, като освен това при тълкуването им не може да се прави позоваване на правила на нормативни актове от по-нисък ранг, към които нормата от по-висок ранг не отпраща изрично и конкретно.

Както е посочено например в решение № 7109 от 11.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11052/2023 г., VI отделение приложеното тълкуване от касационния жалбоподател и от пенсионния орган на двата правни института и то във връзка с посоченото в подзаконовия акт, не държи сметка на уредбата на първично ниво на правно регулиране, която е ясна, а направеното по същество нейно допълване има определено ограничаващ характер по отношение признатите от закона права, поради което следва да бъде съобразено предписаното в чл. 5, ал. 1 АПК.

Следователно, предпоставките, които се поставяте от нормата на чл.69б, ал.1 от КСО, са били налице към момента на подаването на заявлението и в разрез с материалния закон не и е отпусната пенсия по чл.69б от КСО.

 

Жалбата е основателна.

 

Следва решението на ответника да се отмени. Тъй като в случая произнасянето на съда се извършва в хипотезата на чл. 173, ал. 2 от АПК, преписката следва да се върне на пенсионните органи за произнасяне по заявлението на жалбоподателя за отпускане на пения за осигурителен стаж и възраст при съобразяване с изложеното в мотивите на решението досежно тълкуването и прилагането на закона.

 

Разноски: Жалбоподателката претендира разноски от 700 лв. за адвокатско възнаграждение. Както съдът отбеляза, ответникът прави възражение досежно размера на разноските, представляващи такива за предоставеното и процесуално представителство от адвокат, като надълго аргументира това си искане в представената писмена защита.

Съдът намира, че следва да присъди на жалбоподателката пълният размер на сторените от нея разноски.

С решение по дело C‑438/22 СЕС дава следното тълкуване на чл.101 от ДФЕС: Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Според чл.2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската общност /сега членове 101 и 102 от ДФЕС/ при всяко производство на национално или общностно равнище във връзка с прилагането на членове 81 и 82 от Договора тежестта на доказване на нарушение на член 81, параграф 1 или на член 82 от Договора се носи от страната или органа, който твърди наличието на нарушение. Предприятието или сдружението на предприятия, което ще се възползва от възможността по член 81, параграф 3 от Договора, носи тежестта на доказване, че условията на посочения параграф са изпълнени.

Посоченото означава, че в тежест на ответника по делото е да установи, че договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение от 700 лв. е проява на съгласувана практика, която води или е довела до ограничаването или нарушаването на конкуренцията по повод на избора на процесуален представител от страна на С. Г. С., който да се запознае със случая, да го проучи и да я представлява пред съд. По делото липсват доказателства, които да опровергават автономията на волята и свободата на договаряне, проявени от страните при сключване на представеният договор за правна защита и съдействие при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, чиито размер се претендира да бъде редуциран. В този договор за правна защита липсва позоваване на разпоредбите на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нито са налице доказателства, че платения адвокатски хонорар е функция от прилагането на разпоредбите на този нормативен акт.

Извън това, настоящият съдебен състав намира, че договореното и платено възнаграждение за адвокат е адекватно на усилията, които процесуалният представител е положил, за да защити клиента си по делото. Делото не е със занижена фактическа и правна сложност, а договореното възнаграждение отчита не само действията по процесуално представителство пред съдебната инстанция, а и подготовката за самото заседание, проучването на административната преписка и материалите по делото, изготвянето на жалбата и на писмената защита по делото, проучването на формираната съдебна практика по спорния материално правен въпрос. Следователно възражението за прекомерност на претендираните от жалбоподателката разноски е неоснователно.

 

Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение №1012-04-35#1 от 12.06.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на С. Г. С. от град Велико Търново, [ЕГН], срещу разпореждане [номер] – 04 - 169#1 от 14.05.2023 година на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Велико Търново.

ВРЪЩА делото като преписка на пенсионният орган при ТП на НОИ – В. Търново за произнасяне по подаденото заявление за отпускане на пенсия от С. Г. С. от град Велико Търново, [ЕГН], при спазване на указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националният осигурителен институт – София, да заплати на С. Г. С. от град Велико Търново, [ЕГН], разноски по производството от 700 лв.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.