РЕШЕНИЕ
№ 826
гр. Бургас, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Нася Ив. Япаджиева
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20232100500837 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на З. В. В.,
ответник по предявения иск, чрез адв. Попова, срещу Решение №80/23.02.23г.,
постановено по гр.д.№446/22г. по описа на Районен съд Несебър, с което е прието за
установено в отношенията между ищеца А. А. А. и ответника З. В. В., че З. В. В. не е
наследник на М. Б. В., починала на 30.07.2007г., на К. А. В., бивш жител на ***,
починал на 03.09.1987г. и на В. К. А., починал на 07.02.2022г., на основание чл. 124 от
ГПК и въззивницата е осъдена да заплати на А. А. А., сумата от 1850 лв.,
представляваща съдебно деловодни разноски, от които 50 лв. за заплатена държавна
такса и 1800 лв. за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Според въззивницата, първоинстанционният съд не е обсъдил всички
доказателства по делото, а само ги е изброил, без да ги анализира, поради което е
приел, че осиновяването на ответницата З. В. М. е прекратено с решение по гр.д.
№1520/70 г. на БОС, само по отношение на осиновителя Д. А., не и по отношение на
осиновителя Ж. А./Л.. Въззивницата намира, че съдебната практика, на която НРС е
основал изводите си (Решение №99/11.11.2019г. по ВГД №315/19г.) не е установена
само спрямо единия вид осиновяване – непълно, а счита, че с нея са формулирани
общи принципни положения, обхващащи всички случаи на осиновяване от съпрузи –
че във всички случаи на осиновяване от съпрузи възниква едно, а не две осиновително,
неделимо правоотношение. В тази насока посочва относима според нея съдебна
практика. Така обосновава извод, че прекратяването на осиновяването с решението по
гр.д.№1520/70г. е произвело действие по отношение на двамата осиновители,
независимо от това, че осиновителя Ж. А./Л. не е била страна по делото. Според
въззивницата аргументите на НРС са по-скоро житейски, отколкото правни, но и те са
валидни и по отношение на двата вида осиновяване.
1
Въззивницата излага аргументи, касаещи представено по делото
удостоверение за родствени връзки на осиновителката – официален свидетелстващ
документ, неоспорен от насрещната страна, като обосновава твърдение, че съдът е
следвало да зачете неговата материална доказателствена сила. Според въззивницата,
НРС не е обсъдил твърдението й, че Ж. А. е била страна по гр.д.№1520/70г., което не е
отразено в деловодните книги на съда поради пропуск; отразеното в книгите не може
да послужи за категоричен извод, за разлика от решението. Това че последното не се
съхранява в архива на БОС, според въззивницата не може да даде основание изводите
да се направят само въз основа на записванията в деловодните книги. Според
въззивницата, съдът не е обсъдил доводите й за непълноти и грешки в отбелязванията в
акта за раждане, без да съобрази, че в него има поне две очевидни грешки – излага
съображения.
В заключение, въззивницата излага подробни аргументи какви са
задълженията на съда при постановяване на решението, за да обоснове извод, че
първоинстанционният съд не е спазил своите при обсъждане на доказателствата и
формиране на изводите си.
Въззиваемият – ищец А. А. А. представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен
отговор на въззивната жалба. В него развива съображения за потвърждаване на
решението. Излага фактите, приети от съда, съставляващи извършено осиновяване на
ответницата от Ж. А. - сестра на рождената й майка М. В. и прекратяване на
отношенията по произход с биологичния родител; прекратяване на осиновяването по
отношение на съпруга на осиновителката, но не и по отношение на нея. Въззиваемият
споделя извода на НРС, че прекратяване на осиновяването по отношение на
осиновителя, не е довело до прекратяване и спрямо осиновителката. С анализиране на
посочената от ответницата съдебна практика, ищецът обосновава твърдението си, че
същата не е относима към фактите по настоящото дело – излага съображения по всяко
от решенията.
Според въззиваемия, удостоверението за родствени връзки не се ползва с
материална доказателствена сила, доколкото извода дали едно лице е дете на друго
лице и дали осиновяването е прекратено е правен и не може а се направи от
административния орган, а от съда. Извън това заявява, че това удостоверение е
оспорено от него, но неоткриването на производство по чл.193 ГПК е пропуск от
първоинстанционния съд и този пропуск следва да бъде направен от въззивната
инстанция.
Въззиваемият оспорва оплакванията в жалбата, касаещи допуснати в акта за
раждане грешки, като ги счита за неоснователни. За неоснователни счита и
оплакванията досежно удостоверението, издадено от БОС, относно страните и
предмета на гр.д.№1520/70г., като намира, че въззивницата е тази, която е следвало да
окаже твърдението си, че и Ж. А. е била страна по делото.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните,
обсъди събраните по делото доказателства и като съобрази Закона, намира, че
първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и обстоятелства, а
именно:
Ответницата З. В. В. (родена с фамилно име М. на ***г.), е рождено дете на
М. Б. В. (Л.), поч. на 30.07.2007г. и В. М. И.. На ***г., по реда на Закона за лицата и
семейството, ответницата била осиновена от Ж. Б. А. (Л.), сестра на рождената й майка
М. Б. В. и съпругът й Д. А. А.. За осиновяването е изслушан и е взето съгласието на К.
А. В., поч. на 03.09.1987г. („втор баща“) – съпруг на рождената майка на ответницата
М. В.. Със съдебен акт по гр.д.№1520/1970г., по което страни са били Д. А. А. и З. В.
М., е прекратено осиновяването на ответницата.
Ищецът А. А. А. е внук на К. А. А. (син на сина му А. К. А., поч. на
2
19.07.1993г.).
При издаване на удостоверения за наследници на К. А. В. и на съпругата му
М. Б. В., сред наследниците на последната, като нейна дъщеря е посочена и
ответницата З. В. В.. В качеството си на наследник, като едноутробна сестра,
ответницата е посочена и спрямо В. К. А. – син на К. А. В., поч. на 07.02.2022г., без да
е оставил наследници по права линия.
Ищецът твърди, че по силата на осиновяването, ответницата е дете и
наследник на осиновителката си Ж. А., а не на майка си З. В.. Твърди, че
осиновяването е прекратено само спрямо осиновителя Д. А., но не и по отношение на
осиновителката Ж. А., поради което претендира да бъде прието за установено, че
ответницата не е наследник на рождената си майка М. Б. В., както и на К. А. В. и В. К.
А..
Ответницата твърди, че прекратяването на осиновяването между нея и Д. А.
А., е имало за последица прекратяване на осиновяването и по отношение на съпругата
му Ж. Б. А., т.к. осиновителното правоотношение, възникнало с осиновители – съпрузи
е единно и прекратяването с единия води до прекратяване и с другия.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните,
представените по делото доказателства и като съобрази закона, намира, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Въззивната инстанция
споделя мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение следва да се каже: съобразно нормата на чл.77 ЗЛС, в
редакцията от 1955г. – към датата на осиновяването на ответницата, за осиновяването
се изисква съгласие на осиновителя и на родителите на осиновявания. Ако
осиновителят или осиновяваният имат съпрузи, необходимо е и тяхното съгласие. Ако
осиновяваният е навършил 10 годишна възраст, изисква се и неговото съгласие, което
трябва да бъде дадено лично пред околийския съдия. Според правилото на чл.56, б. „а“
СК – 1968г. – отм., Осиновяването се прекратява от съда по взаимно съгласие на
осиновител и осиновен, когато двамата са дееспособни.
Системното, логическото и граматическо тълкуване на тези правни норми
води до извод, че щом за осиновяването се изисква съгласието на всеки от двамата
осиновители и на осиновявания (с оглед възрастта му), то и за прекратяването на
осиновявнето следва да се иска съгласието на всяко от лицата, които са дали такова за
възникване на осиновителното правоотношение - на всеки от осиновителите и на
осиновения. Поради това не може да се приеме, че след като при осиновяването на
ответницата се е изисквало изричното съгласие на всеки от осиновителите, за
прекратяването му е било достатъчно съгласието само не един от тях. Нито законът,
нито правната или житейска логика водят до такъв извод.
В тази връзка, независимо от издадените от административните органи
официални свидетелстващи документи, касаещи родствените и наследствени връзки
между лицата, в рамките на настоящото производство съдът е компетентният органи,
който следва да направи своите изводи, въз основа на установените факти и
обстоятелства и да не зачете тези документи, ако достигне до различни от посочените в
тях правни изводи. Така в случая, актът за извършване на осиновяване и данните за
акта за прекратяване на осиновяването са доказателствата, годни да установят
възникването и прекратяването на осиновителното правоотношение. Удостоверенията
за родствени връзки и за наследници, издадени от административен орган, не могат да
обвържат съда с материална доказателствена сила, т.к. последната е оборена от
горепосочените доказателства, пряко доказващи произход/осиновяване и неговото
прекратяване.
Ето защо настоящата инстанция намира, че предявеният иск е основателен –
ответницата не е наследник на своята рождена майка, т.к. е осиновена от
осиновителката си Ж. А., а по силата на чл.81 ЗЛС, с изменението от 1961г.,
наследяването се е трансформирало в пълно правоотношенията осиновен – роднини по
произход са прекратени.
Първоинстанционното решение, с което искът е уважен е правилно и
3
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемия следва да се присъдят направените във въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 1200 лева – адвокатско
възнаграждение.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №80/23.02.23г., постановено по гр.д.№446/22г.
по описа на Районен съд Несебър.
ОСЪЖДА З. В. В. с ЕГН **********, ***, да заплати на А. А. А. с ЕГН
**********, *** , сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста) лева, съдебно деловодни
разноски, направени във въззивното производство.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4