Р Е Ш Е Н И Е
№
2819
05.08.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на тринадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5961 по
описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
въз основа на предявени от
Л.Т., ЕГН **********,*** против
ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която са предявени кумулативно съединени искове с
правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 106,56 лв.- главница, представляваща
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по Договор за потребителски
кредит № *** от 22.12.2015 г. и сумата
от 642,56 лв. – главница, представляваща недължимо платена по клауза за
неустойка по Договор за потребителски кредит № *** от 22.12.2015 г., ведно със законна лихва върху
тази сума от датата на предявяване на исковата молба -12.04.2019 г. до
окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на
22.12.2015 г. е сключил с
ответното дружество договор за паричен,
по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1600 лв.
Посочва се, че договорът е недействителен, поради
специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени
условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка
една погасителна вноска.
Сочи се
нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на
начина на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и от тук общата
дължима сума.
На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗКП
договорът се сочи, че е недействителен, тъй като не е посочено в
разпределителния план разпределението на всяка измежду дължимите по договора суми.
Ищецът твърди, че договорената възнаградителна лихва в
договора е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени
– двукратния размер.
Сочи се неизпълнение на чл.11, ал. 2 ЗПК, тъй като
кредитополучателят не е подписал всяка една страница от общите условия към
договора за кредит. Неспазването на това изискване се сочи, че обуславя
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК.
Относно неустойката сочи, че същата е нищожна, тъй
като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се в посочените в исковата молба обстоятелства.
На първо място се посочва, че
поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора за кредит,
следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или
солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна
документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение
тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на
правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени
разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са
покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на
клаузата за неустойка и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се
създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПК и по този
начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от
пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за
неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Относно датите на плащане на всяка от сумите, включена
в общите размери на претенцията се посочва, че претендираните за връщане
възнаградителна лихва и неустойка са платени в периода от 23.12.2015
г.-07.04.2016 г., като първите вноски са
платена на 23.12.2015 г. Представена е подробно информация за датата на
плащане на всяка вноска от ищеца и съответно погасените с нея задължения за
главница, лихва и неустойка. Моли се да се уважат исковете. Претендират се
разноски.
В срок е
постъпил отговор от ответника, който не оспорва, че на 22.12.2015 г. между страните е сключен договор за паричен
заем, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер от 1600
лв. Посочва се, че сумата е предоставена в заем
е с цел погасяване на задължение по друг договор за кредит, а именно:
Договор за паричен заем № *** за сумата от 1153,81 лв., а разликата до пълния
размер е предадена на ищеца. Оспорват се
твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на сочените в
исковата молба основания. Посочва, че в договора е отразен годишният лихвен
процент, като същият е фиксиран и не подлежи на промяна или преизчисляване през
целия срок на договора. Фиксираният лихвен процент по заема е 40 %, а размерът
на ГПР е 48,09 %, като на ищцата допълнително е указано, че при изчисляване на
ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в
него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране и лихви за забава. Сочи
се, че размерът на ГПР е изцяло съобразен със законовите изисквания, като няма
как да се посочи в твърда сума, тъй като представлява коефициент, изразен в
проценти. Общият размер на всички плащания също се сочи, че е отразен в
договора, като същият представлява общата дължима сума от потребителя. Твърди се изпълнение и на разпоредбите на чл.
11, т.11 ЗПК, като се излагат подробни доводи в тази насока. Относно
твърденията, че общите условия следва да бъдат подписани на всяка страница от
ищеца, то се посочва, че липсва нормативно изискване за това. Цитира се
теоритична литература в тази насока, както и съдебна практика.
Оспорва се твърдението за недействителност на
възнаградителната лихва поради противоречието й с добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а при
обезпечени – двукратния размер. Сочи се, че подобно изискване за размера на законната
лихва не може да се изведе, нито от закона, нито от съдебната практика. Твърди
се, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от
кредитора услуга и поради това той е свободен да определи нейния размер.Твърди
се, че нарушение на добрите нрави би имало в случай на заблуждение относно
цената на определена стока или услуга, но когато една цена е ясно и точно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сами
при свободно формирана воля решава дали иска тази услуга или не при посочената
цена, то такова противоречие не е налице. Още повече, че в случая договорната
възнаградителна лихва не достига трикратния размер на законната лихва за
процесния период. Оспорват се твърденията
и за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи
на добрите нрави, като преценката за това следва да се направи на база цялата
сума, дължима по договора, която не се достига от неустойката. Относно целите
на уговорената неустойка се посочва, че с нея се цели дисциплиниране на
заемателя и диверсификация на риска от
неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения
договор. В тази връзка се сочи, че при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение рискът за заемателя е по – висок, което обуславя и
обезпечителния и санкционен характер на неустойката. Оспорва се твърдението, че
неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, а чрез уговарянето на
заплащането й на вноски се облекчава потребителя. Посочва се, че в ГПР не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Твърди се, че в Стандартния европейски
формуляр, който лицето получава преди сключването на договора за кредит,
подробно са описани изискванията към обезпечението, както и размерът на
неустойката и възнаградителната лихва. Оспорва се твърдението и за противоречие
с материалния закон – чл. 71 ЗЗД, доколкото тази разпоредба е неприложима по
отношение на уговорената неустойка в договора за кредит. Излагат се подробни
доводи и за неоснователност на твърденията на ищеца, че клаузата за неустойка
противоречи на чл. 33 ЗПК, като се сочи, че неустойката обезпечава изпълнението
на конкретни договорни задължения, а не само на плащането на месечните
погасителни вноски. Прави се възражение за погасяване по давност на
претенциите. С оглед изложеното се моли предявеният иск да се отхвърли.
Претендират се разноски. Оспорват се предпоставките по чл. 38 от Закона за
адвокатурата, като се твърди, че ищцата не е материално затруднено лице, като в
тази връзка се моли да бъде задължена ищцата да представи декларация за семейно
и имотно състояние. На основание изложените доводи се моли исковете да се
отхвърлят като неоснователни. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 22.12.2015
г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 1600 лв., която е следвало да върне ведно с
договорна лихва или общо сумата от 1706,56 лв. чрез заплащане на 16 седмични
вноски за периода от 30.12.2015 г. до 13.04.2016 г. Видно от приетия договор,
уговореният ГЛП е в размер от 40 %, а ГПР е в размер на 48,09 %. Ищецът не
спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 1600 лв., като част от нея е прихваната за
погасяване на задължения в размер на 1153,81 лв. по договор за паричен заем № ***,
а останала част е предадена на ищеца, като в договора изрично е отразено, че
същият служи като разписка за получената сума.
Не се оспорва и, че ищцата е заплатила по договора обща сума в
размер от 2348,46 лв., като с тази сума е погасена главница в размер на 1599,34
лв., възнаградителна лихва в размер от 106,56 лева и неустойка в размер на
642,56 лв., като в тази връзка е и приетата по делото справка за извършени
плащания.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 642,56 лв. на вноски от по 40,16
лв., които се добавят към размера на месечните погасителни вноски.
Не е представен по делото погасителен план,
като договора за заем е отразено, че размерът на седмичната погасителна вноска е 106,66 лв.
По отношение на претендираното от
процесуалния представител на ищеца възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА са
приети като писмени доказателства справка от служба по вписванията, от която се
установява, че жилището на ищцата е ипотекирано в полза на ЛЕННО АД през 2018 г., а притежавания поземлен имот в
с. Д. е ипотекиран в полза на ЛАЙТ КРЕДИТ ООД. Ищцата е управител и собственик
на дружество с ограничена отговорност, в което се осигурява като такъв на
заплата в размер на 560 лв. Представена е справка за притежавани от ищцата МПС
–та, като две от тях се сочи, че са с „облог“, което би следвало да означава,
че по отношение на същите има вписани залози т.е. служат за обезпечение на
задължения. Процесуалният представител на ищеца посочва, че автомобилите са
снети от движение.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали
правоотношения по договор за паричен
заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на
лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Относно възраженията за
недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Възражението за липса на подписани
общи условия е неоснователно. От съдържанието на договора се установява, че в
същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните,
начина на прекратяването му и други общи разпоредби, с оглед на което следва да
се приеме, че общите условия са инкорпорирани в съдържанието му, а доколкото
самият договор за заем е бил подписан от ищеца на всяка страница следва и
извода, че не е налице недействителност
на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 2 от ЗПК.
В договора се съдържат
условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в
представения по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част-
за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело
С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на
изчисление на ГПР, както и значимите компоненти
на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде
включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 35% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
договора са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, ето
защо не е налице основание за
недействителност на договора на посочените основания, като иска за връщане на
неоснователно получената за възнаградителна лихва сума от 73, 15 лева, основано
на недействителност на договора, ще се
отхвърли като неоснователен.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 40%, което действително
надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на
договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не следва да се
основава само на това обстоятелство. В
по – новата практика се приема, че не следва критерият законна лихва да се
абсолютизира и възнаградителната лихва да се счита, противоречаща на добрите
нрави в случай, че надхвърля трикратния размер на законната лихва. В решение №
453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че
преценката дали договореното противоречи на добрите нрави /общоприети норми за
справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските
правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на конкретно
установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано
противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността
им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото тя не е
абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне
до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради
противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния съд е взел
предвид всички обстоятелства по делото, а не само размера на възнаграждението
спрямо законната и пазарната лихва за същия период от време, вкл. лихвата,
договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката, че дори при
предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия размер, без
клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево отношение, вкл. и
съотношението на възнаграждението към заемния капитал. В настоящия случай се
установява, че доколкото липсва друго обезпечение по договора за кредит и
същият е предоставен за кратък срок, то определената договорна лихва е
съобразена с тези обстоятелства и не се явява прекомерна.
Искът за връщане на платената
договорна лихва, като платена без основание поради нищожност на клаузата за
договорна лихва, като противоречаща на добрите нрави е неоснователен и на това
заявено от ищеца основание и следва да се отхвърли.
По предявения иск за връщане на платената без основание неустойка:
Настоящият съдебен състав
намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите
нрави:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 642,56 лв. Така
предвиденият размер е близо 40 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано
висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение,
а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4,
ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 40% от заетата
сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на
обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо
иска за връщане на платената без основание неустойка в размер на 642,56 лева ще
се уважи като основателен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на
всяка от страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на
уважена и отхвърлена част от исковите претенции. Ищецът претендира разноски в
размер от 100 лв. за платена държавна
такса, като с оглед отхвърляне на исковата претенция по единия от
обективно съединените искове следва да му се присъди само сумата от 55 лв.-
държавна такса по предявения иск за връщане на сумата, платена като неустойка
по договора за заем и съдебно удостоверение. Представен е договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно размера на
уважения иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на
стойност 300 лв. без ДДС или 360 лв. с
ДДС. В случая е представен договор за правна защита и съдействие с адв. Б. в
полза, на който следва да се присъди възнаграждението. Относно възраженията на
ответника, че не са налице предпоставки за предоставяне на безплатна адвокатско
защита, то същите са неоснователни, като от приетите по делото доказателства се
установява, че ищцата има множество задължения към кредитни институции, като
притежаваните от нея недвижими имоти са ипотекирани, а притежаваните МПС – та
са заложени. Месечният доход на ищцата в размер на 560 лв. съдът счита за
недостатъчен за заплащане и на адвокатско
Ответникът претендира разноски в общ размер от 360 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение и 9,50 лв. – транспортни разходи. Съдът счита за
неоснователно направеното от ответника искане за присъждане на 9,50 лв.-
транспортни разходи, тъй като същите не се установява да представляват разноски
по делото. С оглед изхода на спора и частичното отхвърляне на исковата
претенция в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 180 лв. –
половината от заплатеното адвокатско възнаграждение, доколкото не се сочи за
защита по кой от исковете същото е заплатено.
На основание горните доводи.
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да
заплати на Л.Т.,
ЕГН **********,*** сумата
от и сумата от 642,56 лв. – главница,
представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
потребителски кредит № *** от 22.12.2015
г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на
исковата молба -12.04.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от
55 лв. – разноски за платена държавна такса и съдебно удостоверение.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.Т., ЕГН **********,*** против
ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 иск за връщане на сумата от
сумата от 106,56 лв.- главница, представляваща
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по Договор за потребителски
кредит № *** от 22.12.2015 г., ведно със
законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба
-12.04.2019 г. до окончателното й изплащане
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да заплати на *** Д.Г.Б., личен номер ***, със служебен
адрес: *** сумата от 360 лв. - адвокатско възнаграждение за
оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ с
включено ДДС по уважената искова претенция.
ОСЪЖДА
Л.Т., ЕГН **********,*** да заплати на ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 сумата
от 180 лв.- разноски по делото,
съразмерно на отхвърлената искова претенция.
Присъдените суми
да се преведат по банковата сметка: ***,
IBAN: ***.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ