№ 1097
гр. София, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Яна Вълдобрева
Членове:Мария Яначкова
Десислава Николова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000503451 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 286 от 6 юли 2021г. по гр. д. № 1413/2020г., Окръжен
съд –Благоевград, 7 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да
заплати на Б. Р. Б. сумата от 10 000 лв. /десет хиляди/ лв., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 06.02.2018г., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за претърпени неимуществени вреди
вследствие образуваното срещу него наказателно производство по ДП №
419/2010г. по описа на РПУ-Сандански и неоснователно повдигнатото
обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т.2 във вр. с
ал.2 НК и по чл. 354а, ал.1, изр.1, пр.4 НК, за което е оправдан с влязла в сила
присъда по нохд № 378/2013 година по описа на Окръжен съд Благоевград,
както и 134 лв. - направени разноски, съобразно уважената част от иска;
отхвърлил иска над уважения размер до претендирания от 150 000 лв.
Ищецът Б. Р. Б. е подал въззивна жалба срещу решението по гр. д. №
1413/2020г. на ОС-Благоевград в неговата отхвърлителна част. С доводи за
нарушение на чл. 52 ЗЗД, иска отмяна на решението в обжалваната част и
уважаване на предявения от него иск за заплащане на обезщетение за
1
неимуществени вреди в пълния предявен размер.
Ответникът Прокуратурата на РБ също е подал жалба срещу
първоинстанционното решение, но в неговата осъдителна част. С доводи, че
липсва основание за ангажиране на отговорността на прокуратурата,
евентуално за нарушение на чл. 52 ЗЗД, иска отмяна на решението в
осъдителната му част и отхвърляне на иска, евентуално иска присъденото
обезщетение да се намали. В съдебно заседание пред въззивния съд
представителят на прокуратура сочи, че евентуалният справедлив размер на
обезщетението възлиза на 7 000 лв.
За да постанови решението си, с което е присъдил обезщетение за
неимуществени вреди от незаконното обвинение в размер на 10 000 лв.,
първоинстанционният съд е приел, че от образуваното срещу ищеца
наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, ищецът е
претърпял обичайните при несправедливо обвинение неимуществени вреди,
като е посочил, че ищецът е изпаднал в състояние на безпокойство от бъдещо
наказателно преследване, на тревожност, нервност, психически дискомфорт,
изпитвал е неудобство пред обществото, бил е в изолация, уронено е било
доброто му име, поставен е в ситуация да търпи и негативното отношение на
родителите и брата на бъдещата си съпруга. Съдът е приел, че обвинението е
било за извършване на престъпления, които не са тежки умишлени, но
ищецът е търпял тежки мерки за неотклонение, което сочи на висок
интензитет на репресия - задържане под стража - 1 м. и 10 дни, домашен арест
– 02.09.10 – 19.07.2011г., а след това парична гаранция. Наложените мерки са
откъснали ищеца от възможността да упражнява занятието си и да реализира
доходи, продължителността на наказателното производство от над 7 години е
извън разумния срок; съдът е съобразил и, че ищецът е живеел в малко
населено място и наказателното преследване е било известно на всички в
селото. Присъдената лихва за забава е от датата, на която съдът е приел, че
оправдателната присъда е влязла в сила.
Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269
ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на
ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на
обжалване, е валидно и допустимо, а като косвен резултат от рещаващата си
дейност счита същото за правилно като резултат.
2
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ срещу ПРБ. Ищeцът претендира заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с влязла в
сила присъда. До постановявянето й се стигнало след първоначално
постановена осъдителна присъда и неколкокатно връщане на делото за ново
разглеждане както на прокуратурата, така и на въззивния съд, който отменил
осъдителната присъда в частта, постановена по отношение на ищеца, а
протестът срещу присъдата бил оставен без разглеждане от ВКС.
Ищецът е посочил и по делото се установява, че е бил привлечен в
качеството на обвиняем на 25.07.2010г. за извършено от него престъпление по
чл. 321, ал. 3, пр. 3, т.2 вр. ал. 2 НК и по чл. 354а, ал.1, изр.1, пр. 4 НК. Бил
задържан за 72 часа и на 27.07.2010г. спрямо него е била взета мярка за
неотклонение „Задържане под стража“, изменена с определение на съда от
02.09.2010г. в „Домашен арест“, продължил до 19.07.2011г., когато мярката е
била изменена в „Парична гаранция“. Въз основа на обвинителния акт за
извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. ал. 2 НК и по чл. 354а,
ал.1, изр. 1, пр. 4 НК било образувано НОХД № 298/2011г. по описа на ОС -
гр.Благоевград. ОС - гр.Благоевград е постановил присъда № 84/03.04.2012г.,
с която признал ищеца за виновен само в извършване на престъплението по
чл.354а, ал.1, изр.1, пр. 4 НК – за държане без надлежно разрешително на
високо рисково наркотично вещество коноп (марихуана) на обща стойност 4
380 лв., за което му е наложено и наказание „Лишаване от свобода“ за срок от
2 години, изпълнението на което било отложено за срок от 3 години и глоба в
размер на 5 000 лв. Посочената присъда била отменена от АС – София изцяло
– с решение № 77/25.03.2013г., постановено по ВНОХД № 553/2012г., като
делото е върнато за ново разглеждане от стадия - действия на прокурора след
завършване на разследването за изпълнение на дадените в обстоятелствената
част на решението указания. САС изрично е посочил, че отменя и
оправдателната присъда на ищеца Б. за участие в ПГ, тъй като
констатираното нарушение на процесуалните правила касае порок на
обвинителния акт и делото следва да бъде върнато на прокурора. На
18.10.2013г. е внесен в ОС – Благоевград нов обвинителен акт срещу ищеца за
престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК. Въз основа на този акт е било
образувано НОХД № 378/2013 г. по описа на ОС-Благоевград. С присъда от
3
06.04.2015г. ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл. 354а, ал.1, изр. 1, пр. 4 НК, за което му е наложено наказание „лишаване
от свобода“ за срок от една година и осем месеца с три години изпитателен
срок и глоба в размер на 5 000 лв. Тази присъда е била потвърдена от САС,
чието решение по касационна жалба на ищеца е отменено от ВКС по нак.
дело № 965/2016г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
САС. С присъда № 14/17.05.2017г., постановена по ВНОХД № 19/2017г., АС-
София е отменил осъдителната присъда по отношение на Б.Б. и той е признат
за невиновен и оправдан по обвинението срещу него. Срещу оправдателната
присъда е подаден протест от АП-София пред ВКС, който с решение №
312/06.02.2018 г. по нд № 978/2017г. го е оставил без разглеждане като
нередовен и като оттеглен.
В срока за отговор на исковата молба ответникът ПРБ е оспорил иска с
правоизключващи спорното право възражения, че действията на
прокуратурата са били законово обосновани, както и, че от общата
продължителност на производството от около 7 години и 6 месеца по –
голямата част от времето делото е било в съдебна фаза; възразил е и, че не са
настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди, а евентуално е
оспорил иска по размер с възражения, че търсената като обезщетение сума е
завишена с оглед критериите, по които се определя обезщетението, вкл. с
оглед характера и интензитета на процесуалната принуда. Тези възражения от
защитата по същество ответникът преповтаря и във въззивната си жалба като
доводи срещу решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част,
което счита за неправилно.
В срока за отговор на исковата молба фактическата обстановка по
отношение на хода на наказателното производство, на която е основан
предявеният иск, не е оспорена от ответника, с една разлика. Ответникът
поддържа освен, че с решение № 77/25.03.2013г., постановено по ВНОХД №
553/2012г. първоинстанционната присъда е отменена изцяло и делото е
върнато за ново разглеждане от стадия - действия на прокурора след
завършване на разследването за изпълнение на дадените в обстоятелствената
част на решението указания (за изготвяне на нов обвинителен акт, в който
след обективна преценка на инкорпорирания по надлежен ред доказателствен
материал и с оглед фактическите данни да се прецизира повдигнатото
4
обвинение срещу подсъдимите, в т. ч. и ищецът, по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т.2 вр.
ал. 2 НК), така и, че с постановление от 24.09.2013г. ОП–Благоевград
частично е прекратила наказателното производство, в това число и срещу Б.,
за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. ал. 2 НК. Във въззивната си
жалба ПРБ сочи, че съдът е следвало да ограничи произнасянето си само до
обвинението по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК, за което ищецът е бил
оправдан с влязла в сила съда, доколкото ищецът е следвало да претендира
обезщетение за вреди по другото обвинение въз основа на постановлението за
частично прекратяване на производството в 5 –годишен давностен срок.
Въззивният съд констатира, че действително, както поддържа
ответникът, наказателното производство срещу ищеца е било прекратено
частично, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 и ал. 3 (редакция към 2013г.) –
поради това, че обвинението не е доказано - и чл. 199 НПК с постановление
от 24.09.2013г. на ОП –Благоевград за извършено от други лица и от него
престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. ал. 2 НК. Това постановление е
връчено на ищеца на 03.10.2013г. Ищецът претендира заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, приключило с
оправдателна присъда през 2018г. Доколкото САС установи частично
прекратяване на наказателното производство през 2013г., което е
самостоятелно основание за претендиране на обезщетение за вреди (чл. 2, ал.
1, т. 3, пр. 2, алт. 1 ЗОДОВ), САС намира, по повод доводите на ответника –
жалбоподател, че в предмета на производството е само обвинението за
извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр.1, пр.4 НК.
С оглед установяване на твърдените неимуществени вреди по делото
са събрани гласни доказателства. От гласните доказателства, събрани чрез
разпита на св. Б. – баща на ищеца, на св. Б.а – съпруга на ищеца и св.Ц. – брат
на свидетелката, преценени по правилото на чл. 172 ГПК, е установено по
делото, че Б. и баща му се занимавали със земеделие, ползвали и земя под
аренда и Б. бил движещата сила и когато го задържали това попречило на
работата. След като го освободили от ареста, той се е променил –психически
бил зле, изнервил се, ставал и през нощта и обхождал стаите. Приятелите му
го избягвали, в селото започнали да говорят, че е задържан, че иска по лесния
начин да изкарва парите си. Не искали да сключват договори за аренда с него
и баща му, понеже казвали, че Б. е „айдук“ и можел да използва земята за
други цели. Той се срамувал да излиза в селото. Живеел на семейни начала
5
със свидетелката Б.а, която родителите й „прибрали“ след като го задържали,
а след домашния арест тя се върнала при него и отишли в Кипър при
родителите й, за да се разберат и да поработят. Сключили брак на следващата
година. След като освободили ищеца той завършил курс за „горски“. Не е
доказано обаче, че е кандидатствал за работа след изменение на мярката му за
неотклонение и, че не е бил назначен именно заради висящото наказателно
производство. Недоказано остава по делото и твърдението, че на ищеца са
наложени „глоби“ поради неизготвяне по време на домашния арест на
документи по програма за земеделие, в която участвал (както твърди
свидетелката). Св. Б.а и св. Ц. са потвърдили, че родителите им, а и самият
свидетел, искали тя да се раздели с Б., защото бил обвиняем. С твърденията
й, че Б. почнал да вдига високо кръвно налягане и „имал диабет“ не може да
се докаже причинна връзка с наказателното производство, за установяване на
каквато се изискват специални знания - причинната връзка не може да се
установи посредством мнение на свидетел. Показанията на свидетелите за
медийна разгласа на наказателното производство, в частност за
съпричастността на ищеца към него, при преценката им по реда на ч. 172
ГПК, не могат да се съпоставят с други данни по делото за разпространение
на такава информация, поради което съдът приема за недоказани и тези
твърдения, което се отнася и до постановен отказ за придобиване на ловно
оръжие поради процесното наказателно производство (още повече, че в
исковата молба се твърди, че отказът е порази заявителски материал за
участие в ОПГ, а САС прие, че това обвинение е извън предмета на делото).
Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във вр. с чл. 7 и чл. 4
ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието,
следствието, прокуратурата, съда, - отговаря и дължи обезщетение за всички
причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от образувано наказателно производство от
следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано, - независимо от това дали вредите са причинени
виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или
служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж. и
разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д.
№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда). Следователно
6
едно от основанията за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2
ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на
престъпление по Наказателния кодекс и е било оправдано. Без значение е
дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното
производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и
наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на
вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение (субективното
отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези
обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания
за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление
се явява незаконно винаги, щом има акт, от който се установява, че
предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни и се
констатира незаконосъобразността на обвинението на посочените в чл. 2, ал.
1, т. 3 основания. В този смисъл без значение за обективната отговорност е
това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата
са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не
може да се признаят определени действия на прокуратурата за основателни и
да изключи нейната отговорност за тях. Законът не е предвидил като
изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото
обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и
отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички
законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните
до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя.
Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за
вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при
наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в
случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и
оправдаването му.
Във връзка с изложеното и въззивният съд приема за установено по
делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в
извършване на престъпление, по което ищецът е бил оправдан. Този
незаконен акт всъщност не се оспорва от ответника. Въпреки формулираното
7
му главно искане във въззивната жалба осъдителното решение да се отмени и
вместо това искът да се отхвърли, това искане е основано на доводи за
неправилност на обжалваното решение, основани на възраженията, че
прокуратурата не следва да носи отговорност за целия период на висящност
на наказателното производство. Отговорността на осъдения от
първоинстанционния съд ответник ПРБ обаче се извлича от упражнените
правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху
разследването, вкл. съставянето на обвинителен акт за предаване на
обвиняемата на съд и от задължението на прокуратурата да доказва
виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, съотв. от
постановяването на акт на съда, с който е установена незаконосъобразността
на обвинението. Както се посочи, в съдебно заседание пред въззивния съд
ответникът - жалбоподател поддържа, че евентуално справедливото
обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 7 000 лв., поради което, след
като прие, че искът, предмет на разглеждане, е установен по основание откъм
повдигнато незаконно обвинение, въззивният съд, във връзка с доводите във
двете въззивни жалби, следва да разгледа и въпроса какъв е размерът на
дължимото обезщетение над сумата от 7 000 лв. до пълния предявен размер
на иска от 150 000 лв. ПРБ като жалбоподател изтъква, че присъденият
размер на обезщетението е завишен. Размерът на дължимото обезщетение,
определен от първоинстанционния съд, се оспорва и от ищеца –
жалбоподател, който от своя страна го счита за занижен. Въззивният съд
приема при съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните
доказателства - основен източник на информация за неблагоприятните
последици, за които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение, и
които последици имат обективно проявление, - че в резултат на незаконното
обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, в т. ч., с
оглед обичайните вреди, търпени от процесния незаконен акт, той е изпитвал
притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, бил е в състояние на
напрежение и безпокойство, с нарушен сън, изолирал се от околните,
възпрепятствана е работата му в активна работоспособна възраст (към 2010г.
на близо 30 години), във връзка с което той закономерно е изпитвал и
притеснения относно издръжката на фамилията си. За да определи размера на
търсеното обезщетение за неимуществени вреди, съдът съобрази и
определените най - тежки мерки за неотклонение за част от периода на
8
висящност на наказателното производство за период от около година –
задържане под стража и домашен арест (когато са били повдигнати две
обвинения, без във въззивното производство да са развити доводи, че мерките
са взети само във връзка с другото повдигнато спрямо ищеца обвинение),
както и че за престъплението, за което на ищеца е било повдигнато
обвинение, в предмета на настоящото дело, се предвижда наказание лишаване
от свобода от две до осем години и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди
лева (т.е. касае се за тежко престъпление – чл. 93, т. 7 НК, както поддържа
ищецът - жалбопадател). Поначало при незаконно повдигане на обвинение се
засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към
наказателна отговорност лице. Това води до увреждане и настъпване на
вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението
на несигурност в течение на наказателното производство, - които са пряка и
непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да
доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от
конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). За да определи по справедливост
размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца (чл.
52 ЗЗД), въззивният съд съобрази в случая и, че ищецът е привлечен като
обвиняем през м.07.2010г., а наказателното производство е приключило през
м.02.2018г. (което не е спорно като фактическо положение във въззивното
производство), т. е. неправомерното наказателно преследване е продължило
общо в двете му фази, след постановяване и на осъдителни присъди, около 7
години и половина. За доказаните неблагоприятни последици от процесния
незаконен акт дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди
на ищеца, с чисто съдебно минало, обвинен в извършването на тежко
престъпление, въззивният съд също определя на 10 000 лв., определен по
критериите на чл. 52 ЗЗД, при съобразяване и на социално-икономическите
условия в страната към датата на настъпване на вредите. За определянето на
това обезщетение въззивният съд отчете, че повдигането на конкретното
обвинение е причинило обичайните вреди от такъв незаконен акт. В тази
връзка въззивният съд взе предвид, че по делото не е доказано главно и
пълно, като се изходи от приетите за установени факти, настъпването на
трайни тежки последици за здравето на ищеца от повдигането на конкретното
обвинение, в предмета на делото, и от процесуалните действия, извършени с
9
негово участие, макар че като типична закономерна последица от
наказателното преследване съдът отчете нервното и емоционално
напрежение, съпътствало живота на ищеца. Въпреки че наложените тежки
мерки за неотклонение дефинитивно възпрепятстват упражняването на труд и
извършването на търговска дейност, по делото не е доказано, че претърпените
от ищеца неимуществени вреди – притеснения от възпрепятстването на
бизнеса, с който се е занимавал, и от невъзможността за осигуряване на
издръжка - са по-значителни от обичайните. Не е доказано и оставане без
работа, на която ищецът е искал да бъде назначен с оглед новопридобита
професионална квалификация, както и връщане на финансова помощ в
причинна връзка с незаконното обвинение, а от друга страна имуществени
вреди не са в предмета на делото. Не е доказано, съобразно гореприетото, и
че на образуването на наказателното производството и привличането на
ищеца като обвиняем е дадена гласност, която да даде негативно отражение
на отношението на обществото към него, въпреки че съдът прие за
установено, че в малкото населено място, в което живее ищецът,
наказателното преследване е станало известно на съселяните му, което е
накърнило доброто му име в региона, в частност името му пред семейството
на бъдещата му съпруга. Във връзка с приетата продължителност на
наказателното производството, за която следва да се ангажира отговорността
на ответника, следва да се подчертае, че доколкото отговорността на
държавата е обективна, ответникът носи риска от продължителността на
цялото производството, а не само за досъдебната фаза (вж. решение по чл.
290 ГПК № 206/03.10.2018г. по гр. д. № 694/2018г. на ВКС, IV ГО), като в
случая съдът прецени, че вредите в рамките на висящото наказателно
производство се утежняват и от постановените осъдителни присъди.
По изложените по-горе съображения и въззивният съд прие, че искът
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен до
посочения размер, а доводите на страните за нарушение като резултат на чл.
52 ЗЗД са неоснователни. С оглед социално-икономическите условия в
страната към момента на причиняване на вредите и стандарта на живот в
страната, въззивният съд прие, че справедливото в конкретната хипотеза
обезщетение възлиза на 10 000 лв., определено по критериите на чл. 52 ЗЗД,
което ще компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия,
нанесени на ищеца, като се изходи от личността му и особеностите на
10
разглеждания случай. При определянето на дължимия размер на търсеното
обезщетение, съдът взе предвид и факта, че самото осъждане на ответника
има репариращо вредите действие. САС съобрази при определянето на
посочения размер на обезщетението, на плоскостта на установяването на
причинна връзка между конкретното обвинение и търпените от ищеца вреди,
че срещу ищеца, съобразно установеното по-горе, е имало и още едно висящо
наказателно производство в периода м.07.2010г. – м.10.2013г. - обвинение в
тежко престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т.2 вр. ал. 2 НК (наказанието е
лишаване от свобода от три до десет години), прекратено с постановление на
прокуратурата, поради което негативните последици за ограничаване на
правата му чрез прилагане на най–тежките мерки за неотклонение, както и в
емоционален, работен и социален план са кумулирани за периода до
м.10.2013г. от двете наказателни производства, водени срещу Б.Б., доколкото
тези негативни последици за неимуществената сфера не се понасят
самостоятелно.
При този извод относно размера, до който е основателен искът,
основан на незаконно обвинение, за което ищецът е бил оправдан, след
обсъждане на доводите за неправилност на обжалвания акт и в приложение на
императивните норми на материалния закон, регулиращи спорното
правоотношение, решението на първоинстанционния съд като правилно като
резултат следва да се потвърди.
Водим от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 286 от 6 юли 2021г. по гр. д. № 1413/2020г. на
Окръжен съд –Благоевград, 7 състав, с което Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на Б. Р. Б. сумата от 10 000 лв., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 06.02.2018г., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие образуваното
срещу него наказателно производство по ДП № 419/2010г. по описа на РПУ-
Сандански и неоснователно повдигнатото обвинение в извършване на
престъпление по чл.354а, ал.1, изр. 1, пр. 4 НК, за което е бил оправдан с
влязла в сила присъда, а за разликата до пълния предявен размер предявеният
иск е бил отхвърлен.
11
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред Върховния касационен съд на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12