Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 5910 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № II
– 55 – 36389 от 10.02.2020г., постановено по гр. д. № 77429/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 55 състав, са уважени предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от „Ч.Е.Б.“ АД срещу В.И.Д., за признаване на установено, че ответникът
дължи сумата от 3 818,32 лева, представляваща стойността на доставена от
дружеството електрическа енергия по договор за покупко – продажба на електрическа
енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“******, за
периода от 08.02.2015г. до 04.01.2018г., ведно със законната лихва от
08.03.2018г. до окончателното плащане, както и сумата от 538,76 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойността на доставената електрическа енергия за периода от 15.04.2015г.
до 28.02.2018г., за които суми е издадена Заповед за изълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 26.03.2018г., по ч.гр.дело № 16021/2018г. по описа на СРС, ГО,
55 състав, като предявените искове са
отхвърлени за разликата над сумата от 3 818,32 лева, представляваща стойността
на доставена от дружеството електрическа енергия до пълния претендиран размер
от 7 636,63 лева, както и за разликата над сумата от 538,76 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата до пълния претендиран размер от 1 077,52 лева.
С решението съдът се е произнесъл по разноските,
съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец „Ч.Е.Б.“ АД,
посредством процесуален представител с доказателства за надлежно учредена
представителна власт по делото, обжалва решението в частта, в която предявените
искови претенции са отхвърлени, с оплакване за неправилност и нарушение на
материалния закон. В подкрепа на изложеното се поддържа, че от събраните в
производството доказателства, включително и изслушаното и прието експертно
заключение, се установява, че на името на ответника В.И.Д. е била открита
партида за продажба на електрическа енергия с ИТН 300042645847, като отделно от
това от страна на ищеца са ангажирани и писмени доказателства за наличието на
договорни отношения между страните в производството, а именно – изходящо и
носещо подписа на ответника заявление за разсрочване на задължения. На следващо
място излага, че действително по делото са събрани доказателствени материали,
видно от които ответникът е собственик на ½ и.ч. от процесния имот и
съобразно разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС следва да участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно на притежаваната от него част в
собствеността, но с оглед ангажираните по делото доказателства следва да се
релевира единствено възможен извод, че В.И.Д. е клиент и купувач на
електроенергия по партида с ИТН 300042645847 и като такъв единствено той е поел
задължение за заплащане консумативите на съсобствения имот, респективно и не
следва да се прилагат разпоредбите на Закона за собствеността. Отделно от това
се навеждат доводи, че в случай, че ответната страна не ползва имота или го
ползва съвместно с друго лице, то на основание чл.13 от ОУ на „Ч.Е.Б.“ АД последният
е бил длъжен да уведоми дружеството в 30 – дневен срок за всяка промяна,
свързана с личните му данни или със собствеността, респективно други основания,
на които продавачът доставя електрическа енергия до обекта. Доколкото последното не е направено, то
ответната страна е единствено задължена за заплащане на сумата за
потребената енергия. По изложените
съображения, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове изцяло, като основателни и доказани. Претендира се присъждане
на направените по делото разноски.
Въззивникът – ответник В.И.Д., не е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е
обжалвано с въззивна жалба и от ответника В.И.Д., с доводи за неговата недопустимост,
а в условията на евентуалност и за неговата неправилност и необоснованост. На
първо място се поддържа, че за допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК е необходимо да е налице пълен идентитет на претенциите, заявени в двете
производства (заповедно и исково) – по основание, размер и период, доколкото в
исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за
които е образувано заповедното такова и за които има издадена заповед за
изпълнение. Счита, че в конкретния случай визираното съответствие липсва, тъй
като за да обоснове дължимостта на сумата в исковото производство ищецът е въвел
изцяло ново и различно основание от посоченото такова в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, а именно – наличие на облигационно правоотношение.
Освен това не е налице и съвпадение на претенция по размер, доколкото видно от
заявлението процесната сума се претендира изцяло и само от ответника, като при
неясни причини и без това да е заявено от ищеца, претендираната сума е
присъдена от съда в условията на разделност на задължението за ½ от
сумата. Сочи, че липсва идентичност и между сочения от ищеца адрес на процесния
имот и този, който се установява от събраните по делото доказателствени
материали. С оглед изложеното поддържа, че първостепенният съд, в нарушение на
принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл по предмет, за които не е бил
сезиран, като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се е позовала, дал е защита не са търсеното, а на друго
право, извън предметната рамка на спора, поради което и постановеният съдебен
акт е недопустим. На следващо място и относно установената и присъдена от съда
разделност на задължението счита, че същото представлява съществено процесуално
нарушение, тъй като се касае до изменение на иска по чл.214 ГПК, последното
неприложимо в производството по иск с правно основание по чл.422 ГПК, като
отделно от това такова процесуално действие не е било заявено от страна на
ищеца в производството. Навежда, че неправилно и в противоречие на съдебната
практика първоинстанционният съд е приел, че представената от ищцовата страна
Справка от електронната система на Служба по вписванията – София,
представляваща частен документ, се ползва с доказателствена сила и има
удостоверителна функция по отношение на собствеността и дяла на ответника в
нея. Поддържат се оспорванията, релевирани пред първоинстанционния съд и
свързани с обстоятелството, че представените по делото „справка за консумация
на клиенти“ и „заявление за разсрочване на задължения“ са неотносими към
правния спор, а отделно от това наличието на облигационно правоотношение не се
установява и от представените извлечения и фактури, както и служебно откриване
на партида в ищцовото дружество. По изложените съображения, моли
въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо, а в
условията на евентуалност да отмени атакувания съдебен акт в обжалваната част,
като вместо него постанови друг, с който предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло, като неоснователни и недоказани.
Въззивникът – ищец „Ч.Е.Б.“ АД, чрез
надлежно упълномощен процесуален
представител, е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който същата се оспорва
изцяло като неоснователна по подробно изложени съображения. Моли се въззивната
жалба на ответника в производството да бъде оставена без уважение, респективно
първоинстанционният съдебен акт, в атакуваната от ответника част, да бъде
потвърден като правилен и законосъобразен. Петендират се разноски.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбите.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В тази връзка на
първо място следва да бъде отбелязано, че всички релевирани оплакванията на
въззивника – ответник, свързани с недопустимост на първоинстанционния съдебен
акт, са неоснователни. Действително, в производството по иск с правно основание
по чл. 422, ал. 1 ГПК се установява дължимостта на сумата, за която е издадена
заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта е издадена. Поради това следва да е налице
идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния
иск. В конкретиката на настоящия случай, общият размер на претендираните суми
по заповедното и исковото производство съвпада, а също така е налице и
съвпадение в основанието – неформален договор за продажба на електрическа
енергия, на която ответникът е ползвател, респективно дължи заплащането й, като
вземанията за главница и лихви за забава са индивидуализирани с размер и
период. Не се установяват, от друга
страна, и сочените от ответника основания за недопустимост на обжалваното
решение и в частта относно конкретния размер на присъдените суми, тъй като
обстоятелството дали именно последният отговаря за претендираните парични
притезания и за каква част от тях, е от значение не за допустимостта на
претенциите, а за тяхната основателност, доколкото се касае за надлежна
материална, а не процесуална легитимация. Последното от своя страна не
представлява и изменение на исковата претенция по смисъла на чл.214 ГПК, което да
е довело до недопустимо разминаване между предмета на производството по
предявения по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск и този на
заповедното производство. Установява се
от приложеното към заповедното производство заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, че кредиторът е поискал издаване
на заповед за цената на доставената от него електрическа енергия и лихва върху
главницата, като в т. 9 от заявлението изрично е конкретизирал размера на всяка
от тези претенции. По така заявените кредиторови искания районната съдебна
инстанция се е произнесла, като ги е уважила частично. Обстоятелството, че в
заповедта за изпълнение заявителят е посочил като основание на паричните
притезания – ползвана и незаплатена от ответника на доставена от дружеството
електрическа енергия, без конкретното посочване, че това ползване се е осъществило
по неформален договор за продажба, съставлява според въззивния съд несъществено
несъответствие, което с оглед изясненото относно начина на заявяване на
претенциите не води до твърдяната от ответника липса на обективен идентитет
между предмета на заповедното и на последвалото го исково производство, която
да обуслови цялостна или частична недопустимост на постановеното решение.
С оглед на така
формирания извод за допустимост на съдебния акт в неговата цялост, на разглеждане
по същество подлежат наведените във въззивните жалби доводи за неговата
неправилност, като във връзка с тях следва да бъде изяснено следното от
фактическа и от правна страна:
Настоящата съдебна
инстанция намира, че първоинстанционното решение е постановено в съответствие с
материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено. Пред настоящата
инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да
променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, от които се установяват факти и обстоятелства, относими към
конкретния правен спор, като настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите
на СРС, към които препраща по реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбите,
следва да се отбележи следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. чл.
422 ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. 79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че от представените по
делото доказателства се обосновава извод за съществуването на договорно
правоотношение между страните с предмет – доставка на електрическа енергия в
процесния недвижим имот. Посочено е, че в процесния случай са ангажирани
доказателства, че ответникът е собственик на ½ и.д. част от процесния
електроснабден недвижим имот, като е направен извод, че последният е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове за заплащане
цената на доставената в имота за процесния период електрическа енергия в
размер, съответен на квотата му в собствеността.
В правилно
приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността на предявения иск се предпоставя
от установяването на следните факти: 1). валидно възникнало облигационно
правоотношение за доставка на електрическа енергия в процесния имот срещу
заплащане на определена цена; 2). реално предоставяне на услугите в
количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане; 3).
ползване на предоставените от ответника услуги.
Настоящият съдебен
състав счита, че първоинстанционното решение е съобразено с предприетата защита
по същество срещу иска в срока за отговор на исковата молба (чл. 131, ал. 2 ГПК) и конкретно с обстоятелството, че ответникът е оспорил предявените искове
изцяло, което имплицитно включва оспорване на всички правопораждащи претенцията
юридически факти, включително и твърдяното от ищеца качество "потребител
на електрическа енергия". Процесуално задължение на ищеца съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже, и то при условията на пълно и
главно доказване, правопораждащите вземането му факти, след като няма признание
на иска, респ. отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с
доклада по делото. В конкретния случай ответникът е оспорил претенциите по
основание и размер, т. е. оспорени са твърденията на ищеца както за наличието
на правоотношение между енергийното предприятие и ответника като потребител на
електрическа енергия през процесния период, така и за използването от ответника
на претендираното количество електрическа енергия. Следователно, в тежест на
ищцовата страна е било да установи при условията на пълно и главно доказване в
процеса, всички обстоятелства, на които основава иска си.
Между страните по
делото на етапа на въззивното производство е спорен въпросът относно
съществуването на твърдяното облигационно правоотношение през исковия период.
По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав намира следното:
Спорното
правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира
правната си уредба в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението за продажба на
електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно
регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично
известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ
крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи
условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния
снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/. Процесното правоотношение се регламентира и от Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на "Ч.Е.Б." АД, приети
на основание чл. 98а ЗЕ,
одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) с
Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на 26.11.2007 г. и Общите
условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на
"ЧЕЗ Разпределение България" АД, приети на основание чл. 98б ЗЕ,
одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ - 056 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на
26.11.2007 г.
Съгласно чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните общи условия влизат в сила за потребителите, без да е
необходимо изрично приемане, като в чл. 98а, ал. 5 ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, да внесат при
съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да
предложат специални условия, като ако същите се приемат, това се отразява в
допълнително писмено споразумение.
По силата на
законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е крайният
снабдител /субектът по чл. 94а,
респ. по чл. 95 ЗЕ/,
а купувач – крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията
на ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012 г. /, в сила от 17.07.2012 г., битов клиент по смисъла
на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за
собствени нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012 г., изм. ДВ, бр. 35/2015 г.,
потребител на енергийни услуги е: а). краен клиент, който купува енергия и/или
б). ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с
енергия. Легалната дефиниция на понятието "битов клиент" е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.) на ЗЕ и се отнася и
за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на длъжник с
качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване
върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за "собствени
битови нужди" и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната
свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД,
допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за
битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно с титуляра на вещното право на
ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия
за същия имот (в този смисъл решение № 205 от 28.02.2019 г. по гр. д. №
439/2018 г. по описа на ВКС, III ГО). Този извод следва и от клаузите на Общите
условия на договорите за продажба на електрическа енергия на "Ч.Е.Б."
АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е дадено определение на понятието "потребител на
електрическа енергия за битови нужди", а именно – физическо лице, което е
собственик или ползвател на имот, присъединен към електроразпределителната
мрежа съгласно действащото законодателство, което ползва електрическа енергия
за домакинството си. Според чл. 4, ал. 3 от ОУ, правата и задълженията на
потребител на електрическа енергия за битови нужди може да упражнява и друго
лице при условие, че собственикът или титулярът на вещното право на ползване на
имота е предоставил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред
нотариус с нотариална заверка на подписа, това лице да бъде потребител на
електрическа енергия за определен срок, като в този случай собственикът,
респективно лицето с учредено вещно право на ползване по отношение на
електроснабдения имот, носи солидарна отговорност пред продавача за консумираната
в имота електроенергия.
В конкретиката на
настоящия случай следва да бъде посочено, че по делото е представена справка за лицето В.И.Д., с ЕГН ********** от Служба по вписванията – София за
периода 01.01.1992 г. – 16.10.2019 г. относно вписванията, отбелязванията и
заличаванията по персонална партида № 54869, от която се установява, че на 22.05.2008
г. лицето С.К.С., като продавач, е продало на В.И.Д. и Д.Я.Д., като купувачи,
имот, представляващ апартамент № 2Б, находящ се в гр.София, ул.„******, като липсват
последващи вписвания в регистъра за прехвърляне на правото на собственост или
учредяване на право на ползване в полза на друго лице. Следователно, по делото
е установено обстоятелството, че ответникът за процесния период е бил
собственик на електроснабдения имот, съответно същият има качеството на
потребител на електрическа енергия. В тази връзка, с оглед наведените от въззивника
– ответник възражения, следва да бъде посочено, че същият не е оспорил
верността на вписаните в справката обстоятелства, като неговите възражения са
във връзка с доказателствената им стойност, която съдът не намира за оборена.
Страната не е направила конкретни оспорвания и не е представила доказателства
за оборване на отразените в същата обстоятелства, като съдът намира
представената справка за достатъчно доказателство за принадлежността на правото
на собственост. В допълнение, вписаните в регистъра данни се отчитат от съда
като достоверни, доколкото съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2 от 21.04.2005
г. за воденето и съхраняването на имотния регистър, последният е система от
данни за недвижимите имоти на територията на Република България, за тяхната
индивидуализация, собствениците, носителите на други вещни права, ипотеки,
възбрани и други права, предвидени в закон, а в ал. 2 е уточнено, че имотният
регистър показва състоянието на посочените в ал. 1 обстоятелства след
последното вписване и дава възможност да се проследят хронологично промените
във вписаните обстоятелства, както и вписаните актове.
В допълнение и при
съобразяване на така представеното писмено доказателствено средство съдът
намира, че ответникът е собственик на ½ ид.ч. от процесния електроснабден
недвижим имот, като не може да се релевира извод по посока на това, че
последният е придобит в режим на съпружеска имуществена общност между
посочените по – горе лица, респективно че е налице солидарна отговорност на
друго основание. Макар ответникът и лицето, посочено в справка от Служба по
вписванията – София, придобили правото на собственост върху процесния имот, да
са с едно и също фамилно име и различни бащини имена, съдът не следва да
обоснове решението си посредством житейски изводи, за които липсват съответно
въведени твърдения от страна на ищеца в производството. При спор кой е
собственикът на процесния имот, т.е. кой е страна по твърдяното облигационно
правоотношение, респективно кой е купувач по договора за продажба на електрическа
енергия (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), ищецът е длъжен чрез пълно и главно доказване
по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи този правнорелевантен факт, като
съдът не може да се позовава на индиции. По така изложените съображения следва
да се приеме, че ответникът в качеството си на собственик на съответната
идеална част от правото на собственост има качеството потребител, като между
страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка)
на електрическа енергия за процесния имот, по отношение на който липсва спор в
производството, че е електрифициран. Ответникът е носител на ½ идеална
част от правото на собственост върху процесното жилище. При предявен от
кредитора срещу един от съсобствениците облигационен иск за задължение за
консумативни разноски, свързани с ползването на съсобствения имот, какъвто е
настоящият установителен иск за задължение за доставена електрическа енергия за
битови нужди, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС,
съгласно която всеки от съсобствениците отговаря за задължението към кредитора
съразмерно с дела си в съсобствеността. Последното кореспондира и с
предвиденото в чл.4, ал.6 от Общите условия на ищцовото дружество, видно от
който в случаите, когато правата на потребител се притежават от няколко лица,
те се упражняват от всички тях заедно или чрез пълномощник.
Не са ангажирани в
производството доказателства, продажбеното правоотношение за доставка на електрическа
енергия да е възникнало само с един от съсобствениците, който да е депозирал
заявление за откриване на партида на негово име, като представеното по делото
Заявление за разсрочване на задължения от 10.08.2011г., на което се позовава
въззивникът – ищец, не променя релевирания по – горе извод, поради което и
наведените доводи в противоположния аспект съдът намира за неоснователни.
По така изложените
съображения задължението за заплащане на продажната цена за доставена топлинна
енергия за релевантния период до процесния апартамент, следва да бъде заплатено
от ответника наполовина (разделно), съобразно притежаваната от него идеална
част от правото на собственост върху този имот.
На
следващо място и във връзка с доводите на въззивника – ответник, наведени във
въззивната жалба, за липса на идентичност на посочения в исковата молба и
притежавания от същия недвижим имот, а именно – апартамент, находящ се в
гр.София, ул.“****** или ап.2Б, следва да бъде посочено, че липсват релевирани надлежно и в срок оспорвания
от същия, че не е собственик на процесния апартамент с клиентски №
300042645847, поради което и при липса на данни, че ответника притежава друг
имот на същия административен адрес, настоящата инстанция също намира, че е
налице идентичност на имотите.
Обстоятелството
колко точно количество електрическа енергия е доставено в жилището на ответника
е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно
чл.162 ГПК. От заключението на приетата в пътрвоинстанционното производство
съдебно – счетоводна експертиза, което въззивният съд цени изцяло като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че: 1). Счетоводството на „Ч.Е.Б.“
АД е водено редовно, 2). В счетоводството
на „Ч.Е.Б.“ АД посочените в исковата молба фактури в общ размер на
7 636,63 лева са отразени като задължение за плащане от клиента – ответник,
3). В счетоводството на „Ч.Е.Б.“ АД няма отразяване на извършено плащане по
посочените и приложени към исковата молба фактури, 4). В счетоводството на „Ч.Е.Б.“
АД има открита партида на електроснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“******,
с клиентски № 300042645847 от 01.07.2010г., отразяваща извършено снабдяване с
електрическа енергия за клиент В.И.Д. и за процесния период по фактури от
08.02.2015г. до 04.01.2018г. Налице са данни за предходни плащания от 2010г. по
издадени от дружеството фактури, 5). Неплатените суми по всяка една от
процесните фактури възлизат на сумата в общ размер на 7 636,63 лева; 6).
Законната лихва за
забава по всяка една фактура за периода от настъпване на изискуемостта –
15.04.2015г. до датата на издаване на справката за възникнали задължения –
28.02.2018г. по ОЛП на БНБ, увеличен с 10 пункта ПМС № 100/2012г., възлиза на
сумата в общ размер на 1 077,52 лева; 7). Сборът на главниците по всяка
една издадена фактура и сборът на дължимата лихва за забава за всяка една
издадена фактура за периода от настъпване на изискуемостта до 28.02.2018г.,
възлиза на сумата в общ размер на 8 714,15 лева.
Настоящият съдебен
състав изцяло кредитира заключението по допуснатата пред Софийския районен съд
експертиза, последната неоспорена от страните в производството. Същата е
изготвена от експерт, притежаващ необходимите професионални знания и
квалификация, и е съобразена с целия доказателствен материал по делото, поради
което съдът поставя същата в основата на доказателствените си изводи. Експертът
е основал изводите си въз основа на доказателствения материал по делото,
преценен поотделно и в съвкупност. От заключението на вещото лице по ССчЕ,
обсъдено заедно с останалите доказателства по делото и с оглед правомощията по
реда на чл. 162 ГПК, като съобрази, че предявеният иск за установяване
дължимостта на сумите, с оглед наличието на доказателства за валидно сключен и
действащ между страните облигационен договор по продажба на електрическа енергия
за процесния период, реално доставяне на електрическа енергия за същия и
редовно отчитане и фактуриране на сумите по същия, съдът прие, че за процесния
период ищецът е бил потребител на електрическа енергия, консумирал е същата, за
което са издадени съответните фактури.
По изложените по –
горе съображения, ответникът отговаря за половината от задължението, в
съответствие с квотата му в собствеността. Изложеното обосновава извод за
основателност на претенцията на ищеца до размера на сумата от 3 818,32 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за основателността и дължимия размер на
претендираните лихви, присъдени с обжалваното решение, не са въведени конкретни
оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка и не
може да формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивните жалби, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
При този изход на
спора, на страните не се дължат разноски.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II – 55 – 36389 от 10.02.2020г., постановено по гр. д. №
77429/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.