Р Е Ш Е Н И Е
№ 1878 20.11.2017
година гр.
Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският районен съд ІІІ-ти граждански състав
На двадесет и четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година
В публично заседание в състав
Председател: Ивелина Мавродиева
при
секретаря Кина Киркова
като разгледа докладваното от съдия Мавродиева
гражданско дело № 225 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по
искова молба на А.П.П. с ЕГН ********** от гр.
Ч., против Военно формирование 32890 – гр. Бургас, адрес: гр. Бургас, местност
„Атия“, като част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България, с която се претендира осъждането му за заплащане на сумата от
15 351. 91 лв., представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за
положен извънреден труд, формирано от фактически отработеното служебно
време над месечната продължителност съгласно чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ, за
3 608 часа в периода от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г. вследствие на
полагащи се и неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по
график, ведно с мораторна лихва в размер на 12 416. 31 лв., дължима за
всяко плащане по месеци, считано от датата на падежа – 1-во число на месеца,
следващ този, през който е следвало да му заплатено възнаграждението или
начален падежен момент – 01.06.2004 г.
до 17.01.2016 г. включително, ведно със законна лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаването на исковата молба – 18.01.2016 г.
до окончателното й изплащане. Претендира се и присъждането на направените по
делото разноски.
При условията на евентуалност се
търси заплащането на сумата от 27 889. 84 лв., представляваща стойността
на неизплатеното обезщетение, дължимо поради прекратяването на правоотношението
за отработено и некомпенсирано с почивки удължено работно време над
нормативното определеното служебно време за процесния период, ведно с мораторна
лихва в размер на 449. 54 лв. за периода от 21.11.2015 г. до 17.01.2016 г.
включително, както и законна лихва върху главницата считано от датата на
подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.
Основанията за дължимост на
търсените суми се основават на твърдения, че ищецът е назначен на длъжност
„механик водач на танк” през 1988 г. след това през 1991 г. бил назначен като „***********”
в поделение 32920-Созопол, което било пряко подчинено и влизало в състава на
поделение 34030- Созопол. През октомври, 1994 г. бил повишен в звание „главен
старшина” и в длъжност „*******” в поделение 34030- Созопол. След 3г. служба на
тази длъжност го повишили в звание „***”. На 01.06.2003 г. поради
организационно-щатни промени преминал към поделение 32890-Бургас, където й в
началото на 2005 г. бил назначен на нова длъжност „*****” и повишен в звание „*****”.
През 2006 г. отново бил преназначен на длъжност „*******”. За периода от 2008
г. до 09.2009 г. бил командирован за даване на 24-часови дежурства в поделение
34590 –Бургас. В средата на 2012 г. съкратили кораба на който служел и му било
връчено предизвестие за прекратяване на договора му за военна служба и бил взет
на щат № А-916 на МО, като се водил на работа в реорганизираното поделение
32890- Бургас. След 1 г. предизвестието било оттеглено и бил назначен на
длъжността старшина на служба, старши техник по РТС в радиотехническата служба
на ракетен катер във военно формирование 22480 – Бургас. Последните
формирования, в който служел нямали самостоятелен военнопощенски номер, нито
банкова сметка ***ание 32890 – гр. Бургас. Със заповед от 08.10.2015 г. бил
прекратен договора му, бил освободен от военна служба и зачислен в запаса, а
със заповед от 20.11.2015 г. бил отчислен от списъчния състав на ответника.
Ищецът сочи че въпреки, че
основната функция на заеманата от него длъжност не е била носене на дежурство,
за процесния период поради некомплектованост по щат с кадрови военнослужещи и
/или заболяване, участие в планови мероприятия, свързани с бойната подготовка,
ползване на полагаем годишен отпуск на голяма част от кадровия състав и др.
причини, е бил назначаван да носи 24- часово дежурства и наряди. Твърди, че му
се дължи възнаграждение за извънреден труд, поради превишаване
продължителността на служебното му време, като се сочи че по различни причини
не му е било разрешено ползването на приблизително 451 дни почивки,
представляващи компенсации за дежурство. Излага, че продължителността на
служебното време през работния ден, в който кадровия военнослужещ ползва
междуседмична почивка, се приспада при определяне на фактическата месечна
продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ за месеца, през
който е изпълнявал дежурството. Съобразно чл. 203, ал.3 от ЗОВСРБ и Наредба за
определяне на възнагражденията за извънреден труд на кадровите военнослужещи,
приета с ПМС № 74/23.03.2001 г. година
фактически отработеното време над месечната продължителност на служебното време
по чл. 152, ал.6 от ПКВС е извънреден
труд. Обосновава се и с това, че
начинът, организацията и разпределението на служебното време на кадровите военнослужещи,
включени в месечен график за изпълнение на дежурства, се извършвала съгласно
Заповед на министъра на отбраната на РБ № ОХ -313/08.05.2001 г.
По делото е постъпил в срок
отговор на исковата молба. Изразява се становище за недопустимост на иска срещу
ответното военно формирование, тъй като ищецът не бил служил към същото в нито
един момент на военната си служба. Военното формирование, към което ищецът
служил последно 22480-Бургас не било част от състава на ответното военно
формирование. По повод на така изнесените доводи съдът е
оставил без движение исковата молба, като ищецът е уточнил, че предявява
исковете си срещу ответното поделение, доколкото поделението, в което последно
е служил не е разпоредител с бюджетни кредити и в това си отношение било част
от по-висшестоящо военно формирование, а именно Военно формирование 32890 – гр.
Бургас.
При тези твърдения
съдът приема, че е налице интерес за ищеца от воденето на исковете срещу
ответното военно формирование. Установяването на факти различни от изнесените
са по съществото на претенцията, но не обосновават нейната недопустимост.
По същество исковете се оспорват
като неоснователни. Излагат се соъбражения за това, че в случая следва да намери
приложение нормата на чл. 136а КТ, поради непълнота в ЗОВСРБ, като
компенсацията на удълженото работно време следва да бъде извършена в срок до
четири месеца, чрез намаляване на работното време в други дни или по преценка
на служителя. Направено е възражение за погасяване на вземането по давност,
която тече от полагане на дежурството за съответния месец. В тази връзка се сочи, че всички
претенции за периода от 01.04.2001 г. до 18.01.2013 г. са погасени по давност.
По отношение на претенцията за периода след 18.01.2013 г. се сочи, че ако се
приеме за допустима, то тя е неоснователна и недоказана по основание и размер.
Депозира се и възражение за недопустимост на евентуалния иск, доколкото никъде
в закона не било предвидено заплащането на подобно обезщетение. Също търси
присъждане на направените по делото разноски, в това число и на юрисконсултско
възнаграждение.
Правното основание на исковете е чл. 194, ал.
3 във вр. с чл. 195, ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на
Република България /ЗОВСРБ/ респективно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ във вр.
с чл. 158, ал. 2 от Правилника за кадровата военна служба /ПКВС/ и чл. 250, ал.
1, изречение 2-ро от ЗОВСРБ /отм./, чл. 212 и чл. 199 от ЗОВСРБ.
Бургаският районен съд, като взе
предвид исковата молба и изложените в нея факти и обстоятелства, становището на
ответната страна, събраните по делото доказателства и като съобрази закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Със заповед № ЛС-01-70/08.10.2015
г. на командира на военноморските сили е прекратен договорът за военна служба
на ищеца, освободен е от длъжност и от военна служба и е зачислен в запаса. Със
заповед № ЛС-01-53/20.11.2015 г. на командира на военно формирование
22 480 – гр. Бургас ищецът е отчислен от списъчния състав на военното
формирование.
Преди това ищецът е бил военно
служещ в различни структури на Министерството на образуванието. В периода от
01.09.1088 г. до 30.09.1988 г. в поделение 22210, от 11.04.1991 г. до 31.12.2003
г. в поделение 26590 и от 01.06.2003 г. до 11.09.2015 г. в поделение 32890,
видно от представените от делото удостоверения в тази връзка.
Вещото
лице по изпълнените по делото съдебно-икономически експертизи, които съдът
изцяло кредитира като изхождаща от лице с нужните специални познания, допълнени
с изявленията на експерта в съдебно заседание, е установило, че за част от
процесния период част от положените наряди са компенсирани с почивки. Нарядите
за които няма данни за ползването на компенсации, както и относно тези за които
липсват данни коя компенсация конкретно кой наряд компенсира, поради което се
компенсират най-старите, възлизат общо според вещото лице съгласно изготвените по
делото заключения на 3 608 часа за периода от 01.04.2001 г. до 20.11.2015
г., като дължимата за същите главница е в размер на 15 351. 91 лв. и лихва
съответно в размер на 12 416. 31 лв.
При тази фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
На първо място съдът намира,
че надлежен ответник по предявените искове е съответното поделение, където е
служило лицето, тъй като орган по
назначението на кадрови военнослужещ е министърът на отбраната. Заплатата
обаче, както и всички допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението
на службата се дължат от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което
той е назначен, като
в случая това е ответното поделение, което е издало и удостоверение в този
смисъл.
По същество по исковете срещу поделението, съдът
намира следното:
Установява се, че в
процесния период от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г. /претенцията е оттеглена за
периода от 01.04.2001 г. до 31.03.2014 г., като делото е прекратено с влязло в
сила определение в тази му част/ ищецът е полагал дежурства по график, като е
било допуснато превишение на установената месечна продължителност на работното
време и за част от фактически отработеното време, превишаващо установената
продължителност, е бил компенсиран с почивки. Основният спорен въпрос е за кои
от положените дежурства работодателят е изпълнил законово регламентираното
задължение за компенсация с почивка, респ. начинът на
обезщетяване на служителя и неговата изискуемост.
В периода от 01.04.2004 г. до влизане в сила на новия ЗОВСРБ – в
сила от 12.05.2009 г., отношенията между
страните са регулирани от предходната уредба на ЗОВСРБ /отм./ и Правилник за кадрова
военна служба /отм. 12.06.2009г./ и Наредба за определяне размера на възнаграждението
за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74/ 23.03.2001г.
Съгласно чл. 203, ал. 2 и 3 ЗОВСРБ /отм./ общата продължителност
на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не може да надвишава с
повече от една втора максималната продължителност на работното време,
установена с трудовото законодателство. В случаите на превишаване на
продължителността на служебното време извън посоченото на кадровия военнослужещ
се заплаща възнаграждение в размер, определен от Министерския съвет. Този
размер е установен в Наредбата за
определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите
военнослужещи,
приета с ПМС № 74 от
23.03.2001 г.
Посочените норми са доразвити в действащия към този момент Правилник за кадрова
военна служба, като
съгласно чл. 158, ал. 2 от същия извънреден е трудът, с който се превишава
дневната продължителност на служебното време, определена в чл.203, ал. 2 ЗОВСРБ
/отм./, т.е. времето над 12 ч. дневно и над 24 часа при носене на дежурства,
като извънредният труд следва да е положен над максимално допустимата месечна
продължителност на служебното време, съгласно чл. 152 от Правилника /отм./.
Посочената месечна
продължителност на служебното време в часове се определя на базата на работните
дни за календарния месец и нормалната продължителност на служебното време. От цитираните норми може да се
направи извод, че дължимото възнаграждение в случаите на превишаване на
продължителността на служебното време е различно от възнаграждението за
извънреден труд, което се дължи по силата на чл. 204 ал. 4 от ЗОВСРБ /отм./. В
случаите, когато кадровият военнослужещ изпълнява дежурство по график, той
получава допълнително възнаграждение по чл. 226 за часовете над служебното
време по чл. 203, ал. 2 или за почивни или празнични
дни. Това допълнително възнаграждение се дължи за специфични условия на труд и
рискове за живота и здравето, които независимо от предприетите мерки не могат да
бъдат отстранени, ограничени или намалени, по ред и в размери, определени от
министъра на отбраната.
За периода след
влизане в сила на приетия нов ЗОВСРБ - в сила от 12.05.2009 г. приложение следва да намери
нормата на чл. 194, съгласно която в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време на
военнослужещия се заплаща допълнително
възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3, т.е. за изпълнение на възложени задължения “извън
установеното служебно време”. Нормалната
продължителност на служебното време е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като общата продължителност на служебното време на
военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора
нормалната дневна продължителност на служебното време.
Максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да
надвишава 24 часа за деня, а общо за един месец 168 часа и времето на такова
дежурство се счита за служебно време /чл.195 ЗОВС/.
Съобразно посочените
разпоредби и установената съдебна практика на ВКС - решение № 197/24.11.2015 г. по гр.д. №
7210/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 165/02.06.2016 г. по гр.д. № 6064 по описа за 2015 г. на ІV г.о. на ВКС - времето при полагане на 24-часови дежурства
от военнослужещите е удължено служебно /работно/ време, а не е извънреден труд и не се заплаща като
такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар
и да не продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до
прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия. С оглед горното,
съдът приема, че ищецът има право да получи възнаграждение за положения труд
надхвърлящ нормалната, определена от закона
продължителност, до увеличената продължителност на служебното време, който не е
компенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на
правоотношението и който
по съществото си не
представлява „извънреден труд”, доколкото попада в рамките на
служебното работно време. Следователно по делото следва да бъде установена
продължителността на труда, останал некомпенсиран с намалено работно време в
процесния период, или превишението
на нормалната продължителност на работното време, но в рамките на определената в чл.194, ал.2 ЗОВСРБ обща
продължителност, за което не са ползвани почивки като компенсация.
Компенсацията с
намалено работно време следва да се извърши съобразно правилата на чл. 136а КТ,
предвид наличието на непълнота в уредбата на отношенията в специалния закон,
която непълнота може да се преодолее при съобразяване с правилото на чл. 46,
ал. 2 ЗНА, чрез нормите уреждащи подобни случаи. Това е така, предвид изложения
по-горе извод, че удълженото служебно време до 12
часа, респ. 24 часа не е "извънреден труд" по смисъла на чл. 214, ал.
1, т. 3 ЗОВСРБ. Разпоредбата на чл. 136а от Кодекса на труда предвижда
задължение на работодателя да компенсира удължаването на работното време чрез
съответното му намаляване в един последващ период – в срок до четири месеца за
всеки удължен работен ден, а когато това не се случи в посочения срок,
работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще
компенсира предходното удължаване на работното си време. За това е необходимо
само да уведоми работодателя си писмено, поне две седмици предварително. В съответствие с това и съгласно чл. 194 и чл. 214
от ЗОВСРБ е издадена Заповед № 296 от 19.05.2011 г. на Министъра на отбраната, като с нея е уреден начина за изчисляване на
служебното време, полагането на дежурства по график и почивките. Според т. 28 от цитираната заповед, компенсирането на часовете
служебно време, положени над нормалната дневна продължителност на служебното
време за определен период, се извършва в рамките на месеца, през който се
изпълнява службата. В случаите, в които е работено в
режим на удължено служебно време, компенсирането следва да се извършва в
рамките на следващия календарен месец. В ал. 5 на чл.
136а КТ изрично е посочено, че в случаите на прекратяване на служебното
правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното
време да е била компенсирана, тя се заплаща "като извънреден труд".
Така при съобразяване на посочената заповед и разпоредбата на чл. 136а КТ,
съдът приема, че правото на работника да бъде компенсиран с намалено работно
време, се е трансформирало в парично вземане, което е възникнало в момента на
прекратяване на правоотношението.
С оглед
направеното възражение за погасяване на претенцията по давност, съдът съобрази
на първо място, че материалноправният въпрос относно давността за вземането по
чл. 194, ал.3 от ЗОВСРБ и чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ е разрешен с
цитираните по-горе съдебни решения, /виж решение
№ 197 от 24.11.2015 г. на ВКС по гр.д.7210/2014 г., III г.о., ГК, Решение
№ 470 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2013 г., IV г. о., ГК и решение по гр.д. № 6064 / 2015
г. на ІV г.о. на
ВКС/. Възприемайки тълкуването, че преобразуващото
право да се извърши компенсация също се погасява с нова тригодишна давност съгласно чл. 111, б. а ЗЗД, която давност започва
да тече от прекратяването на трудовото правоотношение, се налага извод, че работодателят дължи възнаграждение съгласно чл. 136а, ал. 5 КТ и Заповед № 296 от
19.05.2011 г. на Министъра на отбраната за удълженото работно време на ищеца през последните 3 години и 1 месец преди прекратяване на трудовото правоотношение. Това е така, защото
потестативното право на
работника да извърши сам компенсацията,
възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я
извърши – до края на
месеца, през който е положено дежурството. Това
право се погасява по давност, ако работникът не го упражни в продължение на 3 години, като при прекратяване на трудовото правоотношение непогасеното по давност потестативно право се трансформира в парично вземане. Т.е. крайният
падеж на паричното вземане за възнаграждение за извънреден труд по чл. 203,
ал.3 ЗОВСРБ /отм./ и чл.
194, ал.3 ЗОВСРБ настъпва на последното число на месеца, следващ месеца на
полагането на този извънреден труд. Така за възникналото на негово място парично вземане “като за извънреден
труд” от датата на прекратяване на договора ще започне нов давностен срок,
който следва да бъде преценен с оглед датата на подаване на исковата молба, съгласно чл. 116 ЗЗД – в случая 18.01.2016
г. В този смисъл и решение от 14.11.2016 г. по в.гр.д. 1454 описа за 2016 година на Бургаски окръжен
съд, както и определение № 309/25.03.2016 г. по гр.д.№1137/2016 г. на VІ г.о.
на ВКС.
При тези изводи
следва, че за вземанията с падежи от прекратяване на трудовото правоотношение -
20.11.2015 г. до три години назад - 20.11.2012 г., или за труда положен в
периода от октомври, 2012 г. до 20.11.2015 г., искът се явява основателен. В
останалата част, за периода от 01.04.2004 г. до м. септември 2012 г. включително
претенциите като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на
периода, в който вземането не е погасено по давност – положен труд в периода м.
октомври 2012 г. до 20.11.2015 г. съдът кредитира
заключението на вещото лице по изготвените експертизи и възприема същите за съобразени с
всички представени по делото писмени доказателства и цитираната нормативна
уредба. Въз основа на това заключение по делото е установено, че в периода м.
октомври 2012 г. до прекратяване на служебното правоотношение ищецът е положил
8 часа труд през месец юли 2014 г., повече от нормативно установеното, което е
останало некомпенсирано с почивка, за което му се дължи сумата от 47. 41 лв.,
ведно с мораторна лихва в размер на 6. 66 лв.
При
това исковете следва да бъдат уважени за горните размери и отхвърлени за
горницата над уважените такива до пълния им заявен размер.
Поради
изложените по-горе съображения за неоснователността на главните искове се
явяват неоснователни и евентуално заявените претенции, тъй като от развитата
постановка по въпроса се налага извода, че ищецът няма право на обезщетение за
извънреден труд, дължимо
при прекратяването на правоотношението за отработено и некомпенсирано с почивки
удължено работно време над нормативното определеното служебно време за
процесния период.
При
този изход на спора и с оглед претенциите на страните за присъждане на
направените по делото разноски съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК частично основателно
се явява искането на ищеца за присъждане на разноски в размер на общо 2. 33 лв.,
съобразно уважената част от предявените искове. Ответникът също има право да
получи част от направените от него разноски по делото на основание чл. 78, ал.
3 и ал. 4 от ГПК в размер на 1 062. 92 лв., за платените депозити за експертизи
и юрисконсултско възнаграждение от 300 лв., определено по реда на чл. 78, ал. 8
от ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, с оглед на материалния интерес и предвид фактическа и правна сложност по
делото.
Следва също така на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът да бъде осъден да заплати и дължимата
по делото държавна такса в размер на 100 лв. или по 50 лв. от всеки от
обективно кумулативно съединените главни искове, както и сумата от 1. 25 лв.
заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице, съобразно уважената
част от исковете или общо сумата от 101. 25 лв.
Мотивиран от
горното, Бургаски районен съд
Р Е Ш И:
Осъжда Военно формирование 32890 – гр. Бургас, адрес: гр.
Бургас, местност „Атия“, като част от
структурата на Министерство на отбраната на Република България, да заплати на А.П.П. с ЕГН **********
от гр. Черноморец, сумата от 47. 41 лв.
/четиридесет и седем лева и 41 ст./ - главница,
представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден
труд, формирано от фактически отработеното служебно време над месечната
продължителност съгласно чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ, вследствие на полагащи се и
неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по
график, за 8 часа през месец юли, 2014 г., ведно с мораторна лихва в размер на 6.
66 лв. /шест лева и 66 ст./, дължима за периода от 01.09.2014 г. до
17.01.2016 г. включително, както и законна
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаването на
исковата молба – 18.01.2016 г. до окончателното й изплащане, ведно с
направените по делото разноски в
размер на 2. 33 лв. /два лева и 33
ст./, като отхвърля иска за главница
над уважения размер от 47. 41 лв. до заявения размер от 15 351. 91 лв. за
периода от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г., иска за мораторна лихва над уважения
размер от 6. 66 лв. до заявения размер от 12 416. 31 лв., както и
евентуалните искове за заплащането на сумата от 27 889. 84 лв.,
представляваща стойността на неизплатеното обезщетение, дължимо поради
прекратяването на правоотношението за отработено и некомпенсирано с почивки
удължено работно време над нормативното определеното служебно време в периода
от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г., ведно с мораторна лихва в размер на 449. 54
лв. за периода от 21.11.2015 г. до 17.01.2016 г. включително, както и съответните
законна лихва върху отхвърлените главници.
Осъжда А.П.П.
с ЕГН ********** от гр. Черноморец, да
заплати на Военно формирование 32890 – гр. Бургас, като част от структурата
на Министерство на отбраната на Република България, сумата от 1 062. 92 лв. /хиляда шестдесет и два лева и 92 ст./
за направените по делото разноски.
Осъжда Военно формирование 32890 – гр.
Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България, да заплати по сметка на
Бургаския районен съд, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от
101. 25 лв. /сто и един лева и 25 ст./, от които 100 лв. за държавна
такса и 1. 25 лв. за разноски.
Решението може да
се обжалва пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Ив.
Мавродиева
Вярно с оригинала!
К.К.