О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 07.05.2019 г.
Окръжен
съд - Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на седми май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
212 по описа за 2019 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез процесуалния представител на
дружеството юрисконсулт Р.И., срещу Разпореждане № 227 от 20.02.2019 г. на Районен съд – Троян, постановено по ч.гр.д. № 50 по описа на съда за 2019 г., с което първоинстанционният
съд оставил без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК в частта относно претендираното вземане за
договорно възнаграждение, възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги и
разходи за извънсъдебно събиране.
Според
жалбоподателя заповедното производство е уредено
от законодателя като специално бързо производство за създаване на изпълнително
основание, което не се оспорва от длъжника. В тази връзка счита, че съдът е следвало
единствено да извърши проверка дали заявлението е съобразено с изискванията за
редовност от външна страна по чл. 410, ал. 2 във вр.
с чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, като акцентира, че в
закона не е предвидено изискване към заявлението да се прилагат доказателства
за установяване на вземането. Смята, че всички въпроси, касаещи посочените в
заявлението материални субективни права следва да бъдат обект на изследване в
едно евентуално исково производство по реда на чл. 422 от ГПК, при положение,
че длъжникът входира възражение по чл. 414 от ГПК. Акцентира,
че въпросът дали една клауза е нищожна поради неравноправие следва да бъде
изяснен в условията на състезателност, като се вземат предвид всички
обстоятелства, а не в настоящото производство, доколкото в същото не е налице
задължение за заявителя да доказва претенцията си.
Моли обжалваното разпореждане да
бъде отменено и съдът да се произнесе по същество, като уважи заявлението и
издаде заповед за изпълнение за сумата, за която районният съд се е прозинесъл с отхвърлителен
диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 01.03.2019 г., а жалбата е подадена на 08.03.2019 г. /видно от разписка, намираща се на л. 13 от
делото/, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице
правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 50/2019 г. по описа на
Районен съд – Троян, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е претендирал, че М.Л.Д.
дължи заплащане на следните суми: 1500 лв., представляваща главница; 725,52 лв.
– договорно възнаграждение; 1800,72 лв. – възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги; 9,89 лв. – лихви за периода от 11.03.2018 г. (датата
на изпадане в забава) до 15.05.2018 г. (датата на предсрочната изискуемост); 30
лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за
периода от 11.03.2018 г. до 15.05.2018 г.; 9,89 лв. – законна лихва за забава
за периода от 11.03.2018 г. до 15.05.2018 г. В обстоятелствената част на
заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски
кредит с № **********/29.01.2018 г., по силата на който М.Л.Д. се е задължил да
погаси задължението си за срок от 24 месеца с месечни вноски в размер на 167,76
лв. и падеж всяко десето число на месеца. Към договора било слючено
и споразумение, по силата на което се съгласил да ползва допълнителни услуги на
стойност 1800,72 лв., като посочената сума следвало да заплати разсрочено в
срока на договора. Длъжникът не заплатил нито една вноска, поради което на
11.03.2018 г. изпаднал в забава, а на 15.05.2018 г., след като Д. бил уведомен
съгласно общите условия на договора, кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.
С
допълнителна молба заявителят изпълнил дадените му указания от съда, като е
уточнил, че сумата в размер на 725,52 лв. представлява договорно възнаграждение
и е начислена за периода от 10.03.2018 г. до 10.02.2020 г. По отношение на
претенцията в размер на 1800,72 лв. е посочено, че същата е начислена в отговор
на сключено споразумение за ползване на допълнителни услуги, като същото няма
отношение към отпускането на кредита и цели да гарантира спокойствието на
длъжника при изпълнение на договора.
С Разпореждане
№ 227 от 20.02.2019 г.,
постановено по делото, районният съд е уважил заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 447/25.01.2019 г. на „Профи
кредит България“ ЕООД за следните суми: 1500 лв., представляваща
главница; 9,89 – лихва за забава, считано от 11.03.2018 г. до 15.05.2018 г. и присъдил
съдебо-деловодни разноски в размер на 25 лв. - държавна
такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като по
отношение на сумите 725,52 лв. – договорно възнаграждение; 1800,72 лв. – възнаграждение
за закупен допълнителен пакет от услуги; и 30 лв. – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода от 11.03.2018 г. до
15.05.2018 г., го оставил без уважение.
В мотивите си районният съд е приел, че клаузите,
на база които са начислени процесните вземания
противоречат на закона и добрите нрави.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на проверяваната, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е
приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на заповедта за изпълнение, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право
единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата и то в
размер съобразен с чл. 19 от ЗПК. В направеното уточнение от заявителя е
посочено, че споразумението за закупен допълнителен пакет услуги е опционално и
осигурява допълнителни възможности за длъжника във връзка с управлението на
кредита. Действително в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е предвидена възможност за кредитора
да събира такси за допълнителни услуги, свързани с договора, като законодателят
е имал предвид услуги извън управлението на кредита, тоест нямащи отношение към
основното задължение на длъжника – връщане на паричната сума заедно с възнаградителната лихва на определен падеж. Настоящата
инстанция приема, че т. нар. „допълнителни услуги“, на база които е начислена сумата
в размер на 1800,72 лв., по своя характер представляват именно дейности по
усвояването и управлението на кредита, като със споразумението се цели
заобикаляне на рестрикцията на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. На следващо място следва
да се посочи, че доколкото процесната сума надхвърля
по размер главницата по кредита, споразумението противоречи и на добрите нрави.
Споразумението се
явява и нищожно по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна клауза, тъй
като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя. Неправилен е извода на жалбоподателя, че съдът нямал възможност
да установи неравноправността на една клауза в настоящото производство. Видно
от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК в заповедното производството съдът
следи служебно дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, а неравноправната
клауза е частен случай на последното. В тази насока са и изводите на районния
съд като последният е съобразил и чл. 6, праграф
първи от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и чл. 24 от ЗПК, което настоящият състав
подкрепя изцяло.
На следващо място въззивният съд счита за правилно и становището на
проверяваната инстанция относно отказа да се уважи
искането за присъждане на договорно възнаграждение в размер на 752 лв. Видно от
уточненията на заявителя сумата е претендирана като възнаградителна лихва за периода от 10.03.2018 г. до
10.02.2020 г., докато в обстоятелствената част на заявлението е посочено, че
кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 15.05.2018 г. Настоящата
инстанция споделя съждението на районния съд, че с настъпване на предсрочната
изискуемост, договорът се прекратява, а длъжникът следва да заплати дължимия
остатък, като от този момент върху него следва да се начислява само лихва за
забава в размер на законната лихва, но не и договорна такава. В тази насока е т.
2 от Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ОСГТК. Посоченото води до извод,
че претенцията на молителя за възнаградителна лихва е
следвало да се ограничи за периода от
10.03.2018 г. до 15.05.2018 г. и доколкото в уточнението не е било посочена
разбивка по периоди същата не може да се определи в настоящото производство. Уважаването
в пълен размер на претендираната сума от 725,52 лв. за
посочения период би противоречало на закона – чл. 19, ал. 5 от ЗПК и би довело
до неоснователно обогатяване на кредитора, което само по себе си противоречи на
добрите нрави.
Правилно е и съждението на
проверяваната инстанция, че клаузата, на база която е начислена сумата в размер
на 30 лв., се явява нищожна като противоречаща на закона. Посочените дейности –
извънсъдебно събиране на вземането, са свързани с управлението на кредита и
попадат под забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за начисляване на такса за
допълнителни услуги, такса за извънсъдебно събиране и възнаградителна
лихва поради противоречие със закона и добрите нрави, съдът намира, че за
произтичащите вземания следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение
(чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е длъжен и без
възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в
заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземанията
за такси за допълнителни услуги и извънсъдебно събиране и за възнаградителна лихва. В този смисъл обжалваното разпореждане
е правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 227 от 20.02.2019 г. на Районен съд – Троян, постановено по ч.гр.д. № 50 по описа на съда за 2019 г.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………………… ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..