№ 35
гр. Н. , 26.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и шести април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанаска Д. Маркова
при участието на секретаря Бойка А. Цвяткова
като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело №
20203620100930 по описа за 2020 година
Предявена е искова молба с обективно съединени искове с правно основание по
чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД, от страна на ищцата И. С. П., със съдебен адрес в гр. София
против ответника „Банка ДСК“ – ЕАД – гр. София, представлявана от Д.Д.М., В.М.С.,
Ю.Б.Г., С.Л.С., А.Р.Ж.Л. и Б.Ф.С..
В исковата молба се твърди, че на *** г. ищцата сключила договор за кредит за покупка
на недвижим имот с ответната страна. В чл.7.1 от договора страните уговорили, че за
предоставения кредит ищцата ще заплаща лихва в размер равен на базисен лихвен процент,
определян периодично от кредитора и надбавка, съгласно „Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по жилищни кредити“ – Приложение №1 към договора.
Базисният лихвен процент към датата на сключване на договора бил определен на 3, 69 %, а
общо лихвеният процент по кредита – 7, 29%, като било уговорено, че промяната на лихвата
е задължителна за страните. Ищцата счита, че тази разпоредба от договора е нищожна, тъй
като е неравноправна и противоречи на добрите нрави, съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.147, ал.1 от ЗЗП. В договора нямало дефиниция на понятието базисен лихвен процент,
той се явявал неопределена величина и било невъзможно да се определи волята на страните,
както и размерът на годишния лихвен процент. Клаузата в договора относно лихвата не
отговаряла на изискването на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ да бъде уреден методът на изчисляване
на лихвата, както и условията, при които може да се променя тя до пълното погасяване на
задължението. Методиката за изчисляване на лихвата представлявала елемент от договора,
който не следвало да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на
договора. Липсата на формулировка какво се включва в базовия лихвен процент, наличието
1
на възможност същият да се определя периодично от ответната страна и да може да бъде
намален с отстъпка, водели до несъответствие на договора с разпоредбата на чл.147, ал.1 от
ЗЗП, изискваща клаузите от договора да са съставени по ясен и недвусмислен начин.
Клаузата относно лихвата се явявала неравноправна, съгласно чл.143 от ЗЗП тъй като
позволявала на ответната страна да променя едностранно условията на договора, въз основа
на непредвидено в него основание, както и давала право на кредитора да увеличава цената,
без ищцата да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Клаузите в чл.7 от договора не били уговорени индивидуално, съгласно чл.146 от ЗЗП. Към
настоящия случай не било приложимо изключението по чл.143, ал.3, т.1 от ЗЗП, тъй като
изменението на цената не се дължало на външни причини, независещи от кредитора, или от
държавен регулатор. Разпоредбата на чл.7 от договора противоречала на морала, защото
било неморално икономически по-силната страна в едно правоотношение, чрез включване
на неясни и недефинирани понятия в договора, да се възползва от по-силното си положение
и да променя произволно възнаградителната лихва, както и при настъпване на
икономически сътресения, целият риск да бъде прехвърлен върху ищцата, което реално в
случая ответната страна сторила.
Първоначално посоченият в договора лихвен процент бил 7,29%. След отчитане на
предоставена от банката отстъпка от 0,5% дължимият годишен лихвен процент бил от
6,79%. Той, обаче бил прилаган в продължение на няколко месеца и без основание бил
увеличен на 8,79%. Предвид това начисляваната и заплатена от ищцата възнаградителна
лихва, в размерите над първоначално уговорения, била получена от банката без правно
основание, тъй като разпоредбите, предвиждащи това увеличение, били нищожни. Също
така възнаградителната лихва била начислявана върху главница, която не съответствала на
първоначалния погасителен план. Заплатените от ищцата суми за възнаградителна лихва
били в общ размер от 4 184, 29 лв. за периода 20.09.2015 г. – *** г., а реално дължимите
такива били в размер на 2 990, 62 лв. Разликата от 1 193, 67 лв. следвало да бъде върната на
ищцата.
На *** г. ищцата погасила предсрочно отпуснатия кредит. Без увеличението на
лихвения процент, към тази дата главницата следвало да е в размер на 7 051, 99 лв.
Следователно банката получила без правно основание сумата от 1 031, 01 лв.,
представляваща разликата между остатъчната главница към *** г., изчислена при годишен
лихвен процент от 6, 79 % и остатъчната главница, изчислена към същата дата при годишен
лихвен процент от 8, 79%. Предвид тези обстоятелства ищцата моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответната страна да заплати сумите от 1 193, 67 лв.,
представляваща разликата между действително дължимата възнаградителна лихва и
заплатената от ищцата за периода 20.09.2015 г. – *** г., както и сумата от 1 031, 01 лв.,
представляваща разликата между дължимата към *** г. остатъчна главница и заплатената от
ищцата главница, като сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от
завеждането на исковата молба, до окончателното плащане. Ищцата моли също ответната
2
страна да бъде осъдена да ѝ заплати направените разноски по делото.
От ответната страна е депозиран писмен отговор в указания от съда срок, в който
страната, чрез представителя си юрисконсулт Ж. Ж. заявява, че счита исковете за
допустими, но неоснователни. Ответникът не оспорва факта на сключения договор за кредит
за покупка на недвижим имот. По силата на този договор на ищцата била предоставена
сумата от 30 000 лв., със срок на издължаване 300 месеца, с цел покупка на имот в гр. Н..
Усвояването на кредита било с безкасов превод на името на продавача на имота (съгласно
чл.5 от договора). Имотът бил закупен от ищцата на 30.03.2006 г. и за обезпечаване
вземането на ищцовата страна била вписана законна ипотека върху закупения имот.
Ответната страна не оспорва също и твърдението, че към момента кредитът е погасен. Не
оспорва и уговорката между страните, вписана в чл.7.1 от договора. Твърди, че със
сключването на договора ищцата е подписала Условия за ползване на преференциален
лихвен процент по жилищен кредит по програма „***“, съгласно които кредитополучателят
заплащал лихва, формирана от базисния лихвен процент /БЛП/ и надбавка в размер на 3,6%,
и имал преференциална лихвена отстъпка от 0,5% при изпълнение на условията на
програмата. Също така ищцата подписала и заявка към договора, в която се ангажирала да
плаща два услуги с месечно плащане от конкретна разплащателна сметка, за да реализира
правото си на преференциална отстъпка в лихвения процент. Съгласно договореностите на
страните в чл.7.1 и чл.7.2 от договора за кредит лихвеният процент бил следният:
първоначално прилагана лихва до месец август 2006 г. - 7, 29% (БЛП 3, 69% и надбавка от
3,6%); от 31.08.2006 г. – 6, 79%, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по жилищен кредит по програма „***“; от месец октомври 2007 г. – 7, 29%,
съгласно решение на Комитет за управление на активи и пасиви (увеличен БЛП на 4,19% и
надбавка); от месец май 2008 г. – 7, 79% , съгласно решение на Комитет за управление на
активи и пасиви (увеличен БЛП на 4,69% и надбавка); от месец ноември 2008 г. - 79 %,
съгласно решение на Комитет за управление на активи и пасиви (увеличен БЛП на 5,69% и
надбавка). За всички тези промени на ответницата били изпращани уведомителни писма.
Тези извършени промени били на база обективни фактори на пазара, върху които банката не
можела да влияе, предвид което и договорните клаузи не можело да се считат за
неравноправни и нищожни. Сключеният между страните договор не бил за типичен
потребителски кредит, тъй като предметът на услугата бил на висока стойност и срокът на
договора бил по-дълъг от всеки друг договор за услуга. Последната специфика поставяла
определянето на цената на услугата от страна на банката в зависимост от фактори, които
били извън контрола на банката и не можели да се дефинират изчерпателно при
сключването на договора. Банката в основна степен се финансирала от привлечени средства
от клиенти, като върху цената на така привлечения ресурс влияние имали регулаторни
фактори, които били извън контрола на банката (напр. минимален задължителен резерв
определян от БНБ с наредба и вноски за Фонд за гарантиране на влоговете, определяна чрез
закон). Поради това предоставянето на кредит по естеството си предполагало променливост
и динамичност на цената и непредвидимост на икономическите фактори, оказващи влияние
3
върху формирането . Затова и законодателството (ЗКИ и ЗПК), приложимо към този вид
услуги, изрично уреждало възможността за уговаряне на променлив лихвен процент.
Ответната страна заявява също, че задължението за кредитора по един договор, когато
прилага референтен лихвен процент по определена от него методика, да посочи ясна и
разписана изчислителна процедура, която да се опише и в договора, е задължение, което не е
съществувало към момента на сключване на настоящия договор, а било въведено с
приемането на чл.33а от ЗПК през 2010 г. Независимо от това ищцовата страна обявявала на
електронната си страница методологията за определяне на базовия лихвен процент.
Изменението на лихвата по кредита на ищцата било в рамките на допустимите възможности
за тона и въз основа на влиянието на обективни икономически фактори, независещи от
волята на банката, поради което и нямало нарушение на изискването за добросъвестност,
което да води до неравновесие между правата и задълженията на страните. В случая
следвало да се има предвид и правилото на чл.144, ал.3 от ЗЗП, съгласно което
предвиденото в чл.143, ал.2, т.11 и 13 от ЗЗП не се прилага относно сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги. Наред с това договорната клауза, уреждаща лихвата по договора не можело да счете
за нищожна и поради това, че същата била уговорена индивидуално.
Предвид тези, подробно изложени в отговора обстоятелства, ответната страна моли
исковите претенции да бъдат отхвърлени, а в случай, че съдът счете претенцията за лихва за
основателна, то страната твърди, че претенцията е погасена по давност с изтичането на
тригодишен давностен срок.
Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено
от фактическа и правна страна следното: По делото е доказано с категоричност, а и
между страните няма спор относно обстоятелството, че на *** г. е сключен договор за
кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който ответната страна „Банка ДСК“ –
ЕАД е предоставила на ищцата И. С. П. кредит в размер на 30 000 лв. за покупка на
апартамент, находящ се в гр. Н., обл. Ш.. Страните уговорили срок за издължаване от 300
месеца, считано от датата на усвояването на сумата. Уговорили са също така, че кредитът се
усвоява еднократно, като средствата се превеждат безкасово по сметка на името на
продавача. В чл.7.1 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят ще заплаща
лихва в размер, равен на базисен лихвен процент, определян периодично от кредитора, и
надбавка, съгласно „Условия за ползване на преференциален лихвен процент по жилищни
кредити“ – Приложение №1 към договора. В същата клауза от договора е вписано, че
базисният лихвен процент, към датата на сключване на договора е 3,69%, а лихвеният
процент по кредита общо е 7, 29%, като промяната на лихвата е задължителна за страните. В
чл.7.2 е договорено, че при промяна на базисния лихвен процент и/или надбавката,
кредиторът определя нов размер на месечната погасителна вноска, за което предоставя на
4
кредитополучателите актуализиран погасителен план. В чл.7.4 е договорено, че ако
кредитополучателите заплащат преференциална лихва по кредита, от датата на отпадане на
някое от условията, при които е предоставена преференцията, кредитът се олихвява с лихва,
приложима от кредитора към същата дата. В приложение №2 към договора ищцата е
направила заявка, че желае да ползва преференциална лихвена отстъпка в лихвения
процент, като се е съгласила да заплаща две услуги с месечно плащане от посочена
разплащателна сметка. Ищцата е подписала и условията за ползване на преференциалния
лихвен процент, съгласно които кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базисен
лихвен процент и надбавка в размер на 3,6%, като има право на преференциална лихвена
отстъпка от 0,5%, при изпълнение на някои условия, едно от които да извършва плащане на
минимум две услуги месечно.
Ищцата е изпълнявала задълженията си по договора, като на *** г. е погасила изцяло
кредита предсрочно. През периода от сключването на договора, до датата на погасяването
на задълженията по него от страна на ищцата, т.е от *** г. до *** г., неколкократно е бил
променян лихвеният процент по кредита: от *** г. до 30.08.2006 г. е прилаган договореният
размер на базисен лихвен процент (БЛП) от 3, 69% и годишен лихвен процент (ГЛП) от 7,
29%; от 31.08.2006 г. до 30.08.2007 г. е прилаган БЛП от 3, 69% и ГЛП от 6, 79%; от
10.09.2007 г. до 30.03.2008 г. – БЛП от 4, 19% и ГЛП от 7, 29%; от 02.04.2008 г. до
30.09.2008 г. – БЛП от 4,69% и ГЛП от 7,79%; от 21.10.2008 г. до *** г. – БЛП от 5, 69% и
ГЛП от 8, 79%. Увеличенията на БЛП, съответно на ГЛП, считано от 10.09.2007 г. от
02.04.2008 г. и от 21.10.2008 г. са извършени от страна на банката с протоколни решения на
Комитет за управление на активите и пасивите на банката, съответно Протокол №40 от
23.08.2007 г., Протокол №13 от 20.03.2008 г. и Протокол №46 от 16.10.2008 г. Във всяко от
решенията е посочено, че е било налице изменение над 1% за месец на стойността на
LEONIA и EURIBOR и изменение над 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за
България през последното шестмесечие.
Горепосочените обстоятелства са установени по делото безспорно от всички
представени писмени доказателства – договорът за кредит; Приложение №2 към него –
заявка за ползване на преференциална лихвен процент; условия за ползване на
преференциална лихвен процент; горепосочените протоколни решения на КУАП на „Банка
ДСК“ ЕАД; извлечения от справка за промяна на лихвата към 10.09.2007 г., към 02.04.2008
г. и към 21.10.2008 г., нотариален акт №**, том*, рег. №**, дело №*** г., както и от
заключението по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на
експертизата установява също, че заплатената възнаградителна лихва по кредита от ищцата
за исковия период от 20.09.2015 г. до датата на пълното погасяване на кредита на *** г.,
възлиза на сумата от 4 126, 42 лв., а възнаградителната лихва без увеличението на лихвения
процент, при ГЛП от 6, 79% за същия период, възлиза на сумата от 2 909, 28 лв., като
разликата е в размер на 1 220, 14 лв. Също така заключението на експертизата е установило,
че при лихвен процент от 6, 79% остатъчната главница към *** г. е в размер на 7 407, 05 лв.
На въпросната дата ищцата е заплатила сумата от 7 859, 47 лв., като разликата между тези
5
суми е 452, 42 лв.
На база на така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:
На първо място относно приложимите към настоящия случай нормативни актове следва да
се има предвид следното: Ищцата счита, че относно сключения между нея и ответната
страна договор са приложими разпоредбите на Закона за кредитните институции и Закона за
защита на потребителите, но към момента на сключване на договора за кредит нито един от
тези два закона не е бил в сила. Дали оспорената клауза нарушава дадени законови
разпоредби и дали е в противоречие с тях, следва да се съобразява предвид действащите
нормативни актове към момента на сключване на договора *** г., тъй като договорът следва
да отговаря на действащото към тази дата законодателство. Така към момента на сключване
на договора е бил в сила Законът за банките (в сила от 01.07.1997 г. и отменен от 01.01.2007
г.), който в разпоредбата на чл.39, ал.1,т.2 съдържа изискване към банките, при отпускане на
кредити да предоставя на своите клиенти информация за метода за изчисляване на лихвата,
ако периодичните лихвени задължения не са пропорционална част от годишния лихвен
процент. Към момента на сключване на договора между страните, както по-горе се отбеляза,
не е бил в сила ЗЗП, а тогава е бил в сила Законът за защита на потребителите и правилата
за търговия (в сила от 03.07.1999 г. и отменен от 10.06.2006 г.). Именно този нормативен акт
е приложим относно обсъждания договор, тъй като ищцата има качеството на потребител на
услуга по смисъла на пар.1, т.1, а банката е търговец по смисъла на пар.1, т.2 от същия
закон. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответната страна, че договорът не
представлява такъв за типичен потребителски кредит, тъй като предметът на услугата бил
на висока стойност и срокът на договора бил по-дълъг от всеки друг договор за услуга. Сред
изискванията за потребителския договор, и в дефинициите на понятията потребител и
търговец по смисъла на ЗЗППТ (отм.), няма критерии за стойност на договорите и за срок, а
сключеният между страните договор изпълва всички законови критерии, действали към
момента на сключването му, за потребителски договор.
В чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) се съдържа дефиниция на понятието „неравноправна
клауза“, съответстваща на разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП. Така съгласно чл.35, ал.1 от
ЗЗППТ (отм.), неравноправна клауза в договор с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
чл.35, ал.2, т.1-17 примерно са посочени неравноправни клаузи, като в т.10 е отбелязана и
такава, при която се позволява на търговеца да променя едностранно, без основание
характеристиките на стоките или услугите. В чл.37, ал.1 от ЗЗПТ (отм.) е предвидено, че
неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са индивидуално уговорени между страните.
От самия представен по делото договор за кредит за покупка на недвижим имот, а и от
останалите доказателства по делото е видно, че договорът е бланков и не са налице
доказателства той, или някоя клауза от него, да са индивидуално уговорени, нито такава е
конкретно оспорената клауза на чл.7 от договора, която съдържа четири подточки. В чл.7.1
6
от договора е посочено, че лихвата по договора се формира от БЛП, определян периодично
от кредитора, плюс надбавка, а в чл.7.2 е посочено, че при промяна на БЛП или надбавката,
кредиторът определя нов размер на месечната погасителна вноска. Тези уговорки в договора
съдът счита, че са неравноправни и нищожни на осн. чл.26, ал.1, във вр. с чл.37, ал.1 от
ЗЗППТ (отм.) във вр. с чл.35, ал.1, т.10 от ЗЗППТ (отм.) Това е така, защото договорът, в
посочените по-горе клаузи, допуска банката едностранно да определя лихвата по договора,
което да върши периодично, без да е посочено през какъв период и на какво основание, нито
е посочено по какъв критерий ще определя новия лихвен процент, при какви параметри и
методология. Представените по делото протоколни решения за увеличение на БЛП са
вътрешни актове на банката и договорната клауза на чл.7.1 и чл.7.2 не е обвързана с тях, т.е.
договорът не предвижда наличие на предварително взето решение, или друго настъпило
обстоятелство, на база на което да се извърши промяна на БЛП по кредита. Посочено е, че
кредиторът определя нов размер на погасителната вноска, но на какво основание и как се
формира новият размер, не е посочено. Този начин на уговаряне на промяна в лихвения
процент поставя кредитополучателя в неравностойно положение и нарушава изискването за
добросъвестност. По делото е установено с категоричност, че ищцата е погасила изцяло
задълженията си по кредита, включително с промените на лихвения процент, извършвани от
ответната страна, които са били заплатени без основание и с които ответната страна се е
обогатила без основание. По тези мотиви съдът счита, че исковете на ищцата са доказани по
основание.
Относно размера на претенциите съдът счита, че следва да съобрази данните от
назначената по делото съдебно-оценителна експертиза. Видно е съобразно тези данни, че
разликата между заплатената възнаградителна лихва по кредита от ищцата за периода от
20.09.2015 г. до *** г. и възнаградителната лихва без увеличението на лихвения процент за
същия период, е от 1 220, 14 лв. Именно това е и сумата, с която ответната страна се е
обогатила без основание. Предвид това ищцовата претенция от 1 193, 67 лв. е доказана и по
размер и като такава следва да се уважи. Сумата следва да се присъди, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.09.2020 г. до окончателното
плащане.
Установено е по делото също, че без увеличението на лихвения процент остатъчната
главница по кредита към *** г. е била в размер на 7 407, 05 лв., като на тази дата ищцата е
заплатила сумата от 7 859, 47 лв. Разликата между тези суми е 452, 42 лв. и с тази сума
следва да се счита, че ответната страна се е обогатила неоснователно. Именно в този размер
исковата претенция, относно недължимо платената главница, следва да се уважи, като в
останалата част на тази претенция, до пълния размер от 1 031, 01 лв. искът следва да се
отхвърли, а именно за сумата от 578, 59 лв. Сумата от 452, 42 лв. също следва да се присъди
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.09.2020 г.
до окончателното плащане.
Относно възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност за
7
вземанията на ищцата, съдът счита, че същото е неоснователно. За вземанията на ищцата, на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД е приложима общата петгодишна давност, а не кратката
давност, тъй като тези претенции не представляват лихви или периодични плащания.
Неоснователно заплащаните суми от ищцата към ответната страна са имали характер на
лихви, но исковите претенции за тях, като неоснователно платени суми, нямат характер на
лихви.
Относно разноските по делото: Съобразно уважената част от исковата молба ответната
страна следва да заплати на ищцата направени по делото разноски. От общо направени
разноски в размер на 688, 99 лв. (88, 99 лв. – заплатена държавна такса, 200 лв. – внесен
депозит за експертиза и 400 лв. – адвокатско възнаграждение), съобразно уважената част от
исковата молба ответната страна следва да плати на ищцата направени разноски от 509, 85
лв. В случая на ответната страна не се дължат разноски, независимо, че е налице частично
отхвърляне на исковата претенция, предвид даденото разрешение по този въпрос с Решение
от 16.07.2020 г. по съединени дела *** и *** на СЕС, че чл.6, пар.1 и чл.7, пар.1 от
Директива 93/13 и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат
върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи. Доколкото въпросната директива и даденото тълкуване
противоречат на нашето национално вътрешно право, то следва да се приложи правилото,
дадено с директивата. Ето защо в полза на ответната страна не следва да се присъждат
разноски.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ – ЕАД, с ЕИК *********, със седалище гр. София, ул.
„Московска“, №19, представлявана от Д.Д.М., В.М.С., Ю.Б.Г., С.Л.С., А.Р.Ж.Л. и Б.Ф.С.,
ДА ЗАПЛАТИ на И. С. П., с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, със съдебен адрес
в гр. София, ел. „Тарас Шевченко“, №20, ап.50 сумата от 1 193, 67 лв. (хиляда сто
деветдесет и три лева и шестдесет и седем стотинки), представляваща заплатена без
основание лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен с банката на
*** г., както и сумата от 452, 42 лв. (четиристотин петдесет и два лева и четиридесет и
две стотинки), представляваща заплатена без основание главница по същия договор, ведно
със законната лихва върху посочените суми, считано от 15.09.2020 г. до окончателното
плащане.
8
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. С. П., с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, със
съдебен адрес в гр. София, ел. „Тарас Шевченко“, №20, ап.50 против „БАНКА ДСК“ –
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище гр. София, ул. „Московска“, №19, представлявана от
Д.Д.М., В.М.С., Ю.Б.Г., С.Л.С., А.Р.Ж.Л. и Б.Ф.С., иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД за заплатена без основание главница по договор за кредит за покупка на
недвижим имот, сключен с банката на *** г. в останалата му част, до пълния размер от
1 031, 01 лв., а именно за сумата от 578, 59 лв.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ – ЕАД, с ЕИК *********, със седалище гр. София, ул.
„Московска“, №19, представлявана от Д.Д.М., В.М.С., Ю.Б.Г., С.Л.С., А.Р.Ж.Л. и Б.Ф.С.,
ДА ЗАПЛАТИ на И. С. П., с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, със съдебен адрес
в гр. София, ел. „Тарас Шевченко“, №20, ап.50, направените по настоящото дело разноски,
съобразно уважената част от исковата молба в размер на 509, 85 лв. (петстотин и девет
лева и осемдесет и пет стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
9