Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 21.01.2019 Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и първи ноември Година 2018
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2976 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищцата С.С.Г. – Д. твърди
в исковата си молба и уточняващата я такава, че с от***етника се познавали, защото бил
приятел на синът й. Именно това я накарало да му предостави 6600 лева в заем на
30.07.2014 г., от нейната банкова сметка в -, по неговата банкова сметка. ***,
предоставената сума да му послужела за осъществяване на отделни действия,
операции и сделки, свързани с осъществяваните от него търговски сделки, които
били в областта на земеделието. Ответникът многократно искал да му се отпускат
пари в заем при посещенията на дома й и поради приятелските му отношения със
синът й, му ги предоставила. Това направила без да се подписват каквито и да
било договори. Имала му доверие и именно това я накарало да му предостави
парите в заем. При предоставянето им той поел ангажимент да й ги възстанови в
едномесечен срок. С оглед наличието на ликвидно и изискуемо, но изцяло
непогасено вземане по горепосочения договор за заем, в размер на 6200 лева,
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу
ответника за дължимите от него суми. Било образувано ч.гр.д. № 1008/2017 г. на
СтРС и издадена срещу него заповед за изпълнение № 4975/11.05.2017 г. Договорът
за заем не бил формален, а реален договор, който се считал за сключен в
момента, когато заемодателят предоставел финансовите средства на заемателя.
Именно поради това, с факта на извършването на превода на посочената сума като
главница, договорът за заем между страните бил сключен. Поради тази причина към
момента ответникът следвало да й върне предоставената му в заем сума пари,
защото бил поел такова задължение, но не го изпълнил. Не само на падежа му. Но
и в един изключително продължителен период от време. В случая, в качеството си
на заемополучател, се бил задължил по сключения между тях договор за заем, но
не бил изпълнил задължението си по него и й дължал 6200 лева. Падежът на
задължението бил определен в едномесечен срок и поради тази причина, считано от
30.08.2014 г., върху предоставената от нея сума. След връчването на заповедта
за изпълнение ответникът подал възражение в срок и за нея бил налице правен
интерес да предяви настоящия иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК. Искането е
да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сумата
от 6200 лева за главница от невърнат заем по устен договор за заем от
30.07.2014 г., с 2205.30 лева мораторната лихва от 30.08.2014 г. до 27.02.2018
г. и законна лихва върху главницата от 28.02.2018 г. до изплащането й, за които
парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №
1010 по описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените
по делото и в заповедното производство разноски.
Ответникът К.А.И. оспорва
изцяло предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и му
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, включително за
погасяване на вземането за лихви по давност, изложени подробно от пълномощника
му в подадения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищцата е подала на 28.02.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 1010/2018
г. на СтРС, по което на 29.03.2018 г. е издадена исканата заповед № 812, срещу
която на 27.04.2018 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал чрез
пълномощника си възражение, че не дължи изпълнение на вземанията по нея, поради
което на 07.06.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищцата е предявила по
делото процесните искове, които поради това се смятат предявени на 28.02.2018
г., когато е подала в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
За доказването на тези
искове ищцата е представила по делото само заверен препис от отчет по банковата
й сметка и е поискала назначаването на съдебно – икономическа експертиза,
заключението на която съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липсата на противоречие с останалите доказателства (чл. 202 ГПК).
От тези доказателства обаче се установява само, че на 30.07.2014 г., от
банковата си сметка в-, ищцата е превела сумата от 6200 лева по банковата
сметка на ответника в -, като до момента същата сума не е преведена обратно от
ответника на ищцата и нищо повече (л. 13 и 41-42). В платежното нареждане, като
основание за превода на тази сума е отразено само „превод“, а други
доказателства в тази насока не са представени и липсват по делото (л.
12 от ч.гр.д. № 1010/2018 г. на СтРС).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК,
за съществуване на процесните главно и акцесорно вземания, са недоказани още в
своето основание (чл. 240 и чл. 86 ЗЗД). Поради
това следва да се отхвърлят, като неоснователни, без преди това да бъдат
обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. Заемът
за потребление е реален договор. Поради това за сключването му и възникването
от него на паричното задължение на заемателя да върне заетата му с него
сума/вещ е кумулативно необходимо не само заемодателят да му е предал в
собственост същата сума/вещ. Но и това й предаване да е станало въз основа на постигнато
преди това между тях съгласие за сключване на договор за заем за потреблението
й (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Поради това ищцата, която претендира с предявените
искове, че в нейна полза са възникнали и съществуват процесните главно и
акцесорно вземания по чл. 240, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, да й се върне от ответника преведената му на 30.07.2014
г. сума от 6200 лева, с 2205.30 лева мораторна лихва за забава в плащането
й от 30.08.2014 г. до 27.02.2018 г., носи тежестта да докаже пълно и главно, тоест
несъмнено по делото, не само обстоятелството, че е превела/предала в
собственост на ответника тази сума от 6200 лева. Но и обстоятелството, че това
й предаване е станало в изпълнение на постигнато преди това между тях устно
съгласие/договор за заем за потреблението й по чл. 240 ЗЗД, а не само предоставянето/превода
й на ответника (ТР 37-1969-ОСГТК, Р 390-2010-IV г.о., Р 524-2011-IV
г.о. и Р 192-2014-III г.о.).
В случая обаче ищцата
не доказа въобще по делото да е възникнала между страните тази твърдяна от нея
облигационна връзка по сключен с ответника на 30.07.2014 г. устен договор за
заем за потребление на исковата сума от 6200 лева. Наличието на такова
предшестващо превода й на ответника съгласие на страните по чл. 240 ЗЗД, не се
установява въобще от събраните по делото доказателства. А страните не спорят
само по факта, че тази сума е била преведена от ищцата на ответника по банков
път на 30.07.2014 г. Спорно обаче между тях е основанието за този й превод. В тази
насока ищцата поддържа, че той е осъществен въз основа на сключен преди това с
ответника устно на същата дата договор за заем за потреблението й. А последният
поддържа с отговора, че тази сума ищцата му била върнала вместо сина й поради
неосъществена от последния услуга, за която ответникът му платил същата сума в
брой преди това. Доколкото обаче правните субекти си предават парични суми на
различни основания (погасяване на предходен дълг, плащане на
парична вноска по договор за гражданско дружество, дарение на парични средства
и прочие), включително и без основание (чл. 55 ЗЗД), не може да се презюмира,
че всяко плащане на суми става въз основа на сключен между тях преди това договор
за заем за потреблението им (ТР 37-1969-ОСГК).
Поради това и в случая не може от факта на превода на исковата сума от 6200
лева от ищцата на ответника да се презюмира, че това е станало на посоченото от
нея основание по чл. 240 ЗЗД – сключен преди това между тях на същата дата
устен договор за заем за потреблението й. Поради това наличието на това твърдяно
от нея спорно основание/причина/кауза, ищцата следваше да докаже пълно и
главно, тоест несъмнено по делото, защото е нейна тук доказателствената тежест
(чл. 154, ал. 1 ГПК). Ангажираните обаче от нея доказателства в тази насока (отчет
по банковата й сметка и ЗСИЕ), не доказват въобще постигнато
между страните на 30.07.2014 г. съгласие - ищцата да предостави в заем на ответника
същата сума от 6200 лева, а последният да й я върне в срок до 30.08.2014 г. При
това положение не може да се презюмира, че именно въз основа на такова съгласие
тя е била преведена на ответника на 30.07.2014 г. А други доказателства, от
които да се установява несъмнено, този й превод да е станал въз основа на такъв
сключен преди това от страните устно договор за заем за потреблението й, ищцата,
чиято е тук доказателствената тежест, не е представила и липсват по делото (чл.
154, ал. 1 ГПК).
Поради това, макар и
ответникът да не представи доказателства в подкрепа на противното си твърдение
в отговора, ищцата да му е върнала вместо сина си тази сума поради неизвършване
от последния на поръчана му от ответника услуга, за която тя да му е била платена
от него преди това, предявените от ищцата искове за съществуване на претендираните
от нея главно и акцесорно вземания по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
връщането на същата сума, с изтеклите от 30.08.2014 г. мораторни лихви за
забава в плащането й, следва да се отхвърлят, като неоснователни, защото в това
производство първо ищецът следва да докаже правопораждащият вземането му факт/и
и едва тогава ответникът следва да доказва фактите, на които е основал
възраженията си срещу неговото съществуване (чл. 154 ГПК). А
в случая ищцата не доказа въобще да са се осъществили твърдените от нея
правопораждащи тези й вземания факти по сключен между страните на 30.07.2014 г.
устен договор за заем за потребление на исковата сума от 6200 лева и възникнало
въз основа на него парично задължение на ответника да й я върне в срок до
30.08.2014 г. (чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Поради това е без
правно значение за изхода на делото дали последният е доказал възраженията си
срещу съществуването на тези вземания, включително и тези за твърдяното от него
друго основание за получаване на същата сума и погасяване по давност на претендираните
от ищцата лихви за забава в плащането й (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Ето защо съдът намери,
че предявените от ищцата искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване по отношение
на ответника, че процесните вземания са възникнали и съществуват, се явяват
недоказани още в своето основание (чл. 240 и чл. 86 ЗЗД).
Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това
да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно. Поради това не следва да се обсъжда и възражението на ответника
за погасяване на процесното акцесорно вземане по давност, защото по делото не е
доказано от ищцата неговото възникване, при което е безпредметно да се обсъжда основателността
на възражението на ответника за погасяването му по давност.
При този изход на
делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените в заповедното и в
настоящото производства разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
По делото обаче, няма данни същият да е сторил такива, поради което не му се
присъждат разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от С.С.Г. - Д., с ЕГН **********, с адрес ***, искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на К.А.И., с ЕГН
**********, с адрес ***, че й дължи сумата от 6200 лева за главница от
невърната заета сума по устен договор за заем от 30.07.2014 г., с 2205.30 лева
мораторна лихва от 30.08.2014 г. до 27.02.2018 г. и законна лихва върху главницата
от 28.02.2018 г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена
заповед № 812/29.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело № 1010 по описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: