Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 24.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                       мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 11214 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 97630 от 18.04.2019 г., постановено по гр. д. № 72025/2018 г., по описа на СРС, ГО, 33-ти състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от ищцата В.И. Д.срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата суми по заповед от 26.07.2018 г. на РС София, 33 с-в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 14529/2018 г., а именно сумата от 456,58 лева, представляваща събрани суми след изтичане на погасителната давност по изп.д. № 20118440403517 на ЧСИ С.Я.по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 1886/2011 на СРС, 81 с-в, ведно със законна лихва от 02.03.2018 г. до изплащане на вземането. Със същото решение ищцата В.И. Д.е осъдена да заплати на ответното дружество сумата от 100 лева – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата, в която се излагат съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност. Посочва се, че изпълнителният лист, по който е образувано по изп.д. № 20118440403517 по описа на ЧСИ С.Я., е издаден на несъдебно изпълнително основание – влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 1886/2011 г. на СРС, която няма последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането, поради което за вземането по листа е приложима кратката три годишна погасителна давност. Оспорва се изводът на районния съд, че с молбата за образуване на изпълнителното дело, самото образуване на делото и връчването на покана за доброволно изпълнение на длъжника давността по процесното вземане е била прекъсната. Сочи се, че извършените по изпълнителното дело действия – възбрана върху недвижим имот и запор на банковите сметки на длъжника, също не са били годни да прекъснат давността, доколкото са били извършени не по новообразувано, а по старото изпълнително дело. Поддържа се, че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 27.10.2013 г., като извършените след прекратяването му изпълнителни действия не са били годни да породят правните си последици. Твърди се, че противно на възприетото от районната съдебна инстанция, с молбата на длъжника от 27.11.2015 г. не е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Отправя се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за постановяване на ново, с което да бъде уважена изцяло исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД, не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При проверка неговата правилност въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е и правилно, съображенията за което са следните:

Районната съдебна инстанция е била сезирана с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Съгласно т. 1 от ППВС 1/1979 г. първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо без основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. В практиката на върховната съдебна инстанция се застъпва трайното становище, че в случаите на предявена искова претенция за връщане на сума, платената без основание, е достатъчно ищецът да докаже плащането на цената, а в тежест на ответника е установяването на основанието /виж в този смисъл решение № 276/17.01.2020 г. по гр. дело № 4663/2018 г. на ВКС, IV ГО/.

С исковата молба ищцата твърди, че на 29.09.2011 г. „Т.С.“ ЕАД се е снабдило с изпълнителен лист от 29.09.2011 г. по гр. дело № 1886/2011 г. на СРС, 81-ви състав, по силата на който В.И. Д.е осъдена да заплати на ответника сумата от 3 213,71 лева – главница за потребена топлинна енергия, сумата от 1 486,01 лева – лихва за забава от 01.03.2003 г. до 05.01.2001 г., както и законната лихва върху главницата от 22.02.2011 г. до изплащане на вземането, и разноски общо в размер на сумата от 193,59 лева. С молба от ответното дружество от 27.10.2011 г. е било образувано изп.д. № 20118440403517 по описа на ЧСИ С.Я.. Сочи, че процесната сума от 456,58 лева е била събрана от съдебния изпълнител в периода 14.01.2016 г. – 30.11.2017 г. чрез действия по принудително изпълнение, насочени срещи ищцата. Намира, че така посочената сума е била платена от В.И. Д.без правно основание, доколкото на 27.10.2011 г. по изпълнителното дело е било извършено последното годно изпълнително действие, след което в период от повече от две години взискателят нито е поискал, нито са били извършвани по почин на частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, поради което на 27.10.2013 г. е настъпила перемпция на изпълнителното производство по силата на закона. Счита, че от датата на последното изпълнително действие - 27.10.2011 г., е започнала да тече и кратката 3-годишна давност по отношение всички вземания, за които е издаден изпълнителният лист по гр. дело № 1886/2011 г. на СРС, съответно на 27.10.2014 г. вземанията на „Т.С.“ ЕАД по листа са се погасили по давност.

Ответното дружество е оспорило иска, като е посочило, че вземането не е погасено по давност, тъй като са били предприети действия, прекъсващи давността.  

Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД  се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години.  Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 от ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 от ГПК /хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства/, се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 от ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 от ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

Съгласно т. 14 от ТР №2/2013 на ОСГТК  заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Съобразно изложеното в тълкувателното решение, задължително за правоприлагащите органи, давност не може да  започне да тече в производство, в което длъжникът не участва.

В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумпцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало да се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани.  /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО/.

В конкретния случай не е спорно между страните, че със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК от 24.02.2011 г. и изпълнителен лист от 29.09.2011 г., издадени по гр. дело № 1886/2011 г. на СРС, 81-ви състав, ищцата В.И. Д.е осъдена да заплати на ответника сумата от 3 213,71 лева – главница за потребена топлинна енергия, сумата от 1 486,01 лева – лихва за забава от 01.03.2003 г. до 05.01.2001 г., както и законната лихва върху главницата от 22.02.2011 г. до изплащане на вземането, и разноски общо в размер на сумата от 193,59 лева. Или, съобразявайки гореизложеното, с влизането в сила на заповедта за изпълнение от 24.02.2011 г. е започнал да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен. Доколкото в процесния случай липсват данни за точния момент на влизане в сила за заповедта за изпълнение, настоящият съдебен състав намира, че най-късният такъв е датата на издаване на изпълнителния лист, или 29.09.2011 г. От този момент е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за вземането.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

При извършване на преценка кое е последното изпълнително действие, следва да се съобразят разясненията, дадени с горепосоченото тълкувателно решение, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и съответно не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Разяснено е също така, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.

От приобщеното към делото изпълнително дело № 20118440403517 по описа на ЧСИ С.Я.се установява, че същото е образувано с разпореждане на съдебния изпълнител от 04.11.2011 г. по молба на ответника от 27.10.2010 г., с която е поискано предприемане на изп. действия за събиране на вземанията и са възложени правомощия на съдебния изпълнител по чл. 18 от ЗЧСИ. Делото е образувано за събиране на вземанията, обективирани в приложения към молбата изпълнителен лист от 29.09.2011 г. по гр. дело № 1886/2011 г. на СРС, 81-ви състав, на основание чл. 416 от ГПК по подлежаща на изпълнение заповед от 24.02.2011 г. срещу В.И. Д.. Поради което и с оглед разясненията, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, с факта на подаване на молбата от страна на  „Т.С.“ ЕАД за образуване на изпълнителното дело, в която молба взискателят не е поискал от съдебния изпълнител предприемането на конкретно посочено изпълнително действие, а единствено му е възложил правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ, не е била прекъсната давността за вземането. В рамките на две години от момента на образуване на изпълнителното дело – в периода от 04.11.2011 г. до 04.11.2013 г., по последното взискателят не е поискал извършването на каквито и да било изпълнителни действия, а съдебният изпълнител не е предприел такива по собствена инициатива съобразно възложените му правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ. Извършените след 04.11.2013 г. изпълнителни действия са без правно значение, доколкото са били извършени при вече прекратено изпълнително дело. С оглед на това, на 04.11.2013 г. изпълнителното производство се е прекратило по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а новата погасителна давност за вземането е останала тази, която е започналата да тече от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнението - 29.09.2011 г., доколкото след този момент липсват данни да са настъпили такива обстоятелства, годни да я прекъснат. В случая е без правно значение, че съдебният изпълнител не е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като то има само констативно действие, а прекратяването настъпва ex lege.

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., IV ГО на ВКС, и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.

Изложените мотиви от ВКС в постановените по реда на чл. 290 от ГПК и цитирани по-горе актове се споделят от настоящия съдебен състав. Ето защо за периода, докато процесното изпълнително дело е било висящо, давност за вземанията не е текла.

Следва да се отбележи, че към настоящия момент е налице образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. № 8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, право да спре настоящото производство има единствено касационната инстанция.

Предвид приетото от настоящия състав, че до отмяната на ППВС № 3/1980 г. по образуваните изпълнителни дела давността е спряла да тече, то и следва да се приеме, че в периода от 04.11.2011 г. до 04.11.2013 г. по силата на закона, давност не е текла. Съответно, съобразявайки периода, от който е започнала да тече новата петгодишна погасителна давност за вземането, а именно от 29.09.2011 г., когато съдът прие, че е влезнала в сила заповедта за изпълнение, както и периода на изпълнителното производство от 04.11.2011 г. до 04.11.2013 г., по времето на който давност не е текла, то съответно същата би изтекла на 29.09.2018 г. Или, за времето от 14.01.2016 г. до 30.11.2017 г., през което ищцата твърди и представя доказателства – удостоверение от 04.01.2018 г., издадено от ЧСИ С.Я.на длъжника В.И. Д.за получени и разпределени по изп.д. № 20118440403517 суми, да е заплатила на ответното дружество сумата от 456,58 лева без правно основание, в действителност не са били погасени по давност вземанията на „Т.С.“ ЕАД, обективизирани в изпълнителен лист от 29.09.2011 г., и във връзка с които е било извършеното от ищцата плащане на сумата от 456,58 лева. При това положение между страните не е настъпило имуществено разместване, което е било лишено от правно основание, поради което и предявеният от В.И. Д.иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен и от районната съдебна инстанция.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има ищецът – въззиваем. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97630 от 18.04.2019 г., постановено по гр. д. № 72025/2018 г., по описа на СРС, ГО, 33-ти състав.

ОСЪЖДА В.И. Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.