Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, I - 18 състав, в открито съдебно заседание на
четиринадесети октомври две хиляди и
двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: НЕЛИ МАРИНОВА
при участието на
секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 9532
по описа на СГС за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
С.В. твърди, че на 26.04.2013 г. е сключил споразумение с ответника Г.С.П., по
силата на което страните са приели за безспорно установено в отношенията им, че
ответникът му дължи сумата от 18 500 евро /с левова равностойност от 36 182,85
лв./ за подпомагане футболната му кариера като негов агент. Твърди, че сумата е
следвало да му бъде изплатена в срок до 26.07.2013 г. Тъй като това не било
сторено, ищецът изпратил на ответника покани за доброволно изпълнение, получени
лично на датите: 18.02.2014 г., 14.01.2015 г., 23.08.2015 г. и 23.10.2016 г.
Поддържа, че върху неплатената сума за главница ответникът му дължи лихва за
забава в размер на 11 031,30 лв. за трите години преди 28.06.2018 г. – датата,
на която е подадена молбата за обезпечение на бъдещ иск, а именно – за периода
от 28.06.2015 г. до 28.06.2018 г. Иска
се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца
сумата от 36 182,85 лв., която е левовият еквивалент на сумата от 18 500
евро, представляваща главница по споразумение от 26.04.2013 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 13.07.2018 г. до окончателното плащане, както
и сумата от 11 031,30 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от
28.06.2015 г. до 28.06.2018 г.
Претендира разноските по делото, както и направените разноски в производство по
допускане на обезпечение на бъдещ иск – по
ч. гр. д. N 8662/18 г. по описа на
СГС. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от ответника.
Ответникът
- Г.С.П. оспорва исковете по основание. Прави възражение за настъпила
петгодишна погасителна давност, като твърди, че споразумението е подписано през
април 2013 г., а искът е предявен през юли 2018 г. Поддържа липса на каквито и
да е било взаимоотношения с ищеца, касаещи спортната му кариера. Сочи, че
споразумението от 2013 г. е подписано след приключване на взаимоотношенията им
през 2008 г. и по този повод давността вече била изтекла и процесният документ
не я е подновил. Твърди в условията на евентуалност, че споразумението е
подписано под заплахи, довели до нуждата ръководството на тогавашния му футболен
отбор да наеме охрана на семейството му. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Oт
представеното като доказателство по делото споразумение от 26.04.2013 г.,
сключено между С.В. и Г.С.П., се установява, че страните са приели за безспорно
обстоятелството, че Г.П. дължи на С.В. сумата от 18 500 евро за това, че
последният е подпомагал футболната кариера на Г.П. като футболен агент и с
компетентни познания и контакти го е консултирал и подпомагал и е извършвал
посредничество, вследствие на което първият е сключвал договори с професионални
футболни клубове в България и в чужбина.
Съгласно
уговореното в чл. 1 от споразумението от 26.04.2013 г. Г.П. се е задължил да
заплати на С.В. сумата от 18 500 евро в 3 – месечен срок – най – късно до
26.07.2013 г. по банковата сметка, посочена в споразумението.
По
делото са представени като доказателства и 4 бр. покани за доброволно изпълнение
от С.В. до Г.П., получени лично от Г. Петкова на следните дати: 18.02.2014 г.,
14.01.2015 г., 23.08.2015 г. и 23.10.2016 г.
За
установяване на обстоятелството, че в периода от 2008 г. до 2012 г. Г.П. е бил представляван от С.В. като
негов агент по делото са събрани писмени доказателства.
От
договор за представляване от 03.10.2008 г. /в превод от английски език на
български език/, сертифициран от Б.Ф.С. на 16.10.2008 г., се установява, че
между С.В., като агент на играча, и Г.П., като играч, е сключен договор за
представляване, съгласно който агентът на играча ще получи комисионна в размер
на 10 % от брутната годишна основна заплата на играча, получавана в резултат на
трудови договори, договорени от агента на играча. Договореното възнаграждение е
платимо еднократно в началото на трудовия договор. Уговореният срок на договора
е 24 месеца, считано от 06.10.2008 г. до 05.10.2010 г.
По делото е представено като
доказателство и т. нар. възлагане на представляване от 10.09.2010 г. /в превод
от английски език на български език/, от което е видно, че Г.П., член на ПФК Л.,
е дал ексклузивно пълномощно на С.В., агент на играчи, лицензиран от БФС, да
проведе и приключи трансфера му във футболен клуб по цял свят. Според т. нар.
възлагане за представляване, което е двустранно подписано от играча Г.П. и от
агента С.В., играчът се е задължил да заплати на агента комисионна в размер на
10 % от годишната брутна основна заплата, дължима на играча в резултат на
трудови договори, договорени или предоговорени от агента на играча, платима
еднократно в началото на трудовия договор. Уговореният срок е 24 месеца,
считано от 01.10.2010 г. до 30.09.2012 г.
По
делото е представено и заверено копие от личното досие на Г.П. като
картотекиран футболист, съхранявано в БФС – трудов договор N 115/01.04.1997 г., допълнително споразумение oт 14.05.1999 г.
към трудов договор N 115/01.04.1997
г.,
трудов договор N 2/15.06.2001 г., допълнително
споразумение от 16.10.2003 г. към трудов договор N 2/15.06.2001 г.,
допълнително споразумение от 17.11.2006 г. към трудов договор N 2/15.06.2001 г., допълнително споразумение от
01.12.2008 г. към трудов договор N 2/15.06.2001 г., договор за
наемане на професионален футболист от 23.07.2012 г., допълнително споразумение
от 25.06.2014 г. към трудов договор N
93/23.07.2012 г.,
допълнително споразумение от 29.05.2015 г. към трудов договор N 93/23.07.2012 г.,
договор за наемане на професионален футболист N 93 oт
2017 г., договор за наемане на професионален футболист N 93/11.06.2018 г.
Съдът
намира, че документът, представен под N 8 към молбата от
19.02.2020 г. от ответника, а именно – писмо от Г.И. до изп. директор на БФС Б.М.от
12.12.2013 г., в което е посочено, че при преговорите за прекратяване на
договора на Г.П. с ПФК „Л.“, както и при трансфера на футболиста, не е участвал
по никакъв начин агентът С.В., не следва да се кредитира, тъй като съдържа
изявление на трето за спора лице – Г.И., което има характер на писмени
свидетелски показания, които са недопустими в гражданския процес.
От
друга страна документът, представен под N 8
към молбата от 19.02.2020 г. от ответника, не представлява и т. нар. начало на
писмено доказателство, тъй като то не изхожда от страна по „привидното“
споразумение от 26.04.2013 г., нито удостоверява нейно изявление пред държавен
орган, тъй като „Б.Ф.С.“ е сдружение с нестопанска цел.
Ето
защо, допускането събирането на гласни доказателства при условията на чл. 165,
ал. 2 ГПК за установяване на привидността на споразумението от 26.04.2013 г. се
явява недопустимо.
Допустимо
е обаче събирането на гласни доказателствени средства за установяване на взаимоотношенията
между страните по делото /чрез разпит на св. М.К.Р.и св. Р. А. Я./, тъй като за
установяване на посочените обстоятелства със свидетели не е приложима
разпоредбата на чл. 164, ал. 1 ГПК.
От показанията на св. Р./доведен от
ищеца/ се установява, че свидетелят познава ищеца от 1998 – 1999 г., когато са
играли в един и същи отбор, и оттогава поддържали много близки отношения.
Известно му е, че през 2004 г. ищецът е получил лиценз от ФИФА и оттогава е
лицензиран мениджър. Св. Р.посочва, че работи като треньор по футбол и познава
като футболист и Г.П.. Известно му е, че Г.П. е играл за „Славия“ и за „Л.“, а
след това в Кипър и после отново в „Славия“. Посочва, че ищецът е бил агент на
ответника от 2005 – 2006 г., като го е представлявал в „Л.“ и в Кипър. От ищеца
знаел, че след прекратяването на договора на Г.П. с „Л.“ е трябвало да му се
намери много бързо отбор, за да не се изпусне трансферния прозорец, и че в
последния момент е бил осъществен трансфера му в Кипър. Посочва, че знае от
ищеца, че е провел разговори с мениджъра на отбор в Кипър, закупил е билети и е
заминал заедно с Г.П. спешно за Кипър, за да подпишат договор. Заявява, че му е
известно, че разходите за пътуването и за настаняването били поети от ищеца,
като ответникът е имал задължение към ищеца за сумата от 17 – 18 000 евро,
във връзка с което е било и сключено споразумение между тях, но посочената сума
не е била платена. Посочва, че когато футболист подписва договор с футболен
клуб чрез агент, договорът се подписва в три екземпляра – за футболиста, за
клуба и за БФС.
От показанията на св. Я./доведен от
ответника/ се установява, че от 2000 г. до настоящия момент /с една година
прекъсване/ е бил администратор и
административен директор на ФК „Л.“, както и
че познава ответника П. от 2001 г., когато е преминал от „Славия“ в „Л.“.
Заявява, че ответникът никога не му е споменавал, че В. му е бил агент, но от
сайтове и вестници е бил запознат, че С.В. е бил агент на Г.П.. Заявява, че му
е известно, че прекратяването на договора между ФК „Л.“ и ответника е било
подподписано от изпълнителния директор на клуба и от Г.П.. Посочва, че знае от
ответника, че преминаването му във ФК „Славия“ е станало с директното съдействие
на президента на „Славия“ В.С., с който е бил в близки отношения. Посочва, че
знае, че Г.П. е бил играч в Кипър след прекратяването на договора му с ФК „Л.“,
както и че преминаването му в кипърския отбор е станало с помощта на един
кипърски гражданин, който му е помогнал и с намирането на жилище и автомобил в
Кипър.
По
делото е представена като доказателство и декларация от 16.10.2019 г. с
нотариална заверка на подписа /в превод от английски и гръцки език на български
език/ от П.Ф.К.от Паралимни, Кипър, в която е посочено, че по време на
футболния сезон 2011 – 2012 г. е съдействал на футболиста Г.П. да сключи
договор за трансфер в кипърски футболен клуб от дивизия „А“ Е.Н.П., както и да
прекрати договора си и да получи дължимите му суми от футболния клуб.
Видно
от служебна бележка N 3560/09.07.2019 г., издадена от
изп. директор на ПФК „Славия – 1913“ АД, Г.П. е професионален състезател по
футбол към представителния отбор – мъже на клуба, с трудов договор от
23.07.2012 г. до датата на издаването на служебната бележка.
По
делото е разпитан като свидетел и Г.А.И. /същият е допуснат във връзка с
откритото производство по оспорване на автентичността на подписа му върху писмо
от Г.И. до изп. директор на БФС Б.М.от 12.12.2013 г., находящо се на л. 146 от
делото/. От показанията му се установява, че познава страните по делото –
ищецът като футболен агент, а ответникът – като футболист. Известно му е, че С.В.
е бил агент на Г.П., но при прекратяването на договора на ответника с ФК „Л.“
разговорите били водени само с Г.П..
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По
иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За
основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже, че е сключил с ответника
споразумение с посоченото в исковата молба съдържание, в т. ч. и че ответникът
е поел задължение за плащане на процесната сума.
В
тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си точно и в срок.
Във
връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност, ищецът следва
да докаже, че са настъпили обстоятелства, които са прекъснали или спрели изтичането
на давностния срок.
При
така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е неоснователен.
Съображенията за това са следните:
От
представеното като доказателство по делото споразумение от 26.04.2013 г.,
сключено между С.В. и Г.С.П., се установява, че страните са приели за безспорно
обстоятелството, че Г.П. дължи на С.В. сумата от 18 500 евро за това, че
последният е подпомагал футболната кариера на Г.П. като футболен агент, консултирал
го е и подпомагал и е извършвал посредничество, вследствие на което първият е
сключвал договори с професионални футболни клубове в България и в чужбина. По
силата на облигационното правоотношение, възникнало между страните на основание
споразумение от 26.04.2013 г., Г.П. се е задължил да заплати на С.В. сумата от 18 500 евро
в 3 – месечен срок – най – късно до
26.07.2013 г. по банков път.
По
делото не се твърди и не се доказва сумата от 18 500 евро да е била
платена на ищеца, поради което ответникът е изпаднал в забава, считано от
27.07.2013 г.
Възражението
на ответника, че споразумението от 26.04.2013 г. е нищожно поради липса на
основание /кауза/ е неоснователно. От съдържанието на споразумението от
26.04.2013 г. се установява, че каузата на споразумението е признаване
дължимостта на вече възникнало задължение за плащане на сумата от 18 500
евро за това, че ищецът е подпомагал футболната кариера на ответника като негов
футболен агент и го е консултирал и подпомагал и е извършвал посредничество,
вследствие на което ответникът е сключвал договори с професионални футболни
клубове в България и в чужбина.
Обстоятелството,
че ищецът е бил футболен агент на ответника в периода 2008 г. - 2012 г. се установява и от представените като
доказателства по делото - договор за представляване от 03.10.2008 г. /в превод
от английски език на български език/, сертифициран от Б.Ф.С. на 16.10.2008 г., и
т. нар. възлагане на представляване от 10.09.2010 г. /в превод от английски
език на български език/, както и от показанията на разпитаните по делото
свидетели Р., Я.и И..
Неоснователно
е и възражението, че споразумението от 26.04.2013 г. е „нищожно“, тъй като е
упражнена заплаха от ищеца при сключването му. По делото не са ангажирани от
ответника доказателства, от които да се установява по несъмнен начин, че
споразумението е сключено от ответника
поради възбуждане на основателен страх от страна на ищеца или от трето лице. В
допълнение следва да се посочи, че заплахата е основание за унищожаемост на
договора, а не за нищожност /арг. от чл. 27 и чл. 30 ЗЗД/.
На следващо място, следва да се посочи,
че направеното в първото открито съдебно заседание възражение от ответника, че процесното споразумение от
26.04.2013 г. е симулативно, не следва да се обсъжда, тъй като това възражение
е преклудирано по делото /арг. от чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 1, т. 5 ГПК/.
Съгласно чл. 131, ал. 1, т. 5 ГПК в отговора на исковата молба ответникът
следва да посочи възраженията си срещу иска, както и обстоятелствата, на които
те се основават. В разпоредбата на
чл. 133 ГПК са посочени неблагоприятните последици от пропуска на
ответника да направи възражения в срока за отговор на исковата молба, а именно
– че губи възможността да направи това по – късно, освен ако пропускът не се
дължи на особени непредвидени обстоятелства.
Основателно
е обаче направеното с отговора на исковата молба правопогасващо възражение за
изтекла погасителна давност.
В
случая, ответникът твърди, че споразумението от 26.04.2013 г. касае задължения,
възникнали преди 2008 г., поради което същите са били погасени към датата на
сключване на споразумението и с него не е можело да се прекъсне давността.
Действително
от съдържанието на споразумението от 26.04.2013 г. не може да се установи по
категоричен начин дали задължението за плащане на сумата от 18 500 евро се
отнася за задължение, възникнало преди 2008 г., и след това. Дори и да се
приеме, че давностният срок по отношение на задължението за плащане на сумата
от 18 500 евро да е бил изтекъл към 26.04.2013 г., и той да не може да
бъде прекъснат, то не съществува пречка страната да признае задължението и след
изтичането му.
Съгласно
разясненията, дадени с Решение № 364 от 20.12.2018 г. на ВКС по т. д. №
2728/2017 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, „съдържанието на понятието „естествено задължение“ се
изразява именно в липсата на възможност за неговата защита чрез предявяване на
иск или чрез друг способ за принудителното му събиране. „Естествеността“ на
такова задължение се състои единствено в това, че при доброволното му
изпълнение от длъжника, последното не се явява без основание и следователно
длъжникът няма право да иска връщане на даденото, съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Допустимостта, страните да учредят „друг способ“ за принудителното
събирането на такова естествено задължение или по - точно казано друго
основание за това, би могло да стане само посредством новация по чл. 107 ЗЗД с двустранно съглашение
и то сключено след възникване на предходното задължение, а не заедно с него“.
В случая, тълкуването на
волята на страните, обективирана в споразумението от 26.04.2013 г., води до
извода, че то представлява именно такова двустранно споразумение между страните
по делото, сключено след възникване на предходното задължение, което е функция
от волята им за animus novandi /намерение за
подновяване/, като същите желаят уговорката за прекратяване на стария дълг и
тази за създаване на новия дълг да са свързани по такъв начин, че възникването
на новото задължение да цели заместване на старото задължение. Правна последица
от това е, че от момента на възникването на новото правоотношение започва да
тече нова давност.
Тъй
като от момента на възникване на новия дълг, а именно – датата на сключване на
споразумението – 26.04.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда
– 13.07.2018 г. са изминали повече от 5 години, то процесното вземане се явява
погасено по давност /арг. от чл. 116, б. „б“ ЗЗД във вр. с чл. 110 ЗЗД/.
Ето
защо, предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 36 182,85 лв., която е
левовият еквивалент на сумата от 18 500 евро, представляваща главница по
споразумение от 26.04.2013 г., следва да се отхвърли като погасен по давност.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на иска за мораторна
лихва следва да се установи по делото наличието на главен дълг и забава в
погасяването му.
По
делото съдът формира извод, че главният дълг е погасен по давност, поради което
на основание чл. 119 ЗЗД се явява погасено и акцесорно задължение за мораторна
лихва.
Ето
защо, искът с правно основание с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 11
031,30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.06.2015 г. до 28.06.2018 г., следва да се отхвърли като
неоснователен.
По
разноските:
Всяка
от страните претендира разноски. Ищецът прави възражение за прекомерност на
претендирано от ответника адвокатско възнаграждение.
Възражението
по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от
ищеца, е основателно. Уговореното и заплатено по делото адвокатско
възнаграждение от ответника е в размер на 4000 лв. Минималният размер на
адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съобразно материалния интерес по делото е 1946,42
лв. Доколкото делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност, то
адвокатското възнаграждение, претендирано от ответника, следва да се намали
наполовина, а именно – до сумата в размер на 2000 лв.
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника сумата от 2000 лв., представляваща разноски по делото
/за адвокатско възнаграждение/.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.В.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** ****,
срещу Г.С.П., ЕГН: **********,***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 36 182,85 лв., която е левовият
еквивалент на сумата от 18 500 евро, представляваща главница по
споразумение от 26.04.2013 г., КАТО
ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.В.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** ****,
срещу Г.С.П., ЕГН: **********,***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 11 031,30 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 28.06.2015 г. до 28.06.2018 г.
ОСЪЖДА С.В., ЕГН: **********,
с постоянен адрес:*** ****, да заплати на Г.С.П.,
ЕГН: **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2000 лв., представляваща разноски по
делото.
Решението може да се обжалва пред Софийския
апелативен съд в 2 – седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: