№ 138
гр. София, 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20241000502058 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение 2667 от 02.05.2024 г. по гр. д. № 112996/2021 г. по описа на Софийски градски
съд, ГО, I-24 състав, Прокуратурата на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на
ищеца Н. Я. Р. от гр. *** с ЕГН: ********** (представляван от адв. М. от ВТАК) по иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в резултат на наказателно производство по сл. д.
№568/2002г. по описа на СГП - СО /ССлС/, пр. пр. №22/2007г., № СП 19628/2010г. по описа
на СРП, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2021г. до окончателното й заплащане, а
на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски от 550 лв., като е отхвърлен иска за сумата над 15
000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.
Постановеното решение е обжалвано със самостоятелни въззивни жалби от прокурор
при Софийска градска прокуратура в осъдителната му част, а от ищеца – в отхвърлителната
му такава с доводи за неправилност на съдебния акт поради неспазване на материалния
закон. От страна на Прокуратурата се прави искане за отмяна на съдебното решение и за
постановяване на друго, с което предявения иск за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди да се отхвърли, а алтернативно - да се намали размера на
обезщетението съобразно принципа за справедливост (чл. 52 ЗЗД). С обратен знак е жалбата
на Н. Р., който желае увеличаване на обезщетението за болки и страдания до исковата сума
от 100 000 лв. отново поради неспазване разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Подробни съображения
1
двете страни излагат в обстоятелствените части на жалбите. Никой не ангажира и не сочи
нови доказателства за събиране във въззивната инстанция.
От правото си на писмен отговор съобразно чл. 263, ал. 1 ГПК се е възползвала
само ищцовата страна, която чрез процесуален представител оспорва жалбата на ПРБ като
неоснователна.
Въззивните жалби са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество, като
САС установи следното:
Ищецът – Н. Я. Р. твърди, че с постановление от 24.06.2003г. е привлечен като
обвиняем по сл.д 568/2002 г. по описа на ССлС за извършване на престъпление по чл. 211,
пр. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като със същото му
е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева, както и
принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на Република
България“. На 05.05.2004г. с второ постановление е привлечен за обвиняем за извършване на
престъпления по чл. 211, пр. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2,
вр. с чл. 26, ал. 1 от НК за общо 55 деяния, като със същото е потвърдена мярката за
неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева. На 02.04.2008 за трети път
ищецът е привлечен като обвиняем от специализирано икономическо отделение при ССлС
по следствено дело № СП-34/2003г. за извършване на престъпления по чл. 211, пр. 1, вр. с
чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК С оглед
на неяснотата относно образуваните производства ищецът твърди, че е подал иск с правно
основание чл.2б от ЗОДОВ, въз основа на която е образувано гр. дело №1785/2020г. по описа
на СГС, което към настоящия момент не е приключило в слязъл в сила съдебен акт. В хода
на същия процес Прокуратурата на Република България е представила постановление за
прекратяване на наказателното производство от 30.10.2015г. спрямо ищецът, с което се
отменя и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция“. В
същото постановление наблюдаващият прокурор е заключил, че липсват данни ищецът -
обвиняем да е извършил престъплението, в което е обвинен. Твърди, че е получил
постановлението на 14.05.2021г. Ищецът твърди, че вследствие действията на прокуратурата
са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в: постоянен стрес, непрекъснато
напрежение и несигурност с оглед воденото срещу него производство; притеснение и
безпокойство, травмиращо въздействие, уронване честта и доброто име сред обществото,
което е довело до влошаване на здравословното му състояние; влошени отношения със
семейството му, приятели и колеги; повлияло е на социалния му живот - отчуждение и
изолация от роднини и приятели, на възможността за професионално развитие. Твърди, че
започнал да употребява медикаменти, които да понижат стреса от случващото се, които са
предписани лично от майка му - дългогодишен лекар. Посочва, че в продължение на 17
години е търпял наложената му административна мярка - „забрана за напускане на
пределите не Република България”, с което е нарушено правото му на свободно
предвижване. Моли да се постанови съдебно решение, с което да се осъди ответникът да му
заплати следната сума 100 000 лв. - представляващи обезщетение за претърпените
2
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните
действия на прокуратурата, заедно със законната лихва върху тази сума, от датата на
подаване на исковата молба - 27.10.2021г. до окончателното й изплащане.
Ответникът - Прокуратурата на Република България в законоустановения
едномесечен срок по реда на чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор. Твърди, че с оглед на
мотивите към постановлението за прекратяване, наказателното производство срещу ищеца е
било прекратено поради недоказаност на обвинението само относно субективната страна на
деянието, не и относно авторството. Твърди, че същото не е влязло в законна сила, поради
невръчването му на всички пострадали лица. Поддържа, че не е налице забава в
разглеждането и решаването на делото в разумен срок. Посочва, че от справката за съдимост
на ищеца се установява, че в периода на наказателното производство същият е бил съден и
осъден за извършено на 29.11.2015г. престъпление по чл. 279, ал. 1, пр. 2 НК вр. с чл. 18, ал.
1, пр. 1 НК - нарушаване на режима за влизане и излизане от страната. Посочва, че това
деяние е извършено от ищеца след като му е наложена административна мярка - забрана за
напускане на пределите на Република България. Счита, че този факт оборва тезата на ищеца,
че същият се е страхувал от осъждане, тъй като докато е бил привлечен като обвиняем в
наказателното производство, той е извършил друго престъпление, за което е осъден.
Оспорва размера на исковата претенция като твърди, че същият е силно завишен и не е в
съответствие с критериите за справедливост, трайната съдебна практика и с икономическия
стандарт в страната. Твърди, че при евентуално уважаване на иска, съдът не следва включва
като критерий нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй
като ищецът е предявил иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, въз основа на което е
образувано гр.д. №1785/2020г. по описа на СГС, в което производство има постановено
съдебно решение. Моли да бъде постановено съдебно решение, с което се отхвърли
предявения иск.
Доказателствата в първата инстанция са били писмени и гласни.
Обжалваното решение на СГС е изцяло валидно и допустимо според настоящия
състав на САС.
По останалите въпроси, въззивният съд е ограничен от посоченото в двете въззивни жалби
съобразно чл. 269, изр.второ ГПК. Исковата претенция на Р. е основателна по принцип, тъй
като писмените доказателства удостоверяват, че образуваното наказателно (в случая
досъдебно) производство е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от
ищеца, а това попада сред съставите по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Отговорността на държавата
е обективна. Тя може да бъде ангажирана, независимо от това дали вредите са причинени
виновно от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен
орган. В настоящия случай, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено
престъпление на 24.06.2003г., като производството срещу него продължило до 14.05.2021г.,
когато ищецът е уведомен, че същото е прекратено с акт на 30.10.2015г., поради липсата на
данни от субективна страна да е извършил престъплението, за което е бил обвинен.
3
И двете страни изразяват недоволство от размера на обезщетението за неимуществени вреди
в размер на 15 000 лв. Оплаквания за неправилно прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД се
констатират и в двете жалби, но с противоположен знак. Според ПРБ обезщетението е
високо и не отговаря на критерия за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД. Според ищеца,
страданията следвало да се обезщетят с по-голяма сума. Този присъден размер бил
необосновано нисък и в разрез със съдебната практика и доказателствата по делото.
Въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди, СГС е определил обезщетение, което отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД.
За да се прецени конкретния размер на обезвредата следва да се съблюдават постановките
на задължителната съдебна практика – ТР 3/2005 г. на ВКС по т. гр.д. 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС – издадено по въпроси, свързани с приложението на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), както и
ППВС 4/23.12.1968 г. на ВС на НРБ. Те сочат, че понятието „справедливост” по смисъла
вложен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на редица конкретно съществуващи
фактори, а именно:
обстоятелството, че на ищеца е била наложена мярка за неотклонение - „Парична
гаранция“ през целия наказателен процес,
установените по делото претърпени неимуществени вреди от ищеца, за което са
събрани гласни доказателства. Те сочат следното в обобщение: Р. от шока изпаднал в
самоизолация и отказвал да контактува, както със семейството си, така и с приятелите
си, бил в емоционален шок, в резултат на което започнал да получава паник атаки,
които не са отшумели и до настоящия момент, приемал медикаменти дълго време за
овладяване на емоционалния стрес, прекъснал висшето си образование, загубил вяра в
хората, дълго време не е можел да започне работа и не на последно място на възраст от
25 години, му била наложена забрана за напускане на страната, която е продължила
през целия наказателен процес;
вида на престъплението, за което е повдигнато обвинение - това е продължавано
престъпление за общо 55 деяния, което по смисълът на л. 93, т. 7 НК е за тежко
престъпление за което се предвижда наказание в размер на от три до десет години,
като съдът може да наложи и конфискация на половината от имуществото на лицето,
възрастта на ищеца - 25 години към датата повдигане на първото обвинение срещу
него,
обстоятелството, че ищецът към датата на повдигане на първото обвинение срещу него
не е бил осъждан, като след това е осъден именно за еднократно извършено нарушение
на наложената му административна мярка - забрана за напускане на пределите на
Република България през 2005г., като и към настоящия момент ищецът няма други
осъждания,
броя на извършените процесуални действия в наказателното производство, в които е
участвал ищецът - общо седем,
обстоятелството, че наказателното производство се е развивало изцяло в досъдебната
4
си фаза, като и двата пъти, когато е внесено
обвинението в съда, последния е прекратявал производството, поради допуснати
процесуални нарушения в досъдебната фаза,
общата продължителност на наказателното производство и съответно наложените на
ищеца мерки на процесуална принуда - парична гаранция и забрана да напуска
пределите не Република България за целия период - 17 години, 10 месеца и 20 дни;
обстоятелството, че за част от наказателното производство - почти три години, същото
продължава и след като е изтекла абсолютната давност за разследване на деянията
предвид направената и правна квалификация и предвиденото наказание - чл. 81, ал. 3
НК във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 3 НК;
икономическата ситуация в страната за периода на наказателното производство.
При съблюдаване и обсъждане на посочените фактори по приложението на чл.
52 ЗЗД, въззивният съдебен състав прецени, че справедливото обезщетение възлиза на
30 000 лв., като от него следва да се приспадне сумата от 15 000 лв., която е определена с
влязло в сила съдебно решение (а именно - решението по гр. д. №1785/2020г. по описа на
СГС, ГО, 29 състав, потвърдено с решение, постановено по в. гр. д. №3864/2021г. по описа
на САС, 4 - ти граждански състав, което въззивно решение не е допуснато до касация с
определение №50152 от 09.03.2023г., постановено по гр. д. №2736/2022г. по описа на ВКС,
ГК, 4 - то отделение) - като обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на продължителността на същото това наказателно производство
срещу ищеца.
В обобщение, въззивните жалби са неоснователни, а атакуваното с тях
решение на градския съд ще трябва да се потвърди като валидно, допустимо и правилно,
както и с препращане към мотивите му по реда на чл. 272 ГПК. Други оплаквания, извън
приложението на чл. 52 ЗЗД не се релевират в жалбите, поради което не се налага въззивният
съд да обсъжда други правни въпроси.
Разноски:
Н. Р. претендира разноски за втората инстанция в размер на 5 лв. държавна
такса за въззивната жалба и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 6600
лв., за което е представен договор за правна помощ и съдействие. Няма направени
възражения за прекомерността му, но не е посочено каква част от възнаграждението е за
въззивната жалба на самия Р. и каква част – за защита по жалбата на Прокуратурата. При
липса на такова уточнение, съдът приема, че половината от хонорара е за изготвяне и
представителство по собствената му жалба, а другата половина – за защита и съдействие по
жалбата на ПРБ, които са атакували решението изцяло в осъдителната му част. Поради това,
следва да се приеме, че Прокуратурата трябва да се осъди на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
плати на ищеца сумата от 3 300 (три хиляди и триста лева) разноски, представляваща
адвокатско възнаграждение.
5
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 2667 от 02.05.2024 г. по гр. д. № 112996/2021 г. по описа на
Софийски градски съд, ГО, I-24 състав.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” 2
да заплати на Н. Я. Р. с ЕГН: ********** със съдебен адрес: гр. Велико Търново, ул. „Ц.
Церковски” 39, ет. 2 (чрез адвокат С. М. от ВТАК).
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд
на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6