№ 133
гр. Свиленград, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20225620100096 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Р. Г. В. за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 663,24 лв. –
главница по Договор за паричен заем № 5413563/30.01.2018 г., сключен с „Вива
Кредит” ООД, и 98,96 лв. – мораторна лихва за периода 04.05.2019 г. – 23.08.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 24.08.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 262/18.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 773/2021 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди, че на 31.01.2018 г.
между третото неучастващо лице „Вива Кредит” ООД – в качеството на заемодател, и
ответника – в качеството на заемател, бил сключен договор за паричен заем №
54135638. По силата на този договор „Вива Кредит” ООД предоставило на заемателя
паричен заем в размер на 700 лв., който следвало да се погаси посредством 5 равни
двуседмични погасителни вноски в размер на 154,42 лв. всяка в срок до 29.06.2018 г.
Тъй като ответницата изпаднала в забава, се претендира и мораторна лихва от
04.05.2019 г. до 23.08.2021 г. в размер на 98,96 лв. Посочено е още, че „Вива Кредит”
ООД прехвърлило с договор за цесия от 01.10.2018 г. задълженията си, произтичащи от
горепосочения договор, на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД.
Последният от своя страна цедирал същото това вземане на ищеца на 03.05.2019 г.
Твърди се, че били изпратени уведомления за извършената цесия, които били връчени
лично на ответника. Излага съображения, че ако към исковата молба било приложено
уведомление за извършената цесия, то се смятало, че с получаването му длъжникът е
надлежно уведомен. Твърди, че пристъпил към принудително събиране на вземанията
си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
1
410 ГПК до РС Свиленград. Образувано било ч. гр. д. № 773/2021 г. по описа на РС
Свиленград, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника, ищецът в
съответствие с указанията на съда предявил иск за съществуване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Р. Г. В.. По реда на чл. 414 ГПК е депозирано възражение, което съдържа
общо оспорване на вземането.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 773/2021 г. по описа на РС Свиленград в
полза на ищеца е издадена Заповед № 262 от 18.10.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 663,24 лв. – главница по Договор за
паричен заем № 5413563/30.01.2018 г., сключен с „Вива Кредит” ООД, 98,96 лв. –
мораторна лихва за периода 04.05.2019 г. – 23.08.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.08.2021 г., до
окончателното изплащане на вземането, както и 25 лв. за държавна такса и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е
подал възражение, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да
предяви иск за установяване на вземането си. В изпълнение на указанията в
предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От представения договор за паричен заем № 5413563/30.01.2018 г., сключен по
реда на ЗПФУР, се установява, че третото лице „Вива Кредит“ ООД се е задължило да
предостави на ответника Р. Г. В. заем в размер на 700 лв. Уговорили са годишният
лихвен % по заема да е в размер на 40,31 %. В договора е посочено, че заемателят
следва да върне сумата в срок до 29.06.2018 г. на 5 месечни вноски, всяка от които в
размер на 195,45 лв., като погасителната вноска включвала част от дължимата
главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане. Заплащането на
последната е уговорено в чл. 1, ал. 3, която клауза предвижда, че длъжникът дължи
сумата от 205,15 лв. за експресно разглеждане на искането за заем. Общият размер на
възнаградителната лихва за целия срок на договора възлиза на 72,10 лв. Според чл. 4,
ал. 1 заемателят се задължавал в тридневен срок от усвояване на сумата по този
договор да предостави едно от следните обезпечения: поръчител, отговарящ на
определени от кредитора условия, или банкова гаранция. При неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал на
кредитора неустойка в размер на 205,15 лв., която се заплащала разсрочено с всяка
погасителна вноска. В този случай дължимата месечна вноска била в размер на 236,48
лв.
Според Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016
г. продавачът „Вива Кредит“ ООД се е задължил да прехвърли на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ООД негови вземания, произтичащи от договори за заем,
подробно описани в Приложение № 1. Видно от Приложение № 1 от 01.10.2018 г.
продавачът е прехвърлил на купувача вземането си към ответника по процесния
договор за заем, като към този момент неиздължената сума възлизала на 1427,40 лв.,
която включвала 700 лв. – главница, 72,10 лв. – договорна лихва, и 655,30 лв. –
неустойки и разходи за забава в лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е
потвърдил прехвърлянето на вземането.
2
С изрично пълномощно цедентът „Вива Кредит“ ООД е упълномощил
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД да уведомява от негово име
всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от
01.12.2016 г.
Съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.05.2019 г.
продавачът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД се е задължил да
прехвърли на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД негови вземания, произтичащи
от договори за заем, индивидуализирани в Приложение № 1. Видно от Приложение №
1 от 03.05.2019 г. продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответника по
процесния договор за заем, като към този момент неиздължената сума възлизала на
1361,39 лв., която включвала 700 лв. – главница, 626,68 лв. – остатък такси и
неустойки, и 34,71 лв. – лихва за просрочие. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът
е потвърдил прехвърлянето на вземането.
С изрично пълномощно цедентът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички
длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от 03.05.2019
г. Приложено е и пълномощно от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, с което е преупълномощил ищеца да уведоми от името на „Вива Кредит“ ООД
всички длъжници по договори, които дружеството е цедирало съгласно Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г.
Видно от представеното известие за доставяне ответникът е уведомен от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за извършените цесии на 20.05.2019 г.
От заключенията по назначената съдебно-счетоводна експертиза, които съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвени, се установява, че сумата от 700 лв.
е усвоена на 31.01.2018 г. от ответника. Посочено е, че на 01.10.2018 г. били цедирани
от „Вива Кредит“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
следните задължения на ответника: 700 лв. – главница, 72,10 лв. – договорна лихва, и
655,30 лв., включващи 205,15 лв. – неустойка на основание чл. 4, ал. 2 от договора,
205,15 лв. – такса за експресно разглеждане, 175 лв. – начислени разходи за събиране
на просрочени вземания, и 70 лв. – разходи за ангажиране дейността на служител по
събиране на вземането. Установено е, че на 31.10.2018 г. ответникът бил заплатил 50
лв., а на 08.11.2018 г. – още 100 лв. Съобразно извършената цесия между „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД са
прехвърлени следните вземания: 700 лв. – главница, 626,68 лв. – неустойки, и 34,71 лв.
– лихва за просрочие. Посочено е, че били извършени две плащания от по 50 лв. на
30.09.2019 г. и 28.10.2019 г.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглеждания случай възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните юридически факти: 1) наличието на действително
правоотношение по договор за паричен заем, по силата на което заемодателят-цедент
се е задължил да отпусне на заемателя заем в твърдения размер при уговорена
възнаградителна лихва и 2) заемателят да е получил паричната сума, предмет на
договора за заем. Също така ищецът следва да установи наличието на валидни
договори за цесия, по силата на които продавачите са прехвърлили на ищеца именно
тези вземания с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности,
включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът е уведомен за извършените
3
цесии.
Тъй като договорът е сключен по реда на ЗПФУР, за доказване на направените
електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), като изявленията, направени чрез електронна
поща, се записват със съгласието на другата страна и имат съгласно чл. 18, ал. 3
ЗПФУР доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ
– за електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към
други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва. Законът допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). Когато посочените предпоставки са
налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е
такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за
частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.
180 ГПК). Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание ( в този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012
г., IV г. о.).
Вземайки предвид всичко изложено и тъй като ответницата не е оспорила
истинността на представения електронен документ в преклузивните срокове по чл. 184
ГПК, съдът намира, че може да се направи извод, че цедентът и ответникът са
сключили договор за заем, съгласно който кредиторът е предоставил на ответника
сумата от 700 лв., която последният се е задължил да върне на 5 месечни вноски до
29.06.2018 г. Този договор отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в електронна форма, по
ясен и разбираем начин, посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен
процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, инкорпориран е и погасителен
план. Тъй като за целия срок на договора е договорен фиксиран лихвен процент, не е
налице задължение погасителният план да съдържа информация за последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съобразена е и
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на МС на
Република България. С оглед изложеното, съдът приема, че е възникналото заемно
правоотношение, което валидно обвързва страните.
Също така съдът счита, че е породила правно действие и клаузата, уреждаща
годишния лихвен процент, тъй като е съответна по размер на възнаградителната лихва,
определяна обичайно при този вид договори. Видно от съдържанието на договора
същата е в размер на 40,31 %. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на
други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
4
някоя от страните за сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в
размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай следва
да се съобрази, че заемодателят попада в обхвата на определението за небанковите
финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите
институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите
институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с
банките е, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната
дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани от
банките. От друга страна, в случая се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилена защита. В случая
отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата
сума, както и конкретния й размер от 72,10 лв. и срока на ползване от 5 месеца,
настоящият съдебен състав счита, че размерът й не противоречи на добрите нрави.
Що се отнася до претенциите за такса за експресно разглеждане на документи,
неустойка за недадено обезпечение по договора и за такса за разходи за извънсъдебно
събиране на просроченото вземане, съдът намира, че противоречат на закона и на
добрите нрави и се основават на неравноправни клаузи с потребител.
Общата потребителска закрила по чл. 146 ал. 1 ЗЗП предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е
обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на
индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички
държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова
услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си
на информираност. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такива са поетите
задължения за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи, неустойка и
разходи за събиране на вземането, доколкото в случая очевидно потребителят е приел
клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора
(чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно
основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената
клауза за неустойка е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото
същата е необосновано висока. Съдът достигна до този извод, тъй като тези такси
водят до скрито оскъпяване на кредита. Същите съставляват сигурна печалба за
кредитора, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна
престация от последния. Поради това съдът намира, че потребителят не би приел тези
клаузи, ако е знаел, че ще следва да заплати почти още веднъж стойността на кредита.
От това следва, че основната цел на тези уговорки е да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. Поради това и предвид
5
създаденото значително неравновесие между правата на потребителя и поетите
задължения, съдът приема, че клаузите за заплащане на такса за експресно разглеждане
на документи, неустойка и такса-разходи се явяват неравноправни, поради което
следва да бъде прието, че са нищожни.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесните
договорни клаузи и на основание ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Именно такъв е и настоящият случай, тъй като чрез
начисляването на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална
грижа по чл. 16 ЗПК на потребителя. Следователно, неустойката обезпечава не
изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната
преценка за кредитиране и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно
поведение на длъжника. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен кредит, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Освен това, с уговарянето
на тази неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение
в размера на ГПР. Поради това съдът приема, че посочената клауза, на която се
основава вземането за неустойка, е нищожна.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита– чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Макар законът да не съдържа легално определение по отношение на понятието
„такса за усвояване на кредита”, съдът намира, че горепосочената услуга – експресно
разглеждане на заявлението за потребителския кредит, попада именно под забраната на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С начисляването й се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Поради това и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК
същата е нищожна.
Също така, съдът намира, че начислените разходи за извънсъдебно събиране на
задълженията по договора по своята правна същност са неустойка за забава. Това е
така, тъй като не се твърди таксата да се формира от конкретни разходи, сторени от
кредитора, а се касае за начисляване на фиксирана сума, обусловена от
неизпълнението на длъжника и независимо от стойността на евентуално сторените
разноски. Клаузата е в пряко противоречие с императива чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно
който при забава на длъжника кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата. Клаузата противоречи и на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, част от които е да изисква
изпълнение от длъжника. Тъй като противоречието между тези уговорки и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния
случай не е налице валидно съглашение за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документи, неустойка за недадено обезпечение по договора и такса за
разходи за извънсъдебно събиране на просроченото вземане и съобразно разпоредбата
6
на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за претендиране заплащането на тези
суми.
По тези съображения съдът намира, че дължими са единствено предоставената
в заем главница и начислената договорна лихва. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато
то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В настоящия случай
уведомяването е извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедентите за
това, на 20.05.2019 г., когато са връчени уведомленията за извършените цесии. Тук е
мястото да се изясни, че по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9
ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомяването за цесията (така Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г.
на ВКС, III г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в
Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., ТК, II т. о. Също така, за пълнота
на изложението следва да се отбележи, че цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар
и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от
съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
(така Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.). По
тези съображения съдът намира, че цесията е породила действие спрямо длъжника,
поради което същият следва да заплати на ищеца дължимите по договора за кредит
суми.
С оглед обстоятелството, че е падежирала и последната погасителна вноска на
29.06.2018 г., главницата и договорната лихва са изискуеми в пълен размер. По
изложените по-горе съображения са недължими начислените суми за такса за
експресно разглеждане на документите и неустойка. В случая първото плащане в
размер на 50 лв. е извършено от длъжника на 31.10.2018 г. Съобразявайки
разпоредбите на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и указанията на Тълкувателно решение № 3 от
29.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, съдът намира, че тази сума следва
да се отнесе за погасяване на вноската с падеж 01.03.2018 г. в поредността по чл. 76,
ал. 2 ЗЗД. След извършване на съответните изчисления въз основа на приложения към
заключението по ССчЕ погасителен план съдът приема, че длъжникът е заплатил
натрупаната мораторна лихва в размер на 8,84 лв. за периода 02.03.2018 г. – 30.10.2018
г., договорната лиха в размер на 23,52 лв. и 17,64 лв. от главницата. На 08.11.2018 г.
длъжникът е заплатил още 100 лв., поради което остатъкът от първата вноска е
възлизал на 13,26 лв. Следващото плащане от 50 лв. е извършено на 30.09.2019 г. То
трябва да се разпредели за погасяване на главницата от 13,26 лв. и натрупаната върху
нея мораторна лихва за периода 09.11.2018 г. – 29.09.2019 г. в размер на 1,21 лв. С
остатъка от 35,53 лв. следва да се погасят съразмерно мораторната лихва за забава
върху втората погасителна вноска за периода 01.04.2018 г. – 29.09.2019 г. в размер на
20,56 лв. и договорната лихва в размер на 19,12 лв. От това следва, че след извършване
на това плащане длъжникът е останал да дължи още 2,79 лв. мораторна лихва и
договорна лихва в размер на 1,36 лв. Със следващото плащане от 50 лв. на 28.10.2019 г.
са били погасени последните две вземания, както и 45,85 лв. от втората вноска за
главница, от която длъжникът е останал да дължи още 89,45 лв. Поради това и след
7
извършване на необходимите изчисления съдът приема, че общият размер на
непогасената главница възлиза на 523,25 лв., а на договорната лихва на 29,46 лв.
Съдът, като съобрази определения от БНБ основен лихвен процент за процесния
период от 04.05.2019 г. до 23.08.2021 г. (без 13.03.2020 г. – 14.07.2020 г.), с нормативно
установената надбавка от 10 пункта, намира, че дължимата законна лихва за този
период е на стойност 100,24 лв.
В обобщение на всичко изложено следва, че за главницата в размер на 523,25
лв. трябва да бъде уважен предявеният установителен иск, ведно със законната лихва
върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.08.2021 г., до
окончателното изплащане на вземането. Тъй като в настоящото производство не се
претендира договорна лихва, не следва да бъде присъждан остатъкът от 29,46 лв.
Отново с оглед принципа на диспозитивното начало искът за мораторна лихва трябва
да се уважи до претендирания размер от 98,96 лв.
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в
заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото
производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на
заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер на 75 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство е
извършил разноски в общ размер на 275 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт.
Според разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 180 лв., а в исковото – от 100 до
360 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия, съдът
определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за заповедното и
100 лв. за исковото производство. С оглед уважената част от исковете, в полза на
ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер
на 61,23 лв., както и тези, направени в хода на настоящото производство, които
възлизат на 306,13 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по
отношение на Р. Г. В., ЕГН: **********, адрес: гр. с..........., ул........№.. че дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.
2, следните суми: 523,25 лв. – главница по Договор за паричен заем №
5413563/30.01.2018 г., сключен с „Вива Кредит” ООД, и 98,96 лв. – мораторна лихва за
периода 04.05.2019 г. – 23.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.08.2021 г., до окончателното изплащане
на вземането, като за разликата над сумата от 523,25 лв. до пълния предявен размер от
663,24 лв. за главница ОТХВЪРЛЯ иска, за които суми е издадена Заповед №
8
262/18.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
773/2021 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА Р. Г. В., ЕГН: **********, адрес: гр. с..........., ул........№.. да заплати
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.
2, сумата от 61,23 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 306,13 лв. –
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
9