Р Е Ш Е Н И Е
№ 260047
гр.
Пловдив, 28.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка Гергиева,
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1065 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото
производство е второ въззивно производство. Образувано е по повод Решение № 52/
10.06.2020 г. по т. д. № 920/ 2019 г. по описа на ВКС, т.к., второ отделение, с
което е отменено, поради нарушение на материалния закон и необоснованост,
предходното постановено въззивно Решение № 1480/ 30.11.2018 г. по в. гр. д. №
1723/ 2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение №
855/ 12.03.2018 г. по гр. д. № 11994/ 2017 г. на Районен съд – Пловдив.
Въззивната
жалба е депозирана от Я.Я.К., чрез адв. М.П., против Решение № 855/ 12.03.2018
г. по гр. д. № 11994/ 2017 г. на Районен съд – Пловдив, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя искове за осъждането на „Вивиен-консулт“ ЕООД да
му заплати сумата от 18 000 лв. главница, представляваща платен на 27.03.2015
г. аванс по договор за консултантски услуги от 23.03.2015 г., подлежащ на
връщане поради отказ от договора за консултантски услуги от 23.03.2015 г.
вследствие постановен отказ за финансиране на проект на Изпълнителния директор
на ДФ „Земеделие“ от 24.02.2016 г. и сумата от 435,87 лв. мораторна лихва за
периода от 02.05.2017 г. до 27.07.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане.
Във
въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението, като
жалбоподателят моли съда да отмени същото и да постанови друго решение, с което
да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна е депозирала отговор на въззивната жалба, в който навежда твърдения за
неоснователност на жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
С посоченото
по-горе решение на Върховния касационен съд, делото е върнато на Окръжен съд –
Пловдив за произнасяне на въззивната инстанция по съществото на спора, съгласно
дадените указания за правилното приложение на материалния закон, които на
основание чл. 294, ал. 1, изр. последно от ГПК са задължителни за настоящия състав.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 от ГПК
вр. чл. 269 от ГПК, с оглед релевираните в жалбата въззивни основания намира за
установено от фактическа
страна следното:
Районният
съд е бил сезиран с искова молба на Я.Я.К. против „Вивиен-консулт“ ЕООД, с
която са предявени в условията на обективно и кумулативно съединяване иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 18 000 лв. главница,
представляваща платен на 27.03.2015 г. аванс по договор за консултантски услуги
от 23.03.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до погасяване на вземането, и иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 435,87 лв. представляваща
обезщетение за забава за периода от 02.05.2017 г. до 27.07.2017 г. Твърди се,
че заплатения аванс подлежи на връщане поради отказ от договора за
консултантски услуги от 23.03.2015 г., на основание раздел VI, т. 1 от същия, вследствие постановен отказ за финансиране на
проект на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ от 24.02.2016 г.
Следва
да се отбележи, че неправилно дадената от първата инстанция квалификация на
предявения главен иск, като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1 от ГПК, не е
рефлектирала върху събирането на необходимите доказателства и установяването на
подлежащите на доказване факти, поради което и въззивната инстанция, съгласно
задължителните предписания в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.
по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е дала указания на страните относно
релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта
от ангажиране на съответни доказателства.
За да
постанови своето решение районният съд правилно е приел, че на дата 23.03.2015
г. страните са сключили договор за консултантска дейност, изразяваща се в
консултации за кандидатстване в процедура за предоставяне на безвъзмездна
финансова помощ по плана за развитие на селските райони 2014-2020 г. по мярка
4. Инвестиции в материални активи, Подмярка 4.1- инвестиции в земеделски
стопанства - изграждане на оранжерия, като е уговорено възнаграждението за
ответното дружество – консултант в размер на 5% от стойността на инвестицията.
Въз основа на договора (раздел V, т. 2.1.1) и видно от представено копие на платежно
нареждане (л. 11 от гр.дело) на дата 24.03.2015 г. по сметка на ответното
дружество е преведена сумата от 18 000 лв. с ДДС, представляваща авансово
плащане на част от дължимото по договора
възнаграждение за консултанта.
Правилно
е прието, че страните са сключили допълнителен договор, датиран от 06.05.2015
г., като реалното полагане на подпис от ищеца е било в началото на месец юни,
непосредствено преди подаването на заявлението за кандидатстване по проекта,
входирано на дата 05.06.2015 г.
По
отношение на тези и на останалите приети за доказани от районния съд факти, във
въззивната жалба не се навеждат твърдения, че същите са неправилно установени.
Настоящият състав се солидаризира с извода на предходния въззивен съд, че в
жалбата се излагат аргументи за порочност на първонистанционното решение,
свързани единствено с неправилност на анализа на представените доказателства от
страна на районния съд, респ. решението е постановено при неточно тълкуване на
установените факти. В този смисъл и с оглед разясненията в т. 3 от
горепосоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следва
да решава делото при различна фактическа обстановка от вече приетата с
обжалваното решение.
За да
отхвърли заявената от ищеца претенция като неоснователна районният съд по
същество е приел, че между страните е налице едно облигационно правоотношение с
периодично изпълнение, което е уредено с двата договора за консултантски
услуги. Приел е още, че след постановяването на отказа за финансиране на
проекта със Заповед № 03-РД/791 от 24.02.2016 г. на Изпълнителния директор на
ДФ „Земеделие“ ищецът в действителност е има възможност да се възползва от
клаузата на раздел VI, т. 1, като се откаже от договора и поиска възстановяването
на платения аванс, но същият не е упражнил това свое право, а напротив –
продължил е отношенията си с ответното дружество. В този смисъл и предвид
развитието на отношенията между страните и изготвянето на нов комплект
документи за кандидатстване, съдът е приел, че отказът за финансиране не
обосновава, нито наличието на основателна причина за отказ от договора, нито
предпоставките за връщането на авансовото плащане.
Възраженията
на ищеца за нищожност на договора от 06.05.2015 г. поради невъзможен предмет,
респ. за унищожаемост поради грешка или измама, са отхвърлени като
неоснователни.
Предвид
гореизложеното и с оглед на дадените с Решение № 52/ 10.06.2020 г. по т. д. №
920/ 2019 г. по описа на ВКС, т.к., второ отделение, указания за правилното
приложение на материалния закон, настоящият състав на Окръжен съд – Пловдив
намира изводите на районния съд по съществото на спора за правилни, като
аргументите за това са следните:
Съгласно
чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната
обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка
едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
При спазването на тези критерии за изясняване на съдържанието и целта на
договорното отношение се достига до извода за единство във възникналото между
страните правоотношение, както е прието и от районния съд.
Първоинстанционният
съд правилно е съобразил обстоятелството, че предметът на двата договора за
консултантски услуги е идентичен – предоставяне на консултации за
кандидатстване в процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по
плана за развитие на селските райони 2014-2020 г. по мярка 4. Инвестиции в
материални активи, Подмярка 4.1- инвестиции в земеделски стопанства. Предвид
това срокът на действие на двата договора също се явява един и същ, доколкото
не са посочени различни периоди на прием на документите за кандидатстване по
проекта.
Както
се установява от данните по делото договорът, датиран от 06.05.2015 г., е
подписан от възложителя непосредствено преди депозирането на вече изготвената от
консултанта документация в Държавен фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция гр.
**** на дата 05.06.2015 г. Житейски неоправдано е от гледна точка на ответното
дружество, същото да се ангажира с консултантски услуги, съдействие при
кандидатстване по разглеждания проект и реално да подготви необходимата за
кандидатстването документация, без преди това да е сключен договор с
възложителя. Предходното предполага наличие на вече съществуващи облигационни
отношения между страните, въз основа на които дружество да извърши тези
действие. Нелогично е и твърдението, че договорът, датиран от 06.05.2015 г., е
за проект с период на прием от 14.04.2015 г. до 08.06.2015 г. (вж. л. 165 от
гр. дело), т.е. по време на самия период, а договорът от 23.03.2015 г. да е за
период на прием започващ година и половина след подписването на договора, като
самият проект е изготвен в последния възможен момент. Следва да се отбележи и
че подобни конкретизации на периодите на прием, за които се отнасят двата
договора, липсват. За извършените от него услуги ответното дружество не е
получило или претендирало никакво друго възнаграждение, освен внесения аванс от
жалбоподателя по договора от 23.03.2015 г., независимо че същото твърди да
изпълнило задълженията си по договора от 06.05.2015 г.
Въз
основа на гореизложеното настоящата инстанция споделя извода на районния съд,
че между страните е налице едно облигационно правоотношение с периодично
изпълнение за предоставяне на консултантски услуги от страна на ответното
дружество и указване на съдействие на ищеца при кандидатстване в процедура за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ по плана за развитие на селските райони 2014-2020
г. по мярка 4. Инвестиции в материални активи, Подмярка 4.1- инвестиции в земеделски
стопанства. Това правоотношение е възникнало с договора от 23.03.2015 г. и е
допълнено с договора, датиран от 06.05.2015 г. и подписан от ищеца в началото
на месец юни 2015 г.
За
пълнота следва да се отбележи, че различия в двата договора се констатират
касателно размера на възнаграждението на консултанта и начина на неговото
заплащане, както и в уговорените в двата договора гаранционни условия, а
именно: съгласно договора от 23.03.2015 г. при отказ от договора от страна на
възложителя преведения аванс подлежи на връщане при неодобрение на проекта, а
в договора от 06.05.2015 г. е добавено,
че неодобрението следва да е по вина на консултанта. Последното обаче не
опровергава извода за единство на облигационната връзка, а следва да се тълкува
смисъл, че „втория“ договор изменя „първия“.
В този
смисъл неоснователни се явяват възраженията на ищеца за нищожност и
унищожаемост на договора от 06.05.2015 г., доколкото същият не представлява
самостоятелна правна сделка, а е част от едно общо действително правоотношение,
чийто предмет е възможен по смисъл на закона, а в хода на производството не е
доказано, нито наличието на грешка в предмета - чл. 28, ал. 1 от ЗЗД, нито
въвеждането на ищеца в заблуждение - чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, относно това
правоотношение.
По
отношение правото на ищеца на отказ от договора по основателна причина,
правилно първоинстанционният съд е приел, че същият в действителност е има
възможност да се възползва от клаузата на раздел VI, т. 1, да се откаже от
договора и да иска възстановяването на платения аванс. Това е така, доколкото в
окончателния си вид договорът за консултантски услуги е предвиждал възможност
за възложителя при отказ от договора да иска възстановяване на аванса само при
неодобрение на проекта по вина на консултанта. Видно от мотивите на Заповед №
03-РД/791 от 24.02.2016 г. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“,
основанието, въз основа на което е
постановен отказът да бъде одобрен проектът на жалбоподателя, е че „полученият индекс на рентабилност е 0,92,
т.е. под минимално допустимия праг, от което следва, че посредством планираните
и представени в Бизнес план към Заявлението за подпомагане стойности не може да
бъде осигурена ефективност на инвестицията“ т.е не е спазено нормативното
изискване на приложимата наредба касателно предложения Бизнес план. Съгласно
раздел I, т. 1 от договора, консултанската дейност включва и подготовка на Бизнес
план и Заявление. Следователно ответното дружество, като специалист е било
длъжно да консултира ищеца и да подготви по такъв начин документацията, вкл.
Бизнес плана и Заявление за кандидатстване, че те да отговарят най-малко на
приложимите нормативни изисквания. Предвид това, че отказът е постановен именно
поради пороци на представения Бизнес план, то следва, че проектът, депозиран на
05.06.2015 г. не е одобрен именно по вина на консултанта. В този смисъл с
издаването на Заповед № 03-РД/791 от 24.02.2016 г. на Изпълнителния директор на
ДФ „Земеделие“ е възникнало едно от условията, за да се е породи правото на
възложителя да иска възстановяване на внесения аванс при евентуален отказ от
договора. Второто условия и било реално упражняване на правото на отказ от
договора.
Жалбоподателят
– възложител по правоотношението и ищец в първоинстанционното производство, е
упражнил правото си на отказ чрез нотариална покана от 12.04.2017 г., връчена
на ответното дружество на 26.04.2017 г. (л. 14 и л. 15 от гр. дело). За да е
надлежно това упражнено, съгласно договора трябва да е налице „основателна
причина“ за отказ. Като такава жалбоподателя сочи отказа за финансиране на
проекта, постановен на 24.02.2016 г. със заповед на Изпълнителния директор на
ДФ „Земеделие“.
По
делото са събрани свидетелски показания на св. И. и св. М., които правилно са
кредитирани от първоинстанционния съд, като настоящата инстанция изцяло споделя
мотивите на същия в този смисъл и препраща към тях. Видно от тези показания
правоотношенията между страните са продължили след постановения отказ от
24.02.2016 г., като са подготвени документи за ново кандидатстване по същия
проект, но за друг период на прием на документи, а именно края на 2016 г. Сочи
се, че са подготвени необходимите книжа за кандидатстването, като същите са
предадени на възложителя на дата 07.12.2016 г., но последният не е внесъл
проекта в ДФ „Земеделие“. Допълнителни аргументи в подкрепа на твърдението, че
между страните е налице едно единствено облигационно правоотношение с
продължително изпълнение по договор за консултантски услуги, което не е
прекратено към края на 2016 г., се извеждат и от твърденията на разпитаните
свидетели. Св. М. сочи, че подготвените за внасяне през декември 2016 г. книжа
са комплектовани от ответното дружество в изпълнение на задължение по договор
от март 2015 г., а св. И. сочи, че приключването на самия договор за
консултантски услуги става с нарочно споразумение. Подобно споразумение не
представено по делото за нито един от „двата“ договора, като видно от
показанията на свидетелите правоотношенията между страните са продължили през
цялата 2016 г. и през първите месеци на 2017 г.
В този
смисъл въззивния съд се солидаризира с извода на първата инстанция, че не е
налице основателна причина за отказ от договора от страна на жалбоподателя –
възложител по договора, доколкото същия е продължил отношенията си с ответното
дружество повече от година след постановяването на Заповед № 03-РД/791 от
24.02.2016 г. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ и е ползвал
консултантските му услугите. Следователно възложителят не е приел към момента
на издаване на заповедта, че постановеният отказ за финансиране е достатъчно
основателна причина той самият да се откаже от договора за консултантски услуги
с ответното дружество. В т.н. необосновано е твърдението, че същото
обстоятелство повече от година по-късно вече се явява основателна причина за
отказ от договора. По тези съображения настоящият състав на Окръжен съд –
Пловдив намира, че не са налице предвидените в раздел VI, т. 1 основания за
възложителя да се откаже от договора. Последното е основна предпоставка за
пораждане на правото на възложителя да иска връщане на заплатения аванс.
Следователно доколкото в полза на жалбоподателят – възложител не е възникнало
правото да се откаже от процесния договор за консултантски услугите, то не се е
породило и правото му да иска връщане на заплатения аванс от 18 000 лв.,
респ. не е налице задължение за ответното дружество да възстанови същия, т.е.
искът по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД се явява недоказан по основание.
По така изложените съображения въззивната
жалба се намира за неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния
съд като правилно ще се потвърди.
Предвид
изхода на спора и с оглед липсата на направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъди заплатеното от нея адвокатско възнаграждение
в размер, посочен в представения ДПЗС от 01.06.2020г. и списък за разноските по
чл. 80 от ГПК, а именно 450 лева.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящата решение подлежи на касационно
обжалване пред ВКС, при наличието на предпоставките съгласно чл. 280, ал. 1, т.
1 – т. 3 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 855 от 12.03.2018 г. по гр.
д. № 11994/ 2017 г. на Районен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените
от Я.Я.К., ЕГН **********, срещу „Вивиен-консулт“ ЕООД, ЕИК ****, искове за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 18 000 лв. (осемнадесет
хиляди лева) главница, представляваща платен на 27.03.2015 г. аванс по договор
за консултантски услуги от 23.03.2015 г., подлежащ на връщане поради отказ от
договора за консултантски услуги от 23.03.2015 г. вследствие постановен отказ
за финансиране на проект на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ от
24.02.2016 г. и на сумата от 435,87 лв. (четиристотин тридесет и пет лева и 87
ст.) мораторна лихва за периода от 02.05.2017 г. до 27.07.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 1170 лв. (хиляда сто и
седемдесет лева) разноски в първонистанционното производство.
ОСЪЖДА Я.Я.К., ЕГН **********, да заплати
на „Вивиен-консулт“ ЕООД, ЕИК ****, сумата от 450 лв. (четиристотин и петдесет
лева) разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличието на предпоставките за допускане до
касационно обжалване по чл. 280, ал.
1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./